Дийн Кунц
Мистър Убийство (4)

4.

Убиецът кара колата си така, както акулата избягва студените морски течения в нощта. За първи път е в Канзас Сити, обаче знае улиците. Пълното познаване на местността е част от подготовката му за всяка задача, в случай че стане обект на преследване от страна на полицията и в дадена ситуация се наложи бързо да изчезне.

Странно, но не си спомня някога да е виждал (още по-малко пък изучавал) географска карта. Не разбира от къде е получил тази толкова подробна информация. Ала той не обича да разсъждава много върху дупките в паметта си, защото това отваря вратата към черната бездна, която го ужасява.

Ето защо, просто продължава да си кара колата.

Обикновено обича да шофира. Притежаването на мощна и откликваща машина, която е изцяло подчинена на неговата воля, му дава усещането за власт и могъщество. Само понякога, както сега, движението на колата и гледките в някой непознат град (без оглед на това колко добре е запознат с местността) го карат да се чувства малък, самотен, безпомощен. Сърцето му учестява ритъма си. Дланите му внезапно овлажняват, воланът му се изплъзва…

Миг по-късно спира на червения светофар и поглежда към колата в съседното платно. Вътре, на светлината на уличните лампи вижда семейство — бащата е зад волана, майката до него, а на задната седалка са децата: момче на около десет години и момиче на шест-седем. Прибират се след разходка у дома. А може да са били на кино. Говорят, смеят се… родителите и децата… заедно. Споделят помежду си.

В сегашното му състояние, което все повече се влошава, тази гледка е като безмилостен удар с чук и от мъка той надава тих, безмълвен вик.

Спира встрани от пътя, на паркинга пред някакъв италиански ресторант. Отпуска се върху седалката си. Дишането му е повърхностно и учестено.

Празнотата… Тя го ужасява.

Сега отново го връхлита!

Чувства се така, сякаш е съвсем кух, направен от най-тънкото стъкло, което майсторът е успял да постигне — твърде крехък и едва ли не прозрачно безплътен.

В такива минути той отчаяно се нуждае от огледало. Собственото му отражение е едно от малкото неща, които могат да го убедят, че съществува.

Сложната плетеница от червените и зелени неонови светлини на ресторанта озарява вътрешността на форда. Когато накланя огледалото за обратно виждане така, че да се огледа, той забелязва мъртвешкия цвят на лицето си. В очите му играят алени отблясъци, като че ли вътре в него гори някакъв огън.

Тази вечер обаче собственото му отражение не е достатъчно, за да го успокои. С всяка изминала минута той се чувства все по-нематериален. Навярно точно в този миг ще изпусне въздух за последен път и с него ще издиша и последната си материална частица.

Сълзи замъгляват взора му. Той е връхлетян от самотата и измъчван от безсмислието на живота си.

Скръства ръце на гърдите си, после обгръща тялото си, навежда се и обляга челото си на волана. Хлипа така, сякаш е малко дете.

Не знае собственото си име, а само имената, които ще използва в Канзас Сити. Така му се иска да си има свое име, което да не е фалшиво, както имената върху кредитните му карти. Няма нито семейство, нито приятели, нито дом. Не може да си спомни кой му даде тази задача (както и предишните), нито пък знае защо обектите му трябва да умират. Невероятно е, но той дори не знае кой му плаща, не помни откъде са се взели парите в портфейла му, нито пък знае откъде е купил дрехите, които носи.

И дори нещо повече — не знае кой всъщност е той. Нито пък помни някога да е имал друга професия, освен тази да бъде убиец. Няма политически пристрастия, нито религиозни, няма никаква лична философия. Когато и да се опита да прояви интерес към нещо актуално, той веднага усеща, че е неспособен да запомни онова, което прочита във вестниците. Не може да се съсредоточи дори върху новините, предавани по телевизията. Интелигентен е и все пак си позволява (или някой му позволява) да задоволява само физическите си потребности: храна, секс, първичната възбуда и жажда за убийство. Огромни участъци от съзнанието му са неизследвани.

Минават няколко минути в червени и зелени неонови светлини.

Сълзите му секват. Постепенно той се успокоява и вече не трепери.

Ще се оправи. Отново ще е във форма. Спокоен и уверен.

Всъщност той се издига от дълбините на отчаянието си с шеметна скорост. Изненадващо наистина… с каква охота само иска да се залови с изпълнението на последната си задача и да продължи да влачи това жалко подобие на живот. Понякога му се струва, че действа така, сякаш е предварително програмирана, безшумна и покорна машина.

От друга страна обаче, ако престане да върши това, какво друго ще да прави? Жалкото подобие на живот е единственото, което има.