Дийн Кунц
Мистър Убийство (53)

3.

От стаята в мотела Спайсър се обаждаше на наблюдателния пост в микробуса, за да разбере последното развитие на събитията. Той остави телефона да звънне поне десетина пъти, затвори и набра отново. Все още никой не вдигаше слушалката отсреща.

— Нещо се е случило — каза той. — Те не биха напуснали фургона.

— Може нещо телефонът им да не е наред — предположи Ослет.

— Чува се сигнал.

— А може повредата да не е в техния апарат.

Спайсър опита отново, но резултатът бе същият.

— Хайде — рече той, грабвайки спортното си яке мимоходом, и се упъти към вратата.

— Да не би да се каните да отидете при тях? — попита Ослет. — Вече не ви ли е страх, че ще ги разкриете по този начин?

— Те вече са разкрити. Нещо не е наред.

Клокър бе навлякъл вече сакото си от туид върху крещящия си, оранжев пуловер от кашмир. Не си даде труд да си сложи шапката, тъй като не си бе дал труда и да я свали. Като пъхна романчето „Стар Трек“ в джоба си, той също се отправи към вратата.

Ослет тръгна след тях, с черното куфарче в ръка и каза:

— Но какво би могло да не е наред? Всичко вървеше толкова гладко досега.

Бурята бе навяла един-два сантиметра сняг. Снежинките бяха вече фини и не се топяха така бързо. Улиците бяха побелели. Клоновете на елите и боровете намятаха коледната си премяна.

Спайсър подкара форда и за няколко минути тримата се озоваха на улицата, където живееха родителите на Стилуотър. Той им посочи къщата още от пресечката.

До бордюра срещу къщата бяха спрели две превозни средства. Ослет веднага се сети, че червеният ваканционен микробус е наблюдателният пост, заради огледалните стъкла в задната част.

— Какво прави този цветарски фургон тук?! — учуди се Ослет.

Като взе безжичния телефон, Спайсър позвъни отново на наблюдателния пост, но никой не се обади.

— Нямаме избор — рече Спайсър, отвори вратата откъм своята страна и излезе навън в снега.

Тримата приближиха към задната част на червения микробус.

Върху черната настилка между двата микробуса се бе пръснал огромен букет цветя. Сиво-зелената ваза беше на парчета. Стеблата на цветята и папратите бяха все още забити в зелената гъбеста материя, която цветарите използваха при оформянето на букети. Ето защо вятърът още не бе отвял нито един стрък, макар те да изглеждаха така сякаш през тях бяха минали поне стотина души. Някои от цветовете се криеха под снежни калпачета, което означаваше, че никой не ги бе докосвал през последните тридесет-четиридесет и пет минути.

Стъпканите цветя, както и заскрежените папрати притежаваха особено красота. Да ги щракне човек на снимка, да я окачи в някоя галерия със заглавие „Романс“ или „Загуба“ и… хората навярно щяха да стоят с часове пред нея, размишлявайки.

Спайсър почука на задната врата на червения микробус, а Клокър каза:

— Ще ида да проверя цветарския фургон.

Никой не се отзова на почукването на Спайсър. Той смело отвори вратата и се качи вътре.

Ослет го последва и успя да чуе как Спайсър тихо промълви:

— Ах, мамицата му!

В микробуса бе тъмно. През стъклата-огледала, служещи за прозорци, се процеждаше оскъдна светлина. Само таблата и екраните на електронното оборудване осветяваха пространството.

Ослет свали слънчевите си очила, видя труповете и затвори задната врата.

Спайсър също бе свалил слънчевите си очила. Очите му имаха странен, избледнял жълт цвят. Или може би те просто отразяваха цвета на различните индикатори и сигнални лампи.

— Вероятно Алфи е идвал насам, към къщата на Стилуотърови — рече Спайсър. — Видял е микробуса, разбрал е каква точно е задачата му и преди да отиде в къщата, се е отбил тук, за да се погрижи за тези двамата, та да не му се пречкат в работата отсреща.

Електрониката работеше със слънчеви батерии, разположени върху покрива на микробуса. Когато наблюдението се извършваше нощем, батериите се зареждаха, ако е необходимо, по обичайния начин — чрез включване на двигателя за кратко време. Обаче дори и в облачни дни клетките на батериите бяха в състояние да съберат достатъчно слънчева светлина, за да поддържат системата.

Макар и двигателят да не работеше, температурата в микробуса бе приятна, дори беше малко хладно. Превозното средство бе изключително добре изолирано, а слънчевите батерии захранваха също и един малък нагревател.

Като прекрачи трупа на пода, Ослет погледна през един от прозорците за наблюдение и каза:

— Ако Алфи е бил привлечен от тази къща, то е защото Мартин Стилуотър вече е бил там.

— Предполагам.

— И все пак наблюдателите не са го видели нито да влиза, нито да излиза.

— Очевидно не — съгласи се Спайсър.

— Не трябваше ли да ни кажат, ако бяха видели Стилуотър, жена му или децата?

— Абсолютно!

— Е… тогава той там ли е? Може би те всички са отсреща — цялото семейство и Алфи.

Спайсър надникна през другия прозорец и каза:

— А може би не. Някой неотдавна е излязъл оттам. Виждате ли следите от гуми по алеята?

Някакво превозно средство с широки гуми на колелата бе излязло от гаража, пристроен към бялата къща, облицована с дъски. Автомобилът бе влязъл на заден ход в улицата, бе завил наляво и след това бе поел напред и надясно. Снегът едва-що бе започнал да запълва безбройните малки вдлъбнатини.

Клокър отвори задната врата и ги стресна. Качи се вътре, затваряйки, без да каже нещо за окървавената брадва и труповете на двамата оперативни работници.

— Май че Алфи е задигнал цветарския фургон за прикритие. Разносвачът е в багажника заедно с цветята — мъртъв като пън.

Въпреки удължената си основа, задната част на микробуса, в който се намираха, дори и без наблюдателни устройства и трупове, не беше в състояние да побере спокойно трима души. Ослет усети как тясното пространство го притиска от всички страни.

Спайсър издърпа тялото на седналия мъртвец от въртящия се стол, върху който бе умрял. Трупът се изтърколи на пода. Преди да седне, Спайсър провери дали по седалката няма кръв, сетне се намести пред копчетата и мониторите, с които явно беше добро запознат.

Усещайки неприятното присъствие на Клокър, надвесил се над него, Ослет каза:

— Възможно ли е някой да се е обадил на обитателите в къщата и тези момчета да не са имали шанса да ни съобщят, тъй като Алфи ги е пречукал?

— Точно това смятам да разбера сега — отвърна Спайсър.

Пръстите на Спайсър ловко затанцуваха по клавишите, а върху пет-шест от мониторите се появиха цветни графики и диаграми.

Хитро намислил да ръгне уж неволно Клокър с лакът в стомаха, поради тясното пространство, Ослет надникна през единия от двата огледални прозорци. Той гледаше към отсрещната къща. Клокър се наведе и погледна през другия прозорец. Ослет си помисли как Стар Трек-любителят си представя, че гледа през илюминатора на някой космически кораб и се взира през дебелото стъкло в чуждия свят навън.

Минаха няколко коли… После профуча един пикап. Някакво черно псе подтичваше до бордюра. Лапите му бяха полепнали със сняг и изглеждаше така, сякаш бе обуло четири бели къси чорапа. Къщата Стилуотър бе притихнала и спокойна.

— Ясно — рече Спайсър, сваляйки слушалките, които бе сложил на главата си, докато Ослет гледаше през прозореца.

Онова, което откри, беше телефонен разговор, уловен, засечен и записан от автоматичното устройство тридесетина минути след като Алфи беше убил двамата оперативни. Всъщност Алфи се намирал в къщата, когато бил проведен въпросният разговор. Той бе вдигнал слушалката на седмото позвъняване. Спайсър превъртя касетата и я пусна през тонколоните вместо през слушалките, за да могат и тримата да чуят.

— Първият глас е на този, който звъни в къщата на Стилуотърови — рече Спайсър, — защото човекът, който вдига слушалката там отначало нищо не казва.

Ало? Мамо? Татко?

Как можа и тях да излъжеш?

Спайсър спря касетата и каза:

— Вторият глас е на онзи, който отговаря… и е на Алфи.

— И двата гласа са като на Алфи.

— Единият е на Стилуотър. А сега първите думи, които ще чуете са на Алфи.

Защо да обичат повече теб, а не мен?

Не ги докосвай, копеле! Само да си ги пипнал!

Те ме предадоха.

Искам да говоря с майка ми и баща ми.

Твоите майка и баща ли?

Дай им слушалката!

За да им разкажеш още лъжи ли?

Тримата изслушаха целия разговор. Беше доста зловещо.

Изглеждаше така, сякаш един човек говореше сам на себе си — напълно раздвоена личност. Дори по-лошо, защото тяхното непослушно момче не само бе излязло извън контрол, но си беше и отявлен психопат.

Когато записът свърши, Ослет каза:

— Значи Стилуотър изобщо не е ходил при майка си и баща си.

— Очевидно не.

— Тогава как ги е намерил Алфи? И защо е отишъл там? Защо се е заинтересувал и от родителите на Стилуотър, а не само от сина им?

Спайсър сви рамене и рече:

— Вероятно ще имате възможност да питате самия Алфи, ако можете да си го върнете.

На Ослет хич не му хареса това, че имаше толкова много открити въпроси. Положението като че ле не беше в неговите ръце. Той погледна през прозореца към къщата и следите от гуми в снега, покрил алеята.

— Може би Алфи вече не е там.

— Тръгнал е след Стилуотър — съгласи се Спайсър.

— Откъде се е обадил Стилуотър?

— От безжичен телефон.

— Но въпреки това може да се проследи, нали? — попита Ослет.

Спайсър посочи трите колони от цифри светещи върху екрана на един от мониторите и каза:

— Разполагаме с тройна сателитна връзка.

— Това нищо не ми говори… просто телефонни номера.

— Този компютър ще го посочи върху картата с точност до три километра спрямо източника.

— За колко време?

— Най-много пет минути — рече Спайсър.

— Добре. Вие работете по това. Ние ще проверим къщата.

Ослет слезе от червения микробус, последван от Клокър.

Без да бързат те пресякоха заснежената улица. Ослет не го бе грижа, дори хиляда любопитни съседи да надничаха иззад пердетата на прозорците си. Ситуацията беше вече съвсем явна и нищо не можеше да се направи. Той, Клокър и Спайсър щяха да офейкат заедно с труповете след десет минути, а след това никой никога нямаше да може да докаже, че те са били тук.

Двамата стигнаха до площадката пред входа на къщата на възрастните Стилуотър. Ослет натисна звънеца, но никой не им отвори. Позвъни втори път и натисна дръжката на бравата. Оказа се, че вратата е отключена. От другата страна на улицата щеше да изглежда така, сякаш Джим и Алис Стилуотър са отворили вратата и са ги поканили вътре.

Вече в антрето, Клокър затвори външната врата след себе си, изваждайки от кобура своя колт „Магнум 357“. Двамата останаха миг-два неподвижни, ослушвайки се за някакъв шум в притихналата къща.

— Бъди в покой, Алфи! — рече Ослет, макар и да не вярваше, че тяхното непослушно момче ще е още там. Когато не се чу обичайният отговор на тази команда, той повтори четирите думи по-високо от преди.

Последва тишина.

Съвсем предпазливо те се придвижиха по-навътре в къщата… и откриха мъртвите съпрузи в първата стая, в която влязоха… Родителите на Стилуотър. И майката и бащата приличаха по нещо на писателя… и на Алфи, разбира се.

По време на бързото претърсване на къщата, повтаряйки командата пред всяка следваща врата, единственото по-интересно нещо, което откриха, беше в пералното помещение. Малката стая вонеше на бензин. Онова, което бе намислил Алфи, бе ясно от ивиците плат, фунията и полупразната кутия от прах за пране, разхвърляни върху плота до умивалника.

— Този път той се е подсигурил от всички страни — рече Ослет. — Тръгнал е след Стилуотър като на война.

Трябваше да спрат момчето… и то бързо. Ако Алфи убиеше Стилуотърови или дори само писателя, Ослет нямаше да може да наложи версията за самоубийство, която така удобно обясняваше и свързваше толкова много подробности. А предвид налудничавите и взривоопасни приумици, които се въртяха в главата му, Алфи можеше да привлече толкова голямо внимание върху себе си, че съществуването му в тайна и връщането му в лоното на Мрежата да стане невъзможно.

— Дявол да го вземе — рече Ослет и поклати глава.

— Безмозъчните социопати — рече Клокър така, сякаш нарочно се стараеше да бъде неприятен, — винаги създават много проблеми.