Дийн Кунц
Мистър Убийство (52)

2.

Застанал до един от прозорците в предната част и загледан в сипещия се през дърветата сняг, затрупващ пътеката към шосето, Марти напълни шепите си с девет милиметрови патрони от кутиите, които бяха купили в Мишън Виехо. Той отвори многобройните ципове на червено-черното си яке от изкуствена кожа и напълни джобовете му с патрони. След това натъпка джобовете на дънките си.

Пейджи зареди патронника на ловната пушка. Тя не се бе упражнявала в стрелба с пистолет като Марти и затова се чувстваше по-уверена с мосберга.

Имаха осемдесет патрона за ловната пушка и приблизително двеста деветмилиметрови за беретата.

Марти се чувстваше безпомощен и уязвим.

Никакви оръжия на света не биха могли да го накарат да се чувства сигурен.

След като затвори телефона, той имаше намерение веднага да напуснат бунгалото и да избягат. Но щом до там ги бе проследил с такава лекота, той щеше да ги намери, където и да отидеха. По-добре беше да се укрепят в къща, където можеха да се отбраняват, отколкото да бъдат нападнати от Другия на някое безлюдно шосе или пък да ги изненада в непозната обстановка, където щяха да бъдат много по-уязвими отколкото в бунгалото.

Марти едва не се обади в полицията с намерение да ги изпрати в къщата на родителите си. Но Другият със сигурност щеше да изчезне оттам, още преди да дойдат ченгетата, а доказателствата, които те щяха да съберат — пръстови отпечатъци и още Бог знае какво друго — щяха просто да затвърдят убеждението им, че той бе убил и собствените си родители. Масмедиите го бяха представили вече като психически нестабилен. Картината в Мамът Лейкс щеше просто да подсили измислицата, която те натрапваха на света. Ако успееха да го арестуват днес, утре, през следващата седмица или просто да го задържат за няколко часа без предупреждение, Пейджи и момичетата щяха да останат сами, а за него това бе непоносимо.

Нямаше избор. Трябваше просто да се окопае и да се бие. А то си бе не толкова избор, колкото смъртна присъда.

Седнали една до друга на дивана, Шарлът и Емили бяха все още с якета и ръкавици. Държаха се за ръце, черпейки сила една от друга. Въпреки че бяха уплашени, те не плачеха, нито искаха да ги успокоява някой, както биха постъпили много деца в същото положение. И двете бяха истински войничета — всяка по свой начин.

Марти не знаеше какво да посъветва дъщерите си. Обикновено също като Пейджи той нямаше проблеми с напътствията, които трябваше да им даде, за да могат да се справят с житейските проблеми. На шега Пейджи често казваше, че те са продуктът на Приказната Родителска Машина „Стилуотър“ — един израз, който съдържаше както известна самоирония, така и искрена гордост. Но този път той не можеше да намери думи, защото се стараеше никога да не ги лъже, нямаше намерение да започне да ги лъже сега и все пак не се решаваше да им каже, че перспективата е повече от мрачна.

— Деца, елате да ми помогнете — извика ги той.

Нетърпеливи да направят нещо, което да ги поразсее, те начаса скочиха от дивана и застанаха до него при прозореца.

— Стойте тук — каза им Марти. — Гледайте павирания път ей-там. Ако някоя кола завие по алеята или дори ако само намали ход по пътя, или пък забележите нещо съмнително, викайте с пълна сила. Разбрано?

И двете кимнаха сериозно и тържествено.

— Нека да проверим всички други прозорци — обърна се Марти към Пейджи. — Виж дали всички са затворени. Спусни пердетата.

Другият можеше и да ги изненада, пропълзявайки незабелязано до бунгалото, а Марти не желаеше този мръсник да ги наблюдава — или да ги застреля — през прозореца.

Всички прозорци бяха затворени.

В кухнята, докато дърпаше пердето на прозореца, гледащ към гъстата гора зад бунгалото, той си спомни, че майка му бе ушила това перде на шевната си машина в спалнята за гости в Мамът Лейкс. Марти си я представи, седнала пред „Сингер“-а, с крак на педала, загледана в тракащата игла, която ту се скриваше, ту пак се показваше…

В гърдите му заседна болезнена буца. Той пое дълбоко въздух и издиша, разтреперан… после пак… Опитваше се да пропъди не само болката, но и споменът, който я пораждаше.

По-късно щяха да имат време да скърбят… ако оцелееха.

Сега трябваше да мисли само за Пейджи и момичетата. Майка му бе мъртва, а те бяха живи. Скръбта беше лукс — такава бе горчивата истина.

Марти се присъедини към Пейджи във втората от двете спални на горния етаж. Тя тъкмо бе привършила със спускането на пердетата. Беше запалила нощната лампа, за да не е тъмно, когато закриеше прозорците. Като го видя, посегна да я угаси.

— Остави я — рече Марти. — Бурята вилнее, мракът рано ще настъпи и ще се задържи дълго. Отвън той навярно ще може да забележи кои стаи са осветени и кои не. Няма смисъл да го улесняваме. По този начин ще му покажем къде точно се намираме.

Пейджи мълчеше, загледана в кехлибарените отблясъци от абажура на нощната лампа. Сякаш бъдещето им можеше да се предскаже по бледите фигури върху осветената материя.

Най-сетне тя погледна към него.

— Колко време ни остава?

— Навярно десет минути, а може би и два часа. От него зависи.

— Какво ще стане, Марти?

На свой ред той замълча. Но не желаеше и да я лъже.

Когато най-сетне заговори, Марти се изненада от думите си, защото те се бяха изтръгнали от подсъзнанието му, бяха искрени и изпълнени с повече оптимизъм, отколкото допускаше в мислите си.

— Ще го убием мръсника — каза той.

Оптимизъм ли беше това или фатална самозаблуда?

Пейджи заобиколи долния край на леглото, отиде до него и двамата се прегърнаха. Чувстваше се толкова сигурна в прегръдките му. За мит светът като че ли не беше вече толкова объркан.

— Ние още не знаем кой е той, какво е и откъде идва — каза тя.

— А може би никога няма да разберем. Дори да го убием — кучият му син — ние навярно никога няма да разберем какво точно се е случило.

— Ако не разберем, няма да можем да се съвземем.

— Няма да можем.

Тя сложи глава на рамото му и нежно го целуна по петната от охлузено и синините по врата му.

— Никога няма да се чувствам в безопасност.

— Не и в нашия предишен живот — каза Марти. — Но докато сме заедно ние четиримата, аз мога да оставя всичко зад гърба си.

— Къщата, всичко в нея, моята работа, твоята.

— Нищо от тези неща не е толкова важно.

— Нов живот, нови имена… Какво бъдеще ще имат дъщерите ни?

— Най-доброто, което можем да им дадем. Никога няма гаранция. В този живот няма…

Пейджи повдигна главата си от рамото му и надникна в очите му.

— Мога ли наистина да се справя, когато той дойде тук?

— Разбира се, че можеш.

— Аз съм просто една семейна консултантка, която специализира в областта на проблемите в поведението на децата и отношенията родители-деца. Не съм героиня от приключенски роман.

— А аз съм само писател на криминални романи. Но ние ще се справим.

— Страх ме е.

— Мен също.

— Но ако сега съм толкова уплашена, откъде да намеря смелост, че да грабна ловджийската пушка и да защитя децата си от нещо… нещо като това?

— Представи си, че наистина си героиня от приключенски роман.

— Де да беше така лесно.

— В известен смисъл… може би е лесно — каза Марти. — Знаеш ли, не си падам много по фройдистките обяснения. Мисля, че много често ние решаваме да бъдем такива, каквито сме. Ти си жив пример за такъв случай след онова, което си преживяла в детството си.

Пейджи затвори очи.

— По-лесно ми е да си представя, че съм семейна консултантка отколкото, че съм Катлийн Търнър във филма „Влюбена в камъка“.

— Когато се запознахме навремето — рече Марти, — ти не се виждаше като съпруга и майка. Семейството за тебе беше просто един затвор — затвор и килия на мъченията. Не желаеше повече да бъдеш част от нечие семейство.

Тя отвори очи.

— Ти ми показа как.

— Нищо не съм ти показвал. Само те научих как да си представяш доброто и здраво семейство. В онези дни ти можа да си го представиш и успя да се научиш да вярваш във възможностите си. Оттогава нататък сама си бе учител.

— Значи животът е нещо като художествената литература, а? — каза Пейджи.

— Всеки живот е една история и ние я пишем, докато живеем.

— Добре, ще се опитам да бъда Катлийн Търнър.

— Дори по-добре.

— Какво?

— Сигърни Уийвър.

Пейджи се усмихна.

— Де да имах една от нейните огромни, авангардни пушкала като онова оръжие, с което стреляше, в ролята на Рипли.

— Хайде, по-добре да отидем и да видим дали нашите две наблюдателки са още на поста си.

Когато отидоха във всекидневната, Марти освободи момичетата от дежурството им при единствения открит прозорец и им предложи да стоплят вода, за да направят за всички по една голяма чаша горещ шоколад. В бунгалото винаги имаше консервирана и пакетирана храна, включително една кутия подсладено какао с мляко на прах. Електрическите нагреватели още не бяха затоплили стаята, поради което и четиримата имаха нужда от малко вътрешно подгряване. Освен това приготвянето на горещ шоколад беше толкова обикновено занимание, че то би могло да отнеме част от напрежението и да ги поуспокои.

Марти погледна през прозореца: погледът му мина през площадката пред входа, заобикаляйки задницата на „БеЕмВе“-то. Между бунгалото и пътя имаше много дървета и стотина метровата алея бе потънала в дълбоки сенки. Ала все пак той успя да види, че никой не идваше насам нито с превозно средство, нито пеша.

Марти бе горе-долу сигурен, че Другият ще ги приближи фронтално, а не изотзад. Преди всичко зад бунгалото се намираха стоте акра собственост на църквата, разположени върху стръмен склон, след което трябваше да се изкачи още един хълм, а това би изисквало доста усилия и време.

Ако се съдеше по предишното му поведение, Другият предпочиташе фронтални атаки и директен подход. Той изглежда не притежаваше уменията или търпението, за да бъде стратег. Беше повече човек на действието, отколкото на мисленето, което се изразяваше по-скоро в буйно и явно, но не и скрито нападение.

Тази черта беше може би фаталната слабост на врага. Поне бе нещо, за което човек можеше да се хване.

Снегът падаше, а сенките ставаха още по-тъмни…