Дийн Кунц
Мистър Убийство (41)

3.

В банката предлагаха допълнителни часове за клиенти като част от политиката им за борба с конкуренцията. Марти и Пейджи имаха намерение да бъдат първи, заедно с децата, веднага щом собственикът отвореше в осем часа сутринта, във вторник.

На Марти не му се нравеше, че ще трябва да се върнат в Мишън Виехо, но той знаеше, че по този начин най-лесно могат да извършат съответните финансови операции по прехвърлянето на банковите им сметки в дадения клон. Беше на осем или девет преки от къщата им. Много от служителите на банката, работещи на гише, познаваха него и Пейджи.

Банката, самостоятелна тухлена сграда, беше красиво разположена в единия ъгъл на паркинга, намиращ се в северозападния край на неголям търговски център. Върху нея хвърляха сенките си високи борове, а тя беше оградена от улици и обширни площи черна настилка. В най-отдалечения край на паркинга — в югоизточната му част — се намираше цяла редица от свързани една с друга сгради във формата на буквата „Г“, в които се помещаваха тридесет-четиридесет канцеларии и дори един супермаркет.

Марти паркира в южния край. Краткият път от колата до вратата на банката, с децата между него и Пейджи, му се видя безкраен, защото се наложи да оставят оръжието си в „БеЕмВе“-то. Чувстваше се безпомощен и уязвим.

Той не виждаше как биха могли тайно да вземат със себе си ловната пушка или пък дори компактната берета. Не желаеше да рискува с беретата, като я скрие под якето си от изкуствена кожа, защото не беше сигурен как охранителните системи и алармени инсталации ще реагират на човек със скрито оръжие, прекрачващ прага на банката. Ако някой банков служител го вземеше за бандит и някоя беззвучна сигнална инсталация извикаше полицията, ченгетата изобщо нямаше да имат никакви резерви спрямо него — не и след репутацията, която си спечели със снощния инцидент.

Марти отиде право при едно от гишетата, а Пейджи заведе Шарлът и Емили в другия край на просторната зала, където върху две канапета и две кресла седяха клиентите, чакащи да изтеглят заеми. Банката не беше едно от онези подобни на пещери, огромни мраморни храмове на златния телец, с масивни колони в дорийски стил и сводести тавани. Тя беше сравнително малка сграда. Таванът й бе покрит със специални плочки, подобряващи акустиката, подът бе застлан с килим във всички нюанси на зеленото. Макар Пейджи и момичетата да бяха само на двадесетина метра от него, макар и добре да ги виждаше всеки път, когато погледнеше към тях, Марти се чувстваше притеснен дори от това нищожно разстояние.

Служителката на гишето беше млада жена — Лорейн Аракадиан, доколкото можеше да се съди по табелката с името зад плексигласовата преграда — и носеше кръгли диоптрични очила с кокалени рамки, с които леко приличаше на кукумявка. Когато Марти й каза, че иска да изтегли от семейната спестовна книжка седемдесет хиляди долара (общата сума на спестяванията им възлизаше на седемдесет и четири хиляди), тя не го разбра и реши, че той иска да прехвърли сумата в чекове. Служителката му подаде съответния формуляр за извършване на тази операция. Тогава Марти я поправи, като поиска цялата сума да му бъде изплатена по възможност в сто доларови банкноти.

— О, разбирам — рече служителката. — Хм… сумата е толкова голяма, че аз не мога на своя глава да извърша тази операция. Трябва ми разрешението или на главния касиер, или на помощник-управителя.

— Естествено — рече безизразно Марти, като че ли всяка седмица теглеше такива големи суми. — Разбирам.

Момичето отиде в края на редицата от гишета, за да говори с някаква по-възрастна жена, която в момента проверяваше документите в едно голямо чекмедже с папки. Марти позна жената — беше Илейн Хигинс, помощник-управител. Мисис Хигинс и Лорейн Аракадиан погледнаха към него, доближиха глави и започнаха нещо да си шепнат една на друга.

Докато ги чакаше, той наблюдаваше както южния, така и северния вход на фоайето, опитвайки се да изглежда спокоен, макар че всеки момент очакваше Другия да се покаже на някоя от вратите с автомат „Узи“ в ръка.

Писателски фантазии! Може би все пак не беше проклятие. Поне не напълно. Навярно понякога бе и средство за оцеляване. Едно нещо бе сигурно: дори най-развинтеното писателско въображение се затрудняваше, когато трябваше да бъде в крак с днешната действителност.

* * *

Трябва му повече време, отколкото очакваше, за да смени регистрационните номера на откраднатата от него тойота. Успа се, а и много се забави, докато се приведе в приличен вид. Сега светът наоколо се разбужда и той не може да разчита на анонимната тишина на нощта, която би улеснила сменянето на табелите. Големите комплекси с апартаментите-градини и потънали в мрак паркинги са идеалният пазар, предлагащ точно стоката, която му трябва, но когато опитва да извърши размяната ту на едно, ту на друго място, открива, че прекалено много хора са наизлезли и се канят да тръгват на работа.

В крайна сметка обаче неговото настойчиво търсене е възнаградено. Намира подходящата кола на малък паркинг зад някаква църква. Утринната служба тъкмо е започнала. Убиецът чува музиката на органа. Енориашите са оставили колите си — около петнадесет — което не е кой знае какъв оборот за Всевишния, но за неговите собствени цели е добре.

Оставя двигателя на тойотата включен, докато търси кола, в която собственикът да е оставил ключовете. В третата — един зелен понтиак — цяла връзка ключове виси от стартера.

Убиецът отваря багажника на понтиака с надеждата да намери там поне несесер най-необходими инструменти, включващи отвертка. Тъй като е запалил тойотата чрез оголване на жиците, той не може да отвори багажника й. Сега обаче късметът му отново работи — намира пълен несесер за даване на пътна помощ, с фенерчета, най-необходими инструменти и комплект от четири различни по вид отвертки.

Господ е с него.

За няколко минути той сменя регистрационните табелки на тойотата с тези на понтиака. Връща несесера обратно в багажника на понтиака, а ключовете оставя на стартера.

Като тръгва за тойотата, органът подхваща химн, чиято мелодия не му е позната. Това, че не знае името на химна, не е чудно, тъй като е ходил на църква три пъти, доколкото може да си спомни. В два от случаите е било, за да убие времето, докато отворят кината. В третия случай беше проследил в църквата една жена, с която му се бе приискало да прави секс и да сподели дълбоко интимното изживяване на смъртта.

Музиката събужда нещо в него. Той се изправя срещу лекия утринен бриз, поклаща се унесено, затворил очи. Химнът го вълнува. Може би е музикален? Трябва да разбере. Навярно владеенето на някакъв инструмент и композирането на песни ще бъде по-лесно от писането на романи.

Когато химнът свършва, той влиза в тойотата и потегля.

* * *

Марти разменя няколко любезности с мисис Хигинс, когато тя се връща заедно с касиерката. Очевидно никой в банката не е научил за онова, което му се е случило, защото нито едната, нито другата жена споменават за покушението над него. До горе закопчаната му риза, както и пуловерът с високо бие скриват синините по врата му. Гласът му е леко пресипнал, но не прекалено, та да предизвика коментари.

Мисис Хигинс отбеляза, че сумата в брой, която той желае да изтегли, е необичайно голяма. С тези фрази тя се опита да го накара, да обясни защо му е да рискува като носи толкова много пари в брой. Той обаче просто се съгласи, че сумата е наистина необичайно голяма и изрази надеждата, че не ги обезпокоява прекалено много. Непоколебимо любезно отношение беше навярно средството, с помощта на което Марти можеше да извърши това прехвърляне по възможно най-бързия начин.

— Не съм сигурна, че можем да ви изплатим цялата сума в сто доларови банкноти — каза тя съвсем тихо и дискретно, макар че в банката имаше само още двама клиенти и при това не бяха наблизо. — Ще трябва да проверя каква наличност имаме от такива банкноти.

— Може и известно количество в банкноти по двадесет и петдесет — увери я Марти. — Просто не ми се иска да мъкна огромен куп пари.

Макар помощник-управителката и касиерката да бяха усмихната и любезни, Марти усещаше тяхното любопитство и загриженост. Малко бяха основателните, а още по-малко разумните причини, които биха принудили някого да носи седемдесет хиляди долара в брой.

Дори да би се чувствал по-добре, ако оставеше Пейджи и децата в колата, Марти пак не би го направил. Първото подозрение, което би хрумнало на банкер, беше, че парите са нужни за откуп на член от семейството, а разумът би повелил уведомяване на полицията. Обаче, след като цялото семейство беше на лице, отвличането на който и да е негов член се изключваше.

Касиерката от гишето на Марти започна да се съветва с останалите, изчислявайки броя на сто доларовите банкноти в техните каси, а мисис Хигинс изчезна през овалната врата в дъното на отделението.

Той погледна към Пейджи и момичетата. Източният вход. Южният. Часовникът му. Усмивки, усмивки — наляво-надясно — усмихнат като идиот.

„Ще излезем оттук след петнадесет минути — каза си той. — А може би и след десет. Ще излезем оттук и ще бъдем на сигурно място“.

Черен мрак го връхлетя като тежка вълна.

* * *

В малката закусвалня „Дени“ той отива в мъжката тоалетна, после излиза, избира сепаре до прозореца, сяда и поръчва огромна закуска.

Сервитьорката, на която поръчва, е симпатична брюнетка на име Гейл. Тя го подкача за апетита му… сваля го. Той си мисли дали да не си определи среща с нея. Гейл има прекрасно тяло… стройни крака.

Но да прави секс с Гейл, означава да извърши прелюбодеяние, защото е женен за Пейджи. Пита се дали ще бъде прелюбодеяние, ако убие Гейл след като прави секс с нея.

Оставя й хубав бакшиш и решава да се върне след една-две седмици. Тогава ще й определи среща. Гейл има изящно, чипо носле и чувствени устни.

Отново в тойотата, убиецът затваря очи преди да запали двигателя. Представя си, че той и фалшивият баща са два полюса на един магнит. Търси привличането.

Този път е привлечен в орбитата на другия мъж по-бързо, отколкото когато се мъчеше да установи връзката през нощта, а и притегателната сила е много по-голяма от преди. Притеглянето наистина е толкова голямо, и така внезапно, че той изръмжава изненадан и здраво хваща волана сякаш се страхува, че ще излети като куршум през предното стъкло на тойотата и ще се забие право в сърцето на фалшивия баща.

Врагът му незабавно усеща връзката. Той е изплашен, чувства опасността.

На изток.

И на юг.

Връща се обратно към Мишън Виехо, макар и да не му се вярва натрапника да е дръзнал да се прибере вече у дома.

* * *

Мощна ударна вълна — като от експлозия — се блъсна в Марти и почти го събори на земята. С две ръце той здраво стисна плота пред гишето, до което стоеше, за да не падне. Облегна се на него с цялото си тяло, борейки се да запази равновесие.

Чувството беше напълно субективно. Въздухът бе сякаш сгъстен до точката на втечняване, обаче нищо не се разпадна, не изпука, не се срути. Изглежда той единствен имаше такива усещания.

След първия удар на вълната, Марти се почувства така, сякаш беше затрупан от лавина — затиснат от огромна маса сняг, тонове сняг… Бездиханен, скован, пронизан от студ.

Сигурно лицето му бе побледняло като восък. Знаеше, че заговорят ли го, няма да може нищо да каже. Ако някой от служителите би дошъл на гишето по време на пристъпа, той щеше да забележи страха под небрежната му поза. Щеше да проличи, че Марти е в голяма беда и никой нямаше да даде толкова много пари в брой на човек, който явно е или болен, или луд.

Марти изстина още повече, когато усети със съзнанието си докосването на същото онова злокобно и призрачно присъствие, което бе усетил вчера в гаража на тръгване за кабинета на доктор Гътридж. Ледената „ръка“ на призрака притискаше самата материя на мозъка му, сякаш се опитваше да разгадае къде точно се намира като с пръсти разчиташе данните, закодирани в мозъчните му гънки. Сега Марти разбра, че призракът беше всъщност двойникът, чиято зловеща сила не се състоеше само в бързото му възстановяване от смъртоносните рани на гърдите.

* * *

Той прекъсва магнитното притегляне.

Излиза с колата от паркинга на закусвалнята.

Пуска радиото. Майкъл Болтън пее за любов.

Песента е трогателна… силно го вълнува… почти се просълзява. Сега, когато най-сетне е някой, когато една съпруга го очаква и две деца разчитат на него, той разбира истинското знамение и стойност на любовта. Чуди се как е могъл да живее толкова дълго без нея.

Отправя се на юг. После на изток.

Съдбата го зове.

* * *

Внезапно призрачната ръка го пусна.

Марти не се чувстваше вече затиснат — светът отново бе предишният и всичко бе нормално, ако изобщо съществуваше още това понятие.

Почувства облекчение от това, че пристъпът бе траял само пет или десет секунди. Никой от банковите служители не разбра, че нещо не беше наред с него.

Обаче нуждата да вземе парите и да излезе веднага оттук, беше неотложна. Той погледна към Пейджи и децата, седнали в просторното фоайе в срещуположния край на залата… После очите му трескаво зашариха към източния вход, южния… и пак източния.

Другият знаеше къде са. Най-много след минути техният загадъчен и неумолим враг щеше да се нахвърли отгоре им.