Дийн Кунц
Мистър Убийство (45)

7.

Слънцето се е издигнало над далечните планини, където най-високите върхове са нахлупили снежни калпаци. В това сякаш пролетно декемврийско утро, изпълнено с палми и цветя, зимната картина в далечината изглежда толкова нелепа.

Той потегля на юг, после на изток и навлиза в Мишън Виехо. Истинско отмъщение на колела, справедливостта на колела. Кара напред и все напред…

Мисли си да спре пред някой магазин за оръжие и да си купи автомат или ловна пушка, за които не е нужно да чака, та да получи разрешително. Врагът му е въоръжен, а той не е.

Обаче не иска да губи нито минута в преследването на похитителя, откраднал семейството му. Ако врагът е загубил равновесието си и непрекъснато е на път, той има по-голяма вероятност да направи грешка. Непрестанният натиск е по-добро оръжие от всяка пушка.

Освен това той е самата мъст, справедливост и добродетел. Той е героят в този филм, а героите не умират. Те могат да бъдат застреляни, пребити, преобърнати на пътя при сблъскване с коли, могат да бъдат прободени с нож, бутнати от висока и стръмна скала, заключени в подземие, пълно с отровни змии, могат да изтърпят какви ли не други изпитания и пак да останат живи. Заедно с Харисън Форд, Силвестър Сталоун, Стивън Сегал, Брус Уилис, Уесли Снайпс и толкова още герои той споделя радостта от непобедимостта на добродетелта и благородната кауза.

Сега осъзнава защо нападението над фалшивия баща в къщата му вчера беше обречено на неуспех, макар той да бе героят в този филм. Той бе притеглен от мощната сила на запад — силата на привличане между него и двойника му. По същия начин и със същата сила двойникът бе усещал, че нещо приближава към него цялата неделя и целия понеделник. Когато двамата се срещнаха в кабинета на горния етаж, фалшивият баща беше нащрек и се бе приготвил за борба.

Сега убиецът разбира, че може да предизвика и да прекъсне връзката между тях по желание. Като електрическия ток в чиято и да е домакинска верига, тя може да бъде управлявана със същото копче „Включено/Изключено“ Вместо да държи копчето на положение „Включено“ през цялото време, убиецът може само за кратки мигове да отваря веригата — достатъчно дълго, за да усети притеглянето към фалшивия баща и да се приготви да го спипа.

Логиката му подсказваше, че той ще може също и да променя силата на тока, протичащ по проводника на съзнанието. Чрез въображението ключът се превръща в реле — реостат, с помощта на който убиецът ще може да намалява ампеража на тока във веригата като по този начин ще прави връзката по-гъвкава и по-тайна, отколкото до този момент. В края на краищата чрез използването на реостат светлината на един полилей би могла да бъде намалена плавно и постепенно, докато накрая се стигне до съвсем слабо мъждукане. По същия начин, представяйки се психологическия бутон като още един реостат, убиецът би могъл да пуска „тока“ при такъв нисък ампераж, че да може да следи фалшивия баща без той да усеща.

Като спира на червения светофар в центъра на Мишън Виехо, убиецът си представя копче-реостат, което със завъртане може да намалява силата на привличането в диапазон от триста и шестдесет градуса. Той завърта копчето само на деветдесет градуса и веднага усеща притеглящата сила на фалшивия баща — сега е малко на североизток.

* * *

Вече извън банката, на половината път до колата, Марти внезапно почувства нова вълна… а зад нея се надигна и неумолимият и жесток Вишну, превръщащ надеждите му на пух и прах. Усещането не беше така силно както в банката, но го хвана в крачка и той изведнъж загуби равновесие… залитна, препъна се и падна. Двата книжни плика, пълни с пачки банкноти излетяха от ръцете му и се хлъзнаха върху черната улична настилка.

Шарлът и Емили се спуснаха след пликовете, а Пейджи помогна на Марти да се изправи на крака.

Когато вълната отмина, Марти все още трепереше.

— Ето, вземи ключовете — каза той на Пейджи. — Най-добре е ти да караш. Той ме преследва. Приближава се.

Пейджи погледна към банката и наоколо с ужас в очите, а Марти каза:

— Не, още го няма. Сега е също както преди… Усещам, че съм на пътя на нещо много мощно и стремително.

* * *

Две преки. Може би дори е по-близо.

Кара бавно. Оглежда улиците пред себе си — наляво и надясно. Търси ги.

Зад него се чува клаксон на кола. Шофьорът е нетърпелив.

Бавно, бавно… Присвива очи, гледа наляво и надясно, взира се в хората по тротоарите и в отминаващите коли.

Клаксонът зад него продължава настойчиво да тръби. Убиецът му показва среден пръст, с което се надява да затвори устата на типа зад него.

Бавно, бавно…

Никъде не се виждат.

Опитай отново с психическия реостат! Завърти този път на шестдесет градуса! Връзката все още е на лице. Неотклонно, непреодолимо привличане!

Напред… наляво… към търговския център!

* * *

Когато седна на предната седалка до шофьора, затвори вратата и стисна пликовете с пачките, които децата бяха събрали от земята, Марти отново бе разтърсен от контакта с Другия. Макар вълната този път да не бе така силна като преди, този факт не го успокои ни най-малко.

— По дяволите, изведи ни оттук! — подкани той Пейджи като измъкна скрития под седалката пистолет.

Пейджи запали двигателя, а Марти се обърна към децата. Те закопчаваха коланите си.

Щом Пейджи нервно превключи на заден ход и излезе от паркинга, момичетата срещнаха погледа на Марти. Бяха уплашени.

Той прекалено много уважаваше тяхната проницателност, за да ги лъже. Вместо да се преструва, че всичко е наред, той им каза:

— Дръжте се здраво! Мама ще се опита да кара като мен.

Превключвайки скоростта, Пейджи попита:

— Откъде идва?

— Не зная. Просто не излизай от същата страна. Нещо никак не ми харесва. Тръгни по другата улица.

* * *

Силата го привлича повече към банката, отколкото към магазините, и той паркира близо до източната страна.

Като изключва двигателя, чува тихо свистене на гуми. С периферното си зрение улавя как от южния край на паркинга излиза кола и бързо се отдалечава. Обръща се и вижда бяло „БеЕмВе“ на около двадесет и пет — тридесет метра. Автомобилът за миг се стрелва покрай неговата тойота и се отправя към центъра на търговския участък.

Убиецът успява да улови бегло само част от лицето на шофьора, едната скула, част от брадичката и челюстта. Мярва му се и кичур златисто руса коса.

Понякога е възможно позната мелодия да бъде определена само по три ноти, защото тя е оставила неизлечим отпечатък в спомените ни. По същия начин от няколко щрихи на човешки профил, трепкащи в светлини и сенки и размазани от скоростта на движението, той разпознава скъпоценната си съпруга. Непознати хора са изтръгнали спомените му за нея, но снимката, която откри вчера, се запечата в сърцето му.

— Пейджи — шепне той.

Запалва двигателя на тойотата, излиза от паркинга на заден ход и се отправя към търговската част.

Наоколо всичко е пусто, защото в този ранен утринен час работи само супермаркетът, магазинът за понички и един павилион за канцеларски материали. „БеЕмВе“-то прекосява устремно паркинга, заобикаля няколко коли и излиза на алеята, която минава покрай витрините на магазините. После се отправя към северния край на търговската част.

Убиецът следва бялата кола, но не много агресивно. Дори да ги загуби, лесно ще ги открие, поради тайнствената, ала надеждна връзка, която той осъществява с омразния баща, заграбил живота му.

„БеЕмВе“-то достига северния край и завива надясно по улицата. Когато той пристига на същото кръстовище, бялата кола вече се е отдалечила на няколко пресечки, спряла е на червения светофар и едва се вижда.

Следва ги повече от час — съвсем дискретно, промъквайки се през странични улички, далече от шосето за Санта Ана и магистралата за Коста Меса като се движи на голямо разстояние зад тях. Забила се в сутрешното задръстване от коли, неговата малка тойота е почти невидима.

Карайки по шосе Ривърсайд, на запад от Корона, той си представя, че отново пуска „тока“ между себе си и фалшивия баща. Представя си реостата и от всички възможни триста и шестдесет градуса завърта само на пет. За него това е достатъчно — той усеща присъствието на фалшивия далече напред, в задръстването от коли, макар че не може точно да определи… Шест градуса, седем, осем. Осем вече е много. Седем — седем е идеално! Щом копчето е завъртяно на седем градуса, привличането е достатъчно силно, за да служи като водещ сигнал за него, без да дава усещане на врага, че връзката е установена отново. Натрапникът в „БеЕмВе“-то се насочва на изток към Ривърсайд, напрегнат и нащрек, но без да знае, че го наблюдават.

И все пак в съзнанието на преследвача сигналът от жертвата се отразява като червена, мигаща светлинка върху електронна карта.

След като е овладял управлението на тази особена притегателна сила, убиецът може да нападне фалшивия баща като го изненада.

Въпреки че мъжът в бялата кола очаква да бъде нападнат и бяга, за да избегне нападението, той също е свикнал да бъде предупреждаван за такова нещо. Когато мине достатъчно дълъг период без проблеми и смущения в ефира, когато не усеща страховитото опипване, той отново ще възвърне самочувствието си. С връщането на самочувствието, предпазливостта ще намалее и той отново ще бъде уязвим.

Преследвачът трябва само да върви по дирите, да бъде по петите на жертвата, да премери точно момента, в който да удари.

Като минават през Ривърсайд, утринното движение около тях вече не е така натоварено. Убиецът изостава още по-назад, докато най-накрая „БеЕмВе“-то се превръща в далечна, безцветна точка, която понякога изчезва за миг като мираж сред лъчите на слънцето и сред вихрушките от прах.

Напред и на север, през Сан Бернардино, а сетне по магистрала 15. Отправят се към северния край на планините Сан Бернардино и през прохода Ел Кахон на хиляда и триста метра височина.

Скоро след това на юг от град Хесперия „БеЕмВе“-то слиза от магистралата и се отправя на север по шосе 395, към най-западните кътчета на пустинята Мохаве. Убиецът продължава да ги следва на голямо разстояние. Те не биха могли да предположат, че тъмното петънце в огледалото им за обратно виждане е същата кола, която ги е следвала дотук през три области.

След няколко километра минава покрай някакъв пътен знак, който показва разстоянието до Риджкрест, Лоун Пайн, Бишъп и Мамът Лейкс. Мамът Лейкс е най-далече — 450 километра.

Името в миг извиква нещо в съзнанието му. Зрителната му памет е много силна. Той вижда думите на посвещението върху първата страница на един от криминалните романи, които е написал и които държи върху рафтовете с книги в домашния си кабинет в Мишън Виехо:

Тази творба е за моята майка и моя баща, Джим и Алис Стилуотър, които ме възпитаха да бъда честен човек… и които нямат вина за това, че мога да мисля като престъпник.

Убиецът си спомня и картичката с техните имена и адреса. Двамата живеят в Мамът Лейкс.

Отново изпитва остра болка от онова, което е загубил. Дори да си върне живота от натрапника, който носи името му, той навярно никога не би могъл да си върне откраднатите спомени. Детството му… юношеството му… първата му среща… годините в гимназията. Няма никакъв спомен за майчина и бащина любов, което е възмутително, чудовищно! Как са могли да го лишат от тези най-важни, така трайни и вечни спомени?!

Изминава повече от сто километра, изпаднал в отчаяно и мрачно отчуждение — основно качество на неговото съществуване, но изпитвайки и радост от това, че скоро ще възвърне собствената си съдба.

Завладява го безумен копнеж да бъде с майка си и баща си, да вижда техните скъпи лица, изтрити от чиповете на неговата памет, да ги прегърне и отново да установи дълбоката връзка между себе си и тези двама души, на които дължи живота си. От гледаните филми знае, че родителите могат да бъдат и проклятие — вманиачената майка, която е умряла още преди началната сцена на „Психо“, майката-егоистка и бащата, който така осакатява бедния Ник Нолт в „Принцът на приливите“… Обаче неговите родители са много по-фини хора — състрадателни и искрени, като Джими Стюарт и Дона Рийд в „Животът е чудесен“.

От двете страни на пътя се нижат едно след друго пресъхнали езера, побелели сякаш от солта, внезапно се изправят острите зъбери на червеникави скали, изваяни от вятъра пясъчни океани — оголена, равна пустош. Мяркат се далечните очертания на черните, отвесни скали. Навсякъде се виждат доказателства за геологични изригвания и вулканична лава, изтекла преди хиляди години.

При град Ред Маунтин „БеЕмВе“-то изоставя магистралата и спира до една бензиностанция, за да зареди с гориво.

Убиецът ги следва, докато най-сетне е напълно уверен в намеренията им, но не спира на бензиностанцията, а продължава. Те имат оръжие, той няма. Ще се намери и по-сгоден случай, за да убие натрапника.

Следвайки шосето, убиецът се отправя на север и не след дълго стига Йоханесбург, който е разположен на запад от Лава Маунтинс. Отново спира встрани и зарежда тойотата на някаква малка бензиностанция. Купува си вафли, шоколади, бонбони и фъстъци от автомата — те ще го поддържат по време на предстоящото дълго пътуване.

Може би защото в Ред Маунтин Шарлът и Емили трябва да отидат до тоалетната, убиецът стига магистралата много преди „БеЕмВе“-то, но това вече е без значение, тъй като няма нужда да ги следи. Той знае къде отиват.

Мамът Лейкс, Калифорния.

Джим и Алис Стилуотър… които са го научили да бъде честен… които не са виновни за това, че той може да мисли като престъпник… На които е посветил роман. Обичани. Бленувани. Откраднати от него, ала скоро ще си ги върне.

Убиецът нетърпеливо вписва имената им сред тези на неговото семейство, неговата съдба. Той ще се бори за тях и ще си ги върне. Може би натрапникът е заблудил децата, а навярно е успял да подмами и Пейджи, която го е приела за истинския Мартин Стилуотър. Обаче родителите не могат да не познаят истинския си син — кръв от кръвта им — и няма да бъдат подведени от мимикрията на мошеника, откраднал семейството му.

След като отново излиза на шосе 395, където движението не е така натоварено, белият автомобил поддържа постоянна скорост сто-сто и пет километра в час, макар в много участъци от пътя да е възможно да се кара и по-бързо. Сега вече убиецът пришпорва тойотата на север със сто и двадесет, сто и тридесет километра в час. Трябва да стигне в Мамът Лейкс в периода между два и два и петнадесет — тридесет до четиридесет и пет минути преди натрапника, което ще му даде възможност да предупреди майка си и баща си за пъклените намерения на съществото, дегизирало се като техен син.

Шосето се вие на северозапад през долината Индиан Уелс, оградена на юг от планините Ел Пасо. С всеки километър сърцето му все повече се изпълва с топли чувства пред перспективата да се събере отново с майка си и баща си, от които така жестоко е бил отделен. Изпитва болезнена нужда да ги прегърне, да се потопи в тяхната любов — несъмнена, непресъхваща, съвършена…