Дийн Кунц
Мистър Убийство (48)

10.

Собствениците на мотела наричаха заведението си пансион. Сградите бяха забухлени от клоните на тридесет метрови ели, по-малки борчета и североамерикански смърчове. Архитектурата им бе подчертано в стил „рустик“^[1].

Стаите разбира се не можеха да се сравнят с тези на хотел „Риц-Карлтън“, а опитът на декоратора да напомня на клиентите за Бавария чрез възлестите чамови панели и мебели с груби дървени рамки беше извънредно постен, но Дру Ослет сметна, че въпреки това мотелът е приятен. Голямата камина, в която вече бяха наредени подпалки и по-едри цепеници, беше особено привлекателна. Минути след като пристигнаха, огънят вече бумтеше.

Алек Спайсър се свърза по телефона с наблюдаващия екип, разположен в микробуса срещу къщата на Стилуотър. На език, който звучеше също толкова тайнствено, колкото и някои от изказванията на Клокър, той ги уведоми, че хората, управляващи Алфи, са вече в града и наблюдаващите можеха да се свържат с тях в мотела.

— Нищо ново — рече Спайсър, когато затвори телефона. — Джим и Алис Стилуотър още не са се прибрали. Синът и семейството му още не са се появили, а също и нашето момче, разбира се.

Спайсър запали всички лампи в стаята и дръпна пердетата. Той беше все още със слънчевите си очила, макар да бе свалил коженото си спортно яке. Ослет подозираше, че Алек Спайсър не вдига транспарантите си, когато прави секс… нито, когато просто ляга да спи.

Тримата седнаха върху въртящите се табуретки около чамовата маса, която бе извън кухненския бокс. От близкия прозорец с дантелено перде се разкриваше гледка към гористия хълм зад мотела.

От черното си кожено куфарче Спайсър извади някои неща, които щяха да са нужни на Ослет и Клокър, за да извършат убийствата така, както ги искаше Щабът.

— Две намотки от изолиран кабел — рече той и постави намотките на масата, увити в найлон. — Завържете китките на дъщерите една за друга, после ги свържете с глезените им. Ама не хлабаво. Стегнете ги силно, докато ги заболи. Така беше в случая в Мериленд.

— Добре — рече Ослет.

— Не режете кабела инструктира ги Спайсър. — След като завържете китките, използвайте същия кабел за глезените. По една намотка за всяко момиче… също както в Мериленд.

Следващият артикул, който бе изваден от куфарчето, беше пистолет.

— Това е девет милиметров „SIG“ — рече Спайсър. Конструиран от швейцарски специалист, но произведен от „Заубер“ в Германия. Много хубаво оръжие.

Като взе пистолета, Ослет каза:

— С това ли трябва да пречукаме жената и децата?

Спайсър кимна и додаде:

— А след това и самия Стилуотър.

Ослет се залови да разглежда оръжието, а Спайсър извади от куфарчето кутия с девет милиметрови патрони.

— Същото оръжие ли е използвал бащата в Мериленд?

— Точно същото — отвърна Спайсър. — В докладите се казва, че Мартин Стилуотър го е купил преди три седмици в магазина, където е купил и другите оръжия. Там сме подкупили един служител, който да си спомни, че той лично го е продал на Стилуотър.

— Много мило.

— Кутията, в която е било оръжието, както и квитанцията от покупката вече са сложени в едно от чекмеджетата на бюрото в домашния кабинет на Мартин Стилуотър в Мишън Виехо.

Усмихнат и изпълнен с искрено възхищение, Ослет започваше да вярва, че те тримата щяха да успеят да спасят Мрежата.

— Съвършено! До най-малките подробности! — каза той.

— Винаги — отвърна Спайсър.

Макиавелианската многоплановост на интригата възхити Ослет така, както сложните капани, които Уайл Е. Койот залагаше за Бързоходеца в анимационните филми, го бяха вълнували като дете… само че в този случай койотите щяха неизбежно да победят. Той погледна към Клокър, очаквайки да види и него също толкова възхитен. Стар Трекаджията чистеше ноктите си с върха на своето джобно ножче. Изражението на лицето му бе мрачно и тържествено, но мислите му бяха на четири милиона светлинни години и две измерения от Мамът Лейкс, Калифорния.

От куфарчето Спайсър извади и един найлонов плик с цип в единия край, който съдържаше лист хартия, прегънат на две.

— Това е бележка, признаваща самоубийство. Подправена е, но е толкова добра фалшификация, че никой графолог не би се усъмнил в достоверността й, тоест че е написана със собствената ръка на Стилуотър.

— Какво се казва в нея? — попита Ослет.

Като цитираше по памет, Спайсър рече:

— Имам червей. Той ме гризе отвътре. Всички ние сме омърсени. Поробени. Паразити сме отвътре. Не мога да живея по този начин. Не мога да живея.

— Това от случая в Мериленд ли е? — попита Ослет.

— Дума по дума.

— Човекът е бил откачен.

— Не смятам да споря с вас върху това.

— До трупа ли да оставим бележката?

— Да. Пипайте само с ръкавици… и прилепете пръстите на Стилуотър навсякъде след като го убиете. Хартията е с гланцово покритие — би трябвало добре да попива и съхранява пръстови отпечатъци.

Спайсър бръкна още веднъж в куфарчето и извади още един найлонов плик с цип, който съдържаше черна писалка.

— Това е „Пентъл Ролинг Райтър“. Взехме я от една кутия в чекмеджето на бюрото му.

— Тя е тази, с която е написана бележката, нали?

— Да. Оставете я някъде наблизо, около трупа… с отвъртяна капачка.

Усмихнат, Ослет оглеждаше предметите върху масата.

— Ще бъде много забавно, наистина — каза той.

* * *

Докато чакаха да им се обадят от екипа, който наблюдаваше къщата на старите Стилуотърови, Ослет реши да рискува и да се отбие в един магазин за ски, разположен сред десетките магазини и ресторанти на една пряка от мотела. Въздухът сякаш бе станал по-мразовит за краткото време, което бяха прекарали в стаята, а небето по-мораво.

Покупката в магазина беше първокласна. Той успя бързо да се снабди с хубаво и топло бельо от Швеция, термолитна грейка със сребърна подплата, сгъваема качулка и анатомически наколенници, дунапренови изолатори за глезените и китките, снегоходки от неръждаема стомана с гумени каишки и достатъчно много джобове дори за фокусник. Върху грейката бе сложил лилаво, спортно яке с термоизолация, отразяваща подплата, еластични шевове и специални подплънки на раменете. Ослет си купи и ръкавици — от италианска кожа и найлон. Бяха почти толкова еластични, колкото собствената му кожа. Помисли си дали да не вземе някои скъпи скиорски очила, но реши да се задоволи само със слънчеви — доста добра марка, тъй като всъщност нямаше намерение да кръстосва планината. Ботушите му за ски бяха страшилища — такива, каквито би сложил всеки Терминатор при условие, че би искал да си проправя път през железобетонни блокове.

Чувстваше се невероятно здрав и издръжлив.

Тъй като се наложи да изпробва всяка една част от скиорското си облекло, Ослет свали дрехите, с които бе влязъл в магазина. Служителят покорно сгъна дрехите и ги пъхна в една найлонова торба, която Ослет взе със себе си, връщайки се обратно в мотела, натъкмен в новия си екип.

С всяка изминала минута той ставаше все по-обнадежден относно новите перспективи. Нищо не повдига духа така както купуването на хубави неща.

Когато се върна в мотела, Ослет разбра, ме все още няма никакви вести, макар да бе отсъствал близо половин час.

Спайсър бе седнал в креслото пред телевизора и гледаше някакво предаване, както си беше със слънчевите очила. Някаква мастита негърка с огромна, бухнала прическа интервюираше четирима травестити, които като жени направили опит да се запишат във военния флот на Съединените щати. Отказали им разбира се, но те изглежда вярваха, че президентът би трябвало да се застъпи за тях.

Клокър, естествено, седеше на стол до прозореца и огрян от сребристия, буреносен зрак, четеше „Хъкълбери Кърк и Олигавените Проститутки от Алфа Кентавър“ или както там се казваше проклетата книга. Единственото доказателство за това, че все пак бе обърнал внимание на промяната в климатичните планински условия, беше промяната в облеклото му: Клокър бе сменил шарения, палячовски пуловер-жилетка с друг, който беше от кашмир, имаше ръкави и беше в такава ярко оранжева разцветка, че на човек му се обръщаше стомахът.

Ослет отнесе черното куфарче в едната от двете спални, разположени вляво и дясно на всекидневната. Той изпразни съдържанието му върху едното голямо легло, седна отгоре по турски, свали новите си слънчеви очила и заразглежда предметите, които така хитро и изкусно щяха да осигурят автентичността на трикратното убийство и самоубийство на Мартин Стилуотър след неговата смърт.

Ослет трябваше да разреши няколко проблема, включително как да убие толкова много хора, без да вдига шум. Той не се притесняваше от изстрелите, защото те по един или друг начин можеха да бъдат заглушени. Тревожеха го писъците. В зависимост от това къде щеше да бъде нанесен ударът, можеше да има и съседи. А ако съседите се разтревожеха, те щяха да се обадят в полицията.

След няколко минути той си сложи отново слънчевите очила и се запъти към всекидневната.

Там прекъсна гледането на Спайсър с думите:

— Пречукваме ги, а после кой полицейски участък ще се занимава с разследването на случая?

— Ако стане тук — рече Спайсър, — вероятно полицията в Мамът Каунти.

— Тук имаме ли наш човек?

— Сега не, но съм сигурен, че бихме могли да имаме.

— Следовател ли е?

— Дребна риба е… навярно най-обикновен служител в погребално бюро.

— И няма специална квалификация по съдебна медицина?

— Може да различи дупка от куршум от дупка на задник — отвърна Спайсър, — но горе-долу само това.

— Значи, ако очистим първо жената и Стилуотър, никой няма да е толкова умен, че да започне да търси в какъв ред е настъпила смъртта?

— Лабораториите по съдебна медицина в големите градове здраво ще се изпотят, ако разликата във времето е повече от час, да речем.

— Мисля си, че… ако се опитаме първо да убием децата, ще имаме проблеми със Стилуотър и жена му.

— Как така?

— Единият от нас — Клокър или аз трябва да се погрижи за родителите, а другият да отведе децата в друга стая. Обаче, за да бъдат съблечени момичетата, да им се завържат ръцете и краката… ще ни отнеме десет-петнадесет минути, за да го направим добре, както в Мериленд. Но въпреки че единият от нас ще ги държи на мушка, Стилуотър и жена му изобщо няма да седят мирно и кротко. Те и двамата ще се нахвърлят отгоре ми, или върху Клокър, ако той ги пази, и може да вземат надмощие.

— Съмнявам се — рече Спайсър.

— Но как можете да бъдете сигурен?

— Хората днес са шубета.

— Стилуотър се е справил с Алфи.

— Вярно — призна Спайсър.

— А на шестнадесет години жена му намерила майка си и баща си мъртви. Старият застрелял майката, после себе си…

— Чудесно се връзва с нашия сценарий — усмихна се Спайсър.

Ослет не беше мислил за това.

— Имате право. Може би обяснява също защо Стилуотър не е могъл да напише романа за случая в Мериленд. Както и да е, три месеца по-късно тя подала молба в съда да я освободят от попечителката й, като я обявят законно за пълнолетна.

— Жилава кучка.

— Съдът се съгласил и удовлетворил молбата й.

— Тогава очистете първо родителите — посъветва го Спайсър и се размърда в креслото така, сякаш задникът му беше изтръпнал.

— Така и ще направим — потвърди Ослет.

— Адски тъпо е — рече Спайсър.

За миг Ослет си помисли, че Спайсър говори за техния план, но той имаше предвид телевизионното предаване, в което отново се беше загледал.

Интервюиращата с волната прическа беше изпратила травеститите и представяше нова група гости в студиото. Четири сърдити на вид жени бяха седнали на някаква сцена. И четирите носеха доста странни шапки.

Излизайки от стаята, Ослет регистрира с периферното си зрение, че Клокър е все още до масата при прозореца. Стар Трек-поклонникът бе дълбоко погълнат от книгата, обаче Ослет реши да не позволява на дебелака да му проваля настроението.

В спалнята той отново седна на леглото, сред своите играчки, свали си слънчевите очила и доволен и щастлив, се зае да преповтаря на ум убийствата, съобразявайки всички подробности и детайли.

Навън вятърът отново зави. Беше сякаш глутница вълци.