Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Мистър Убийство

Превод: Вилиана Данова

Художник: Петър Станимиров

Редакция на стиховете: П. Станимиров

Печат: „Полипринт“ — Враца

ИК „Плеяда“, 1994 г.

История

  1. —Добавяне

8.

Реактивният частен хеликоптер, който откара Ослет и Клокър в Мамът Лейкс, принадлежеше на някакво филмово студио, член на Мрежата. В кабината имаше кресла, тапицирани с гладка, черна кожа, металните им части бяха от месинг, а стените бяха облицовани със смарагдово зелена гущерова кожа. Обстановката бе много по-елегантна, отколкото в салона за пътници в частния самолет, с който бяха пътували преди. Освен това хеликоптерът предлагаше и много по-занимателни материали за четене, например ежедневниците „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“, както и последните издания на „Премиер“, „Ролинг Стоун“, „Мама Джоунс“, „Форбс“, „Форчън“, „Гоу“, „Детектив“, списание „Сдружение за екология“ и „Бон апетит“.

За да убие времето си, докато пътуваха, Клокър извади още един романизиран вариант на „Стар Трек“, който бе закупил при тръгването си от сувенирния магазин на хотел „Риц-Карлтън“. Ослет бе убеден, че разпространяването на този вид фантастика в елегантните и изискани магазини на един курортен комплекс с категория пет звезди, обслужвал на времето не само богати, но и културни и влиятелни хора, беше също толкова катастрофално за обществото, колкото и пласирането на наркотици в дворовете на училищата от тежковъоръжени бабаити.

Докато хеликоптерът се носеше на север, порейки висините над националните паркове „Секвоя“, „Кингс Каньон“, западните склонове на Сиера Невада, а след това и над същата величествена планина, Ослет непрекъснато се движеше из кабината, заставайки ту вляво, ту вдясно, за да не пропусне нито миг от тази зашеметяваща гледка. Безбрежните пространства долу бяха съвсем рядко населени и биха могли да задействат болезненото му отвращение от открити пространства и пасторални пейзажи. Теренът обаче се променяше с всяка минута, представяйки все нови и нови чудеса, все по-прекрасни и по-прекрасни гледки, които се сменяха толкова бързо, че успяваха да го развличат.

Освен всичко друго хеликоптерът летеше на по-малка височина отколкото самолетът и така даваше на Ослет ясното усещане за устремно движение напред. Вътре той бе по-шумен и се разтърсваше от повече вибрации, което също му се нравеше.

Два пъти по време на полета той накара Клокър да погледне през прозореца си навън, за да се полюбува на природните красоти. И двата пъти грамадният мъж хвърли съвсем бегъл поглед към красотите долу без да каже и дума, след което на часа впери очи в „Шестгърдите амазонки от слузестата планета“.

— Какво толкова интересно има в тази книга, по дяволите?! — попита най-накрая Ослет, настанявайки се в креслото точно срещу Клокър.

Чак след като довърши изречението, което четеше в момента, Клокър вдигна поглед и каза:

— Не бих могъл да ти кажа.

— Защо не?

— Защото, дори да ти кажа какво харесвам аз, на тебе то няма да ти хареса.

— Какво означава това?

Клокър сви рамене.

— Мисля, че няма да ти хареса — рече той.

— Мразя романите, винаги съм ги мразил, особено научната фантастика и всякаква подобна измет.

— Ето на!

— Това пък какво е сега?

— Това, че просто потвърди думите ми — ти не харесваш такива неща.

— Разбира се, че не ги харесвам.

Клокър отново сви рамене и каза:

— Видя ли?

Ослет го изгледа кръвнишки и, посочвайки книгата му, рече:

— А ти как можеш да харесваш този боклук?

— Ние съществуваме в успоредни един на друг светове — каза Клокър.

— Какво?!

— В твоя Йоханес Гутенберг е открил електронната игра.

— Кой?!

— В твоя свят навярно някой супер известен тип на име Фокнър е виртуозен изпълнител на банджо.

— Всичката тази гадост ми звучи напълно безсмислено — рече навъсено Ослет.

— Ето пак — каза Клокър и отново се съсредоточи върху „Кърк и Спок, влюбени“ или както там се казваше тази епична творба.

На Ослет му се прищя да го убие. Този път в загадъчните брътвежи на Клокър той долови недоизказано, но дълбоко вкоренено пренебрежение. Прииска му се да грабне глупавата му шапка, да запали тъпото й патешко перо и всичко останало, да изтръгне от ръцете му евтиното романче, да го накъса на парчета и да изстреля в него от упор поне хиляда патрона от девет милиметрова винтовка.

Вместо това обаче той се обърна и погледна навън с цел да се успокои при вида на величествените планински хребети и гори, които се редуваха със скорост двеста и четиридесет километра в час. Над тях откъм северозапад се стелеха облаци. Бухлати и сиви, те се трупаха около планинските върхове, подобно на многобройна флота от въздушни кораби.

* * *

В един часа и десет минути следобед, във вторник Ослет и Клокър бяха посрещнати от представител на Мрежата пред входа на летището в Мамът Лейкс. Името му беше Алек Спайсър. Чакаше ги на асфалтовата алея до хангара от железобетон и нагъната стомана, където спря хеликоптерът.

Въпреки, че знаеше истинските им имена и вероятно беше с чин равен на този на Питър Уоксхил, Спайсър не бе така безукорно облечен, не беше така изискан, нито говореше така добре, както джентълменът, който ги бе информирал за събитията по време на закуска. Също като Джим Ломакс на летището „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти снощи, Спайсър ги накара да занесат сами багажа си до зеления форд, който бе на паркинга зад хангара и изцяло на тяхно разположение.

Спайсър беше около петдесет годишен, метър и седемдесет и шест, около осемдесет килограма и четинеста, късо постригана, посивяла коса. Лицето му бе сурово и грубо изсечено, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила, макар небето да бе покрито с облаци. Той бе сложил бойни обувки, панталони с маскировъчен десен, същата риза и старо, износено кожено яке с много джобове и ципове. Изправената му стойка, строгата му дисциплина и отривиста реч го издаваха, че е офицер в оставка (или дори разжалван), който не желаеше да се откаже от навиците, поведението и облеклото на военен.

— Не сте се облекли подходящо за Мамът — рече рязко Спайсър, когато тримата седнаха във форда. От устата му излизаше бяла пара.

— Не си дадох сметка, че тук ще е доста студено — рече Ослет, силно разтреперан.

— Сиера Невада е — отвърна Спайсър. — Почти две хиляди и петстотин метра надморска височина — точно тук, където сме. Декември е. Не можене да очаквате палми, тръстикови полички и „пиня колада“.

— Знаех, че ще е студено, но не толкова.

— Ще ви измръзнат задниците — рече грубо Спайсър.

— Сакото ми топли — заоправдава се Ослет. — От кашмир е.

— Браво на вас — рече Спайсър.

Той вдигна задната врата на колата и отстъпи встрани, за да могат Ослет и Клокър да си сложат куфарите в багажника.

Спайсър седна зад волана. Ослет седна отпред. На задната седалка Клокър отново заби глава в „Пърдящият кръвожадник от Ганимед“.

Известно време, докато се отдалечаваше от летището и приближаваше града, Спайсър мълчеше, но най-накрая се обади:

— Днес следобед очакват да падне първия сняг.

— Зимата е любимият ми сезон — рече Ослет.

— Да, но може и да не ви хареса чак толкова, ако се въргаляте в сняг до ушите, а хубавите ви ботуши се вкоравят и заприличат на холандски налъми.

— Знаете ли кой съм аз? — попита раздразнено Ослет.

— Да, сър — отвърна Спайсър, произнасяйки думите си по-отчетливо от всякога, но навеждайки леко глава, сякаш за да признае по-ниския си чин.

— Добре — каза Ослет.

На места от двете страни на пътя се извисяваха вечно зелени дървеса. Много от мотелите, ресторантите и крайпътните барове се радваха на островърхи, алпийски архитектурни форми, а имената им включваха думи, които напомняха за филми от рода на „Звукът на музиката“ и реплики на актьора Клинт Истууд: баварско това, швейцарско онова, Айгър, Матерхорн, Женева, Хофбрау.

— Къде е къщата на Стилуотър? — попита Ослет.

— Отиваме в мотел.

— Разбрах, че специален екип наблюдава къщата на Стилуотър — не се предаваше Ослет.

— Да, сър. От другата страна на улицата са в микробус с тъмни стъкла.

— Искам да отида при тях.

— Идеята ви не е много добра. Градът е малък — няма и пет хиляди жители, ако не се броят туристите. Около микробуса, който е между къщите, ще има много движение, а това ще направи впечатление на околните.

— Тогава какво предлагате?

— Обадете се на наблюдаващия екип по телефона, оставете им номер, на който и те да могат да ви се обадят. След това чакайте в мотела. Щом Мартин Стилуотър се обади на родителите си или позвъни на вратата им, ние ще ви уведомим.

— Още не се е обадил на своите, така ли?

— През последните два-три часа телефонът им звъня няколко пъти, но те не са си вкъщи, за да се обадят, така че не можем да кажем дали синът им звъни или някой друг.

— Значи нямат телефонен секретар? — рече Ослет, невярващ.

— Темпото на живота тук, в този затънтен край не изисква непременно всеки да има телефонен секретар.

— Страхотно! Е, щом не са си у дома, къде са тогава?

— Отидоха на пазар тази сутрин и преди малко спряха в един ресторант на шосе 203, за да хапнат нещо за обяд. След час-два ще се приберат вкъщи.

— Следите ли ги?

— Разбира се.

В очакване на приближаващия сняг скиорите вече пристигаха в града, натоварили ските си върху колите. Ослет забеляза, че бронята на някакъв автомобил е украсена с лепенка, върху която бе написано:

ЦЕЛИЯТ МИ ЖИВОТ Е СТРЪМНА ПИСТА… И ТОВА МИ ХАРЕСВА!

Като спряха на червения светофар зад една голяма лимузина, която сякаш бе натъпкана догоре с млади и русокоси жени в скиорски пуловери, достатъчни на брой, за да участват в поне десетина телевизионни клипа, рекламиращи балсам за устни, Спайсър каза:

— Чухте ли за проститутката в Канзас Сити?

— Удушена е — рече Ослет.

— Но няма доказателства, че е нашето момче, дори да е имало някой, който да е приличал на него и да е излязъл с проститутката от бара.

— Тогава вие не знаете последните новини. Резултатите от пробите на спермата в Нюйоркската ни лаборатория пристигнаха. Изследвали са ги — нашето момче е.

— Сигурни ли са?

— Напълно.

Планинските върхове изчезваха в притъмняващото небе. Цветът на облаците се променяше от пепеливо сиво с бели и по-тъмни ивици до антрацитно черно.

Настроението на Ослет също помръкна.

Светофарът светна зелено.

Като следваше лимузината с русите момичета, Алек Спайсър каза:

— Излиза, че Алфи може да прави секс.

— Но той беше програмиран да…

Ослет не можа да довърши изречението. Той вече не вярваше в работата на генетичните инженери.

— Досега — обади се отново Спайсър — чрез връзките си в полицията щабът е открил петнайсет смъртни случая, включващи сексуален контакт, които могат да се припишат на нашето момче. Неразкрити убийства. Млади и привлекателни жени. В градове, които е посещавал и във време, през което е бил там. Един и същи маниер на действие във всеки случай: извънредно грубо насилие след като жертвата е била свалена в безсъзнание чрез удар по главата или в лицето… очевидно, за да няма викове по време на действителното убийство.

— Петнайсет! — промълви Ослет замаян.

— Може би повече. Може би много повече — каза Спайсър, извърна очи от пътя и погледна към Ослет през напълно непроницаемите си, почти черни слънчеви очила. — И Господ да ни е на помощ, ако не е успял да убие всяка жена, с която се е чукал.

— Какво искате да кажете?

Като отново впери поглед в пътя пред себе си, Спайсър отговори:

— Резултатите от спермата му са доста добри. Тя е активна. Алфи е годен да опложда.

Макар да не би признал пред себе си, докато Спайсър не даде гласност на тази информация, Ослет усещаше, че скоро ще научи лошата вест.

— Знаете какво означава това, нали? — попита Спайсър.

От задната седалка се чу гласът на Клокър:

— Първият човекоробот от алфа-оперативно поколение прави засечка и мутира по начин, който ние не разбираме. Способен е да замърси човешкия ген със зародишен материал, който би могъл да даде една нова и изцяло враждебна раса от почти неуязвими суперсъщества.

За миг Ослет си помисли, че Клокър чете изречение от последния романизиран вариант на „Стар Трек“, но после осъзна, че той просто бе предал катастрофата по възможно най-сбития начин.

— Ако нашият човек не е очистил всяко маце, с което си е полегнал — обади се отново Спайсър, — ако е направил няколко бебета и по някаква причина те не са били абортирани (дори бебето да е само едно), то ние сме затънали в лайна чак до ушите. Не само ние тримата, не само Мрежата, а цялата човешка раса.