Дийн Кунц
Мистър Убийство (50)

12.

На една бензиностанция в Бишъп те спряха колкото да си купят вериги и да платят за поставянето им върху гумите на колата. Полицаят от Калифорнийския отдел за контрол на пътищата препоръчваше, но не изискваше непременно всички превозни средства, запътили се към Сиера Невада, да имат вериги.

Шосе 395 се превръщаше в магистрала с две отделни платна малко след Бишъп и въпреки стръмнината, те стигнаха на време в Рована и Кроли Лейк, профучаха покрай Макгий Крийк и Конвикт Лейк, напуснаха шосе 395 и излязоха на 203, на няколко километра южно от Горещите гейзери на Каса Диабло.

Каса Диабло. Къщата на дявола.

Значението на името на града никога не бе хрумвало на Марти преди.

Сега всичко беше знамение.

Заваля сняг, още преди да стигнат Мамът Лейкс.

Тлъстите снежинки бяха като изплетени — сякаш бяха от евтина дантела. Падаха в такива огромни количества, че изпълваха почти цялото пространство между небето и земята. Веднага всичко побеля сякаш някой наметна земята с пелерина от изкуствен хермелин.

Пейджи мина през Мамът Лейкс без да спира и зави на юг към Лейк Мери. На задната седалка Шарлът и Емили бяха така омаяни от падащия сняг, че за момента нямаха нужда от други развлечения.

На изток от планините небето беше сиво-черно и надвиснало. Тук, в снежното сърце на Сиера те бяха сякаш в окото на някой циклоп, замъглено с млечно бял катаракт.

До завоя на шосе 203 се виждаше малка борова горичка, в която най-високият бор имаше белези от светкавица, поразила го преди десет години. Тя не само бе ранила дървото, но го бе подтикнала към по-бърз, мутантен растеж, докато борът най-накрая се бе превърнал в грозно проядена и зловеща кула.

Снежинките бяха вече по-малки, но повече на брой. Северозападният вятър ги въртеше вихрено. Бурята си поигра малко в началото, а после се развилия.

Пътят минаваше през поляни и гори и колкото по-стръмен ставаше, толкова поляните ставаха все по-нарядко за сметка на горите. Не след дълго от дясната страна на пътя се мярна частно имение с ограда — имаше над сто акра^[1] земя. Парцелът бе купен преди единадесет години от Пророческата църква на Възнесението, една секта, която следваше учението на Преподобния Джонатан Кейн^[2].

Той проповядваше, че вярващите ще се възнесат на небето, оставяйки на земята непокръстените и наистина лошите хора да изтърпят хиляда години на жестока и изнурителна война, да изтърпят земния ад преди да дойде Денят на Страшния Съд.

Оказа се, че Кейн е педофил, който записвал на видеокасети сексуалните си насилия над деца, членове на сектата. Той бе изпратен в затвора, а две хиляди негови последователи се разпръснаха от ветровете на разочарованието и измяната. Имението заедно с всичките сгради бе оградено и затворено поради съдебния процес вече пет години.

Някои човешки фантазии бяха разрушителни.

Оградата, направена от вериги, беше тук-там порутена. Най-отгоре стърчаха остри като бръснач телени спирали. В далечината се мяркаше шиповидният покрив на църквата, извисил се над дърветата. Под него се забелязваха и покривите на другите постройки, подобни на зайчарници, където вярващите бяха спали, бяха се хранили и бяха очаквали да бъдат издигнати на небето от десницата на Всемогъщия Господ Бог. Острият като игла покрив не беше докоснат от времето, но сградите под него бяха — липсваха много врати и прозорци. Бяха се превърнали в убежище за плъхове, опосуми и миещи мечки — безславно валящи се в развала и поквара. Понякога разрушенията бяха причинени от хора. Но по-голямата част бяха нанесени от вятъра и студовете, сякаш Бог чрез климатичните условия изменяше земните форми по Свой каприз и изпращаше присъдата Си над Църквата на Възнесението, каквато все още не се решаваше да прати на останалото човечество.

Бунгалото беше също от дясната страна на тесния път — имение съседно на огромния парцел, собственост на някогашната секта. Разположено на стотина метра от улицата, в края на една непавирана пътека, то бе едно от многото бунгала, разположени из околните хълмове, всяко върху един-два акра земя.

Беше едноетажна постройка, облицована с кедрови греди, посребрели от времето. Покривът беше от каменни плочи, отпред имаше малка, закрита веранда, а основата беше от речен камък. През годините майка му и баща му бяха разширявали бунгалото и сега то се състоеше от две спални, кухня, всекидневна и две бани.

Спряха колата пред бунгалото и излязоха навън. Околните борове и различните калифорнийски ели — захарни, ponderosa и други — бяха вековни и огромни, а кристално свежият въздух беше изпълнен с техния аромат. Килим от изпокапали борови игли и многобройни шишарки покриваше имението. Снегът достигаше земята само през пролуките между дърветата и гъсто сплетените им клони.

Марти отиде до бараката зад бунгалото. Вратата бе затворена с дървено резе. Вътре, вдясно от входа, до стената на няколко сантиметра под пръстения под беше заровен резервният ключ, увит в найлонова кесийка.

Когато се върна пред бунгалото, Марти забеляза, че Емили е клекнала под най-голямата ела и много съсредоточено разглежда шишарките, нападали под нея. Шарлът се правеше на балерина, подскачайки върху малката просека между дърветата. Точно там снегът падаше на плътна, непрекъсната струя подобно на лъч от прожектор.

— Аз съм Снежната царица! — обяви задъхано Шарлът, докато се въртеше и подскачаше. — Зимата е в моите владения! Мога да заповядвам на снега да вали! Мога да направя света блестящ и бял, и красив!

Емили започна да събира шишарки, а Пейджи каза:

— Мила, не разрешавам да внасяш тези шишарки вътре.

— Ще правя изкуство.

— Те са мръсни!

— Красиви са.

— Красиви и мръсни! — възрази Пейджи.

— Тогава ще правя изкуство тук.

— Падай снежецо! Духай, снежен ветре! Въртете се, снежинки, летете и танцувайте! — заповядваше танцуващата Снежна царица, а Марти изкачи дървените стъпала, прекоси малката веранда и отключи входната врата.

Сутринта момичетата се бяха облекли с дънки и вълнени пуловери, за да са готови за планината. Носеха също дебели, подплатени с дунапрен якета както и дебели ръкавици. Сега искаха да поостанат навън и да поиграят. Но дори и да имаха ботуши, играта на открито би била невъзможна. Този път бунгалото не беше ваканционно скривалище, а монашеска обител, която те биха могли да превърнат в крепост, защото в гората наоколо се криеше нещо много по-опасно от кръвожадните вълци.

Вътре се носеше слабата миризма на плесен. Изглеждаше по-студено отколкото навън.

Сложиха няколко цепеници в камината, а останалите дърва за горене наредиха от едната страна на широкото и дълбоко огнище. По-късно щяха да запалят огън. За да затопли бързо бунгалото, Пейджи мина от стая в стая и включи електрическите нагреватели, монтирани в стените.

Застанал до един от прозорците, загледан в улицата, отвъд верандата и пътеката, Марти взе безжичния телефон, който бе донесъл от колата, опитвайки отново да се свърже с родителите си в Мамът Лейкс.

— Татко — рече Шарлът, докато той набираше номера, — току-що се сетих нещо… Кой ще храни Шелдън, Боб, Фред и всичките други приятелчета, щом нас ни няма?

— Вече съм уредил мисис Санчес да се грижи за тях — излъга той, защото още нямаше смелостта да й каже, че всичките й любимци са мъртви.

— О, добре тогава. Хубаво, че мисис Санчес не се е разбесняла все пак.

— Татко, на кого звъниш? — попита Емили, когато Марти чу първия сигнал от другия край на линията.

— На баба и дядо.

— Кажи им, че ще им направя скулптура от шишарки.

— Олеле! — възкликна Шарлът. — Това ще ги накара да повърнат от радост.

Телефонът там звънеше трети път.

— Те харесват изкуството ми — не отстъпваше Емили.

— Ами как няма да го харесват?! — рече Шарлът. — Нали са ти баба и дядо?!

Четвърто позвъняване.

— Да, ама и ти не си Снежната царица — ядоса се Емили.

— Царица съм.

Пети път.

— Не си! Ти си Снежното джудже.

— А ти си Снежната жаба — отвърна на удара Шарлът.

Шести път.

— Снежен червей!

— Снежна какавида!

— Снежен сопол!

— Снежно повръщало!

Марти ги изгледа строго, което сложи край на тяхното състезание по епитети, обаче двете все пак се изплезиха една на друга.

След седмото позвъняване той сложи пръста си на копчето „КРАЙ“, но преди да го натисне, връзката бе осъществена.

Този, който бе вдигнал слушалката отсреща, мълчеше.

— Ало? — рече Марти. — Мамо? Татко?

С глас едновременно сърдит и тъжен, мъжът от другия край каза:

— Как можа и тях да излъжеш?

Марти почувства, че кръвта в жилите му и мозъкът в костите му се превръщат на лед, не защото в бунгалото бе студено, а защото гласът отсреща бе точно копие на неговия.

— Защо да обичат повече теб, а не мен? — питаше Другият с разтреперан от вълнение глас.

Марти потъна в обятията на смъртния ужас. Беше като в някакъв нереален и объркан кошмар. Сякаш сънуваше с отворени очи.

— Не ги докосвай, копеле! Само да си ги пипнал! — Изхриптя той.

— Те ме предадоха.

— Искам да говоря с майка ми и баща ми — настоя Марти.

— Твоите майка и баща ли? — рече Другият.

— Дай им слушалката!

— За да им разкажеш още лъжи ли?

— Веднага им дай слушалката! — процеди през зъби Марти.

— Те няма вече да слушат лъжите ти.

— Какво си направил?

— Свършено е с тях, заради това, че те послушаха.

— Какво си направил?!

— Не пожелаха да ми дадат онова, от което имах нужда.

Когато разбра, ужасът на Марти се превърна в скръб. Миг-два той не бе в състояние да говори.

— Имах нужда просто да ме обичат — каза Другият.

— Какво си направил?! — изкрещя Марти и продължи. — Кой си?! Какво си?! Твойта кожа! Какво си ти?! Какво си, направил?!

Без да обръща внимание на въпросите на Марти, отговаряйки им със свои собствени въпроси, Другият нареждаше:

— Нима ти не обърна Пейджи срещу мене? Моята Пейджи, моята Шарлът, моята малка, сладка Емили! Нима имам някаква надежда да си ги върна? Или трябва да убия и тях?

Гласът му секна за миг от вълнение, но после продължи.

— О, боже! Имам ли поне малко кръв в жилите им? Хора ли са още или ти си ги превърнал в нещо друго?

Марти осъзна, че те изобщо не разговарят. Беше истинска лудост да се опита да проведе разговор. Колкото и да приличаха един на друг, колкото и еднакви да бяха гласовете им, те нямаха обща основа. В основата си двамата бяха така различни, като да бяха представители на различни биологични видове.

Марти натисна копчето „КРАЙ“.

Ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна слушалката.

Когато се извърна от прозореца, видя двете момиченца, застанали една до друга, хванати за ръце. Докато крещеше по телефона, Пейджи бе дотичала от едната спалня, където тъкмо бе нагласила нагревателя.

Образите на майка му и баща му, скъпи спомени за един детски свят, изпълнен с любов, нахлуха в съзнанието му, но той ги пропъди решително. Ако сега се поддадеше на скръбта и загубеше ценно време в сълзи, щеше да осъди Пейджи и момичетата на сигурна смърт.

— Той е тук — каза Марти. — Идва насам и нямаме много време.