Дийн Кунц
Мистър Убийство (5)

5.

Докато на горния етаж момичетата си миеха зъбите и се приготвяха да си легнат, Марти методично обхождаше стаите на долния етаж, за да провери дали всички врати и прозорци са заключени. Тъкмо бе обходил половината (в момента проверяваше бравата на прозореца над кухненския умивалник), когато изведнъж се сепна от факта, че си е поставил толкова странна задача. Разбира се, всяка вечер, преди лягане той проверяваше входната и задната врата, както и плъзгащите се врати между голямата всекидневна и вътрешния двор. Но обикновено никога не проверяваше дали някой прозорец е добре затворен, освен ако не знаеше, че през деня е бил отворен за проветряване. И все пак Марти проверяваше сигурността и целостта на къщата, както някой съвестен часовой би проверявал защитните укрепления на някоя крепост във вражеска обсада.

Докато приключваше в кухнята, той чу как Пейджи влиза при него. Миг след това тя плъзна и двете си ръце покрай кръста му и го прегърна като се притисна към гърба му.

— Добре ли си? — попита го жена му.

— Ами да…

— Лош ден?

— Не съвсем. Просто един лош миг.

Марти се извърна в обятията й и я прегърна. Почувства прелестта й, колко е топла, силна и жива!

Фактът, че сега я обичаше повече, отколкото, когато се запознаха в колежа, не го изненадваше. Успехите и неуспехите, които заедно бяха постигнали, годините на непрестанна, ежедневна борба да се установят в този свят и да потърсят смисъла на всичко това, бяха добра почва, върху която да разцъфне любовта им.

Обаче във века, когато идеалната красота се въплъщаваше от деветнадесет годишните почитателки на националните футболни отбори, Марти знаеше как мнозина мъже биха се учудили, ако той им признаеше, че намира жена си за още по-привлекателна сега на тридесет и три, отколкото когато е била на деветнадесет години. Очите й не бяха по-сини отпреди, косата й не бе по-златиста, нито пък кожата й бе по-гладка, или по-свежа. Въпреки това преживяното от нея й бе дало завършеност и дълбочина. В днешните времена на долнопробен цинизъм навярно отношението му бе извънредно сантиментално и старомодно, но Пейджи понякога изглеждаше така, сякаш в нея гореше някакъв вътрешен пламък. Тя блестеше и сияеше, като че ли беше боготворената жена в някое платно на Рафаел.

Така де! Може би все пак сърцето му наистина си беше от масло — готово да се разтопи за нея всеки миг. Може и да беше романтичен наивник, но Марти намираше усмивката на Пейджи и предизвикателния блясък в очите й несравнимо по-възбуждащи, отколкото цяла партида голи деветнадесетгодишни клакьорки.

Той я целуна по челото.

— Един лош миг ли? Какво се е случило? — попита го тя.

Още не беше решил доколко може да й каже за онези седем минути в несвяст. Защото сега му се струваше, че е най-добре да не придава излишна тежест на това толкова странно изживяване, а да отиде на лекар в понеделник сутринта и дори да си направи изследвания. Ако Марти беше в добро здравословно състояние, случилото се в кабинета му днес следобед можеше да се окаже една напълно необяснима проява. Той не искаше ненужно да тревожи Пейджи.

— Е? — не се предаваше Пейджи.

С възходящата интонация, която придаде на този единствен звук, тя му напомни, че дванадесет години брак забраняваха наличието на по-сериозни тайни, независимо от добрите намерения, обуславящи неохотата на Марти да говори.

— Помниш ли Одри Еймис? — попита я той.

— Коя? О, имаш предвид „Един мъртъв епископ“?

„Един мъртъв епископ“ беше роман, написан от него. Одри Еймис беше главната героиня.

— Спомняш ли си какъв беше нейният проблем? — попита Марти.

— Намерила някакъв епископ в шкафа на антрето, обесил се на куката за дрехи.

— Нещо друго освен това?

— И друг проблем ли е имало? Нима един мъртъв свещеник не е достатъчно? Сигурен ли си, че не усложняваш прекалено своите сюжети?

— Говоря сериозно — рече Марти, съзнавайки, че е доста странно да информира жена си за своята лична драма, като я сравнява с изживяванията на главната героиня от негов криминален роман.

Нима за другите хора разделната черта между действителността и литературната измислица бе също така неясна, както и за писателя? А ако е така… можеше ли от тази идея да се роди роман?

Пейджи се намръщи и каза:

— Одри Еймис… а, да! Ти говориш за нейните моменти на безсъзнание!

— Мозъчни затъмнения — рече Марти.

Мозъчното затъмнение бе сериозно разцепление на личността. Засегнатият човек посещаваше различни места, говореше с хората, извършваше различни дейности, изглеждаше напълно нормален… и все пак по-късно не можеше да си спомни нито къде е бил, нито какво е правил по време на мозъчното си затъмнение. Чувстваше се така, сякаш е бил потънал в дълбок сън. Такова затъмнение би могло да трае няколко минути, часове или дори дни.

Одри Еймис започнала да страда от това, когато навършила тридесет години, защото потисканите спомени за нанесени обиди в детството й започнали да изплуват на повърхността — по този начин, в психологически план тя се отдръпвала от тях. Одри вярвала, че не друг, а тя е убила свещеника в момент на мозъчно затъмнение. Но разбира се, оказало се, че друг го е убил, пъхвайки го в шкафа на Одри, като цялото зловещо убийство било свързано с онова, което се случило с нея в детските й години.

Въпреки че бе способен да си изкарва прехраната, като от нищо плете сложни фантазии, Марти се славеше и със своята емоционална стабилност — беше твърд като Скалата на Гибралтар и така непретенциозен и безгрижен като ловджийско куче, натъпкано с валиум^[1]. По тези причини навярно Пейджи продължаваше да му се усмихва и да не го приема сериозно.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по носа, а после каза:

— Значи ти отново си забравил да изнесеш боклука и сега ще започнеш да се оправдаваш, че си забравил, защото страдаш от раздвояване на личността, дължащо се на отдавна забравени, омразни насилия, извършени над тебе, когато си бил на шест години. Хубава работа, Марти! Засрами се! Майка ти и баща ти са най-милите хора, които някога съм познавала.

Марти я пусна, затвори очи и притисна с ръка челото си. Главата ужасно го болеше.

— Говоря сериозно, Пейджи. Днес, следобед в кабинета… седем минути… е, поне зная, дявол да го вземе, какво съм правил през това време, защото съм го записал на касетофона… А нищо не си спомням. Ужасно е! Цели седем ужасни минути!

Той почувства как тялото й, притиснато в неговото, се напрегна, когато Пейджи разбра, че Марти ни най-малко не се шегува. Щом отвори очи, той видя, че усмивката й е изчезнала.

— Вероятно обяснението е просто и може би изобщо няма причини за безпокойство. Но аз се страхувам, Пейджи. Чувствам се като глупак… усещам, че просто трябва да махна с ръка и да забравя, но се боя.