Дийн Кунц
Мистър Убийство (38)

4.

В средата на нощта той се събужда, споходен от ярки съновидения: срязани човешки гърла, пръснати от куршум глави, обезкървени китки, нарязани от бръснач и удушени проститутки. Убиецът обаче не се стряска и не се изправя в леглото си, задъхан като човек събуждащ се от някой кошмар, защото тези негови сънища винаги го успокояват. Той лежи на задната седалка, свит като зародиш, полуунесен от изцерителния сън.

Едната страна на лицето му е покрита с нещо гъсто и лепкаво. Той вдига ръка към бузата си и предпазливо и сънено разтърква слузта между пръстите си, опитвайки се да разбере откъде е. Усеща малки, остри стъкълца в сгъстилата се слуз и разбира, че заздравяващото му око е изхвърлило вече парчетата стъкло заедно с части от наранената тъкан, заместена вече от здрава.

Той премигва, отваря очи и осъзнае, че вижда еднакво добре и с двете. Дори в изпълнения с мрак автомобил убиецът различава отделните форми и повърхности, както и редеещата тъмнина извън колата.

От този момент нататък му трябват само няколко часа. Щом палмите хвърлят дългите си сенки на запад, огрени от първите лъчи, а дървесните мишки се шмугнат между сочните палмови листа и притихнат в леговищата си в очакване на деня, той ще е вече оздравял напълно. Още веднъж ще бъде готов да потърси съдбата си.

— Шарлът… — шепне убиецът!

Навън все повече просветлява. Облаците, влачещи се след бурята, са рехави и накъсани. Иззад разпарцаливените им краища наднича студеното лице на луната.

— Емили…

Зад прозорците на колата нощта слабо мъждука, подобно на леко потъмняло сребро, огряно от пламъка на една-единствена свещ.

— Татко ще се оправи… ще се оправи… не се тревожете… Татко ще се оправи…

Сега той разбира, че е бил привлечен от двойника си поради това, че всъщност двамата са едно цяло. Беше го усетил чрез шестото си чувство. Дотогава не бе осъзнавал съществуването на другото аз, ала той бе привлечен от него така, сякаш това притегляне беше автономна функция на тялото му — същата като ударите на сърцето, произвеждането на кръв и разнасянето й по цялото му тяло, като работата на вътрешните му органи. Автономни функции, за които изобщо не бе нужно усилие на волята.

Все още в обятията на съня, убиецът се пита дали може съзнателно да приложи шестото си чувство, да се пресегне и да притегли фалшивия баща винаги, когато пожелае.

Унесен, той си представя, че фалшивият е скулптура, излята от стомана, която има магнитни свойства. Другото аз, криещо се някъде там в нощта, е подобна фигура. Всеки магнит има отрицателен и положителен полюс. Хрумва му, че неговият положителен полюс е свързан с отрицателния на фалшивия баща. Противоположностите се привличат.

Търси привличане и почти веднага го намира. Невидими силови полета го придърпват леко, а после по-силно.

На запад. На запад и на юг.

Както по време на трескавото си, почти насилствено шофиране, пресичайки континента едва ли не от единия до другия бряг, той чувства как притеглящата сила става все по-голяма, докато накрая я усеща като мощна гравитация на планета, придърпваща в огнените си обятия някой малък астероид.

На запад и на юг. Не е далече. Няколко километра. Тегленето е неумолимо. Отначало дори е особено приятно, но после почти болезнено. Убиецът чувства, че ако излезе от колата, на маса ще се отдели от земята и ще полети във въздуха с най-голяма скорост, право към орбитата на омразния, фалшив баща, който е отнел живота му.

Внезапно той чувства, че врагът му усеща силовите линии, които ги свързват. Врагът знае също, че го търсят.

Убиецът прекъсва мислите си за магнитното привличане и веднага се връща към себе си, затваря се в себе си. Той не е готов отново да се бори с врага си и не иска да го известява по никакъв начин, че до предстоящата схватка има още само няколко часа.

Затваря очи.

Усмихва се, унася се в съня.

Изцерителен сън.

Отначало сънува миналото си, населено с хора, които е убил и жени, с които е правил секс и които са били ощастливена от него със следактова смърт. Сетне в съня му се появяват картини, които със сигурност са пророчески и включват онези, които той обича — прелестната му жена и красивите му дъщери в миг на ненадмината нежност и благодатно покорство, окъпани от лъчезарна, златиста светлина, пронизана от сребърни сияния, рубинено червени, аметистово зелени, сини и тъмно виолетови.

* * *

Марти се събуди от някакъв кошмар. Чувстваше се така, сякаш някой го премазваше. Дори след като сънят избяга от очите му и изчезна напълно, ясно осъзнавайки, че е буден и се намира в хотелска стая, Марти дишаше с мъка и едва успя да помръдне само пръстите си. Той се чувстваше малък, безпомощен и изпитваше странната увереност, че скоро ще бъде запратен сред милиарди свободни атоми от някаква неведома, космическа сила.

Дъхът му се върна изведнъж и едва не го разкъса. Паралитичният гърч го разтърси от глава до пети.

Той погледна към Пейджи, свита на леглото до него, уплашен, че навярно я е събудил. Тя промърмори нещо в съня си, но продължи да спи.

Марти стана възможно най-тихо и пристъпи до прозореца, като предпазливо повдигна пердето. Погледна надолу към паркинга на мотела и тихоокеанската магистрала зад него. Никой не влизаше, нито пък излизаше от паркираните коли. Доколкото можеше да си спомни, сенките си бяха същите, както и преди. Никой не се спотайваше из ъглите. Бурята бе отнесла всичкия вятър на изток и в Лагуна бе така тихо и спокойно, че дърветата изглеждаха като сценичен декор. По магистралата премина камион, отправил се на север, но това бе единственото движение в мрака на нощта.

Върху стената срещу прозореца имаше завеса, която закриваше плъзгаща се стъклена врата. Зад нея се намираше балконът с изглед към морето. През вратата и зад перилата на балкона се виждаше основата на скалата. Там долу се виеше бледата плажна ивица, в която на сребърно пенести гирлянди се разбиваха вълните. Никой не би могъл да се изкачи лесно до балкона, а и тревните площи наоколо бяха безлюдни.

Може би просто се бе уплашил от кошмара си.

Той се извърна от вратата, пусна завесата на мястото й и погледна ярко светещия циферблат на ръчния си часовник. Показваше три часа сутринта.

Беше спал около пет часа — не бе много, но щеше да изкара и с толкова.

Вратът непоносимо го болеше, а гърлото по-малко.

Марти влезе в банята, затвори вратата и запали лампата. От пътния си несесер извади едно шишенце със силно действащи таблети екседрин. Върху етикета пишеше, че дозата е най-много две хапчета наведнъж и не повече от осем за едно денонощие. В този миг обаче всичко му се виждаше опасно и той изпи четири наведнъж, като си наля вода от чешмата в банята. Сетне лапна една таблетка лозиндж заради болките в гърлото и започна да я смуче.

Щом се върна в спалнята, Марти взе късоцевната ловна пушка, която бе до леглото, мина през отворената междинна врата и влезе в стаята на момичетата. Те спяха, скрили глави под завивките си като костенурки, за да избегнат дразнещата светлина от нощната лампа.

Погледна и през техния прозорец. Нищо.

Малко по-рано, същата вечер той бе сложил стола обратно в ъгъла на стаята, ала сега го премести в средата — така светлината от нощната лампа достигаше до него. Марти не желаеше Шарлът и Емили да се уплашат от някаква неясна сянка в ъгъла, ако случайно се събудеха преди да е съмнало.

Той седна с раздалечени колене, поставяйки пушката напряко, върху бедрата си.

Макар да имаше пет оръжия (три от тях бяха вече в ръцете на полицията), макар с всички да стреляше добре и въпреки че беше написал много книги, където полицаите и героите му бяха доста опитни в стрелбата, той се изненада от лекотата и непоколебимостта, с които посегна към оръжие, щом изникна опасност. В края на краищата не беше много по действието, нито пък имаше опит в убийствата.

При все че неговият живот и този на семейството му бяха застрашени, той все пак очакваше да изпита известно угризение, преди да натисне спусъка. Оказа се, че не е бил прав. Марти бе очаквал да изпита поне тръпка на разкаяние, след като бе прострелял човек в гърдите, макар че копелето заслужаваше да бъде застреляно.

Ясно си спомни мрачното веселие, с което изпразваше беретата, целейки се в отдалечаващия се буик. Първичният инстинкт за насилие, вроден у всеки човек, се бе проявил и при него, без оглед на неговата цивилизованост, образованост и начетеност.

Онова, което откри за себе си обаче не го разочарова, както очакваше, че ще стане. По дяволите! Та то изобщо не го разочарова!

Марти вече знаеше, че може да убие безброй много хора, за да спаси себе си, Пейджи и децата. И макар да се движеше в среди, където интелектуалците прегръщаха идеите на пацифизма като единствен път за оцеляване на цивилизацията, той не виждаше себе си като безнадежден реакционер, недоразвита отрепка или някой дегенерат, а просто човек, действащ точно така, както изискваше природата.

Цивилизацията започваше със семейството, с децата, закриляни от майката и бащата, готови да жертват всичко, дори да умрат за малките си.

Ако семейството не беше вече в безопасност, ако правителството не можеше или не желаеше да защити семейството от заплахите на изнасилвали, педофили и убийци, ако социални отрепки със склонност към убийство биваха пускани от затвора, неизлежали и половината от присъдите си, ако измамници-евангелисти крадяха от църквата, а богати милиардерки-хотелиерки не си плащаха данъците, то тогава цивилизацията вече не съществуваше. Щом децата бяха станали лесна плячка (така твърдеше всеки ежедневник), то тогава този свят бе слязъл до нивото на дивака. Цивилизацията съществуваше само на малки единици — само в онези къщи, където членовете на семейството така силно се обичаха, че желаеха да излязат на бойната линия и да умрат, защитавайки се един друг.

Какъв ден само беше този! Ужасен ден! Единственото хубаво нещо беше следното: Марти откри, че мозъчните му затъмнения, кошмари и други симптоми не бяха резултат от физическо или психическо заболяване. Проблемът в крайна сметка не беше в него. Плашилото бе истинско.

Тази констатация обаче не го успокояваше много. Макар че бе възвърнал самообладанието си, той бе загубил толкова много други неща.

Всичко се бе променило.

Завинаги.

Разбираше също, че дори не може напълно да схване до каква степен се бе променил животът им. В часовете преди пукването на зората, докато се мъчеше да уточни какви стъпки трябва да предприемат, за да се защитят и опитвайки се да прецени до известна степен произхода на Другия, според съществуващата до този момент логика, Марти неизменно стигаше до заключението, че тяхното положение неизбежно ще става все по-тежко, а шансовете им по-малобройни от тези, които би могъл да си представи или да допусне.

Преди всичко смяташе, че повече никога няма да могат да се върнат вкъщи.

* * *

Убиецът се събужда половин час преди съмване, оздравял и отпочинал.

Сяда отново зад волана, включва вътрешното осветление и разглежда челото и лявото си око в огледалото за обратно виждане. Раната от куршума над веждата му е заздравяла, без да остави видим белег. Окото му вече не е ранено, дори не е червено.

Половината му лице обаче е покрито със засъхнала кръв и противни биологични отпадъци от ускорения процес на заздравяването. Част от профила му сякаш направо е взет от „Д-р Файбс“ или „Даркман“.

Той рови известно време в жабката на колата и намира пакетче книжни салфетки и кърпички, с които изчиства мръсотията от лицето си. После приглажда разбърканата си от съня коса.

Сега вече не може да изплаши никого, но още не е в достатъчно приличен вид, за да не бие на очи. А точно това желае в момента. Макар огромният шлифер да е закопчан до горе и да скрива разкъсаната му от куршумите риза, той все пак вони на кръв и на най-различни храни — онези, които е посипал върху предницата си по време на истеричното лапане снощи на мокрия от дъжда паркинг, пред закусвалнята „Макдоналдс“, в хондата, която после бе изоставил — преди да срещне нещастния собственик на буика. Панталоните му също не бяха безукорни.

Все щеше да му се отдаде случай да намери по-подходящи дрехи. Убиецът изважда ключа от стартера, излиза от колата, отива отзад и отваря багажника. От тъмната вътрешност, огряна само от мъждивата светлина на малката крушка в горния ляв ъгъл, мъртвецът го гледа изцъклен, разтворил широко очи в смайването си, сякаш е изненадан, че отново вижда убиеца си.

Двете найлонови торби са поставени над трупа. Той изпразва и двете върху мъртвеца. Собственикът на буика явно бе накупил много неща, но за момента най-полезният артикул се оказва един пуловер по врата.

Хванал пуловера с лявата си ръка, убиецът затваря капака на багажника с дясната, без да вдига много шум. Хората скоро ще започнат да се будят, но повечето, ако не и дори всички, все още спят. Той заключва багажника и слага ключа в джоба си.

Небето е тъмно, ала звездите са избледнели. След не повече от четвърт час ще се пукне зората.

Такъв голям комплекс от апартаменти с градини трябва да има поне две или три обществени перални и той тръгва да търси. След минута съзира голяма табела, която го насочва към някакъв център по рехабилитация, плувен басейн, офис за вещи под наем и намираща се наблизо обществена пералня.

Алеите, свързващи сградите, се вият през атрактивно оформените задни дворове, засенчвани от клоните на маслиновите дръвчета и осветявани от старинни, железни фенери, покрити със зелено-сива патина. Комплексът е добре планиран и много приятен. Той лично не би имал нищо против да живее тук. Разбира се собствената му къща в Мишън Виехо е дори още по-хубава отколкото тези домове тук, а пък Пейджи и момичетата така са привързани към къщата, че никога няма да искат да я напуснат.

Вратата на пералнята е заключена, но това не е голяма пречка. Управата е монтирала само евтина секретна брава, без допълнително резе, минаващо през цялата врата. Предвиждайки необходимостта, убиецът е взел пластмасова кредитна карта от портфейла на трупа в багажника. Той я пъхва между двете половини на ключалката, придвижва я нагоре, докато стигне езичето, натиска я и секретната брава изщраква.

Вътре убиецът вижда шест перални машини, привеждани в действие посредством монетни автомати, четири газови сушилни, автомат за перилни препарати и омекотители, голяма маса за сгъване на чистите дрехи и два дълбоки умивалника. Всичко е така чисто и приятно под светлината на флуоресцентните лампи.

Той сваля шлифера и вкоравената си от кръв бархетна риза, свива ги заедно на топка и ги напъхва в един от контейнерите за отпадъци в ъгъла.

Гръдният му кош е съвършено здрав и няма никакви рани от куршуми. Не е нужно да поглежда гърба си за да разбере, че единствената рана там също напълно е заздравяла.

Измива мишниците си над един от умивалниците и се подсушава с книжни салфетки, които взима от кутията на стената.

Копнее за един продължителен и горещ душ, още преди да мръкне — в своята собствена баня, в собствената си къща. Веднъж да открие и убие фалшивия баща, веднъж да си върне семейството и вече ще има време за простичките удоволствия в живота. Пейджи ще вземе душ заедно с него. Това ще й хареса.

Ако е необходимо, той би могъл да си свали дънките и да ги изпере в някоя от автоматичните перални, използвайки монетите, които е взел от джоба на собственика на буика. Обаче когато остъргва с нокти засъхналата по плата храна и изчиства лекетата с влажни книжни салфетки, резултатът е задоволителен.

Пуловерът го изненадва приятно. Убиецът очаква, че ще му е голям, както шлифера, но мъртвият очевидно не го е купил за себе си. Дрехата му е съвсем по мярка. Цветът (боровинково червено) отива на дънките, а и на него самия. Ако в стаята имаше огледало, то сигурно щеше да му покаже, че той не само не бие на очи, ами е дори съвсем представителен и дори привлекателен.

Навън призрачното сияние на зората лизва хоризонта.

В дърветата чирикат птички, приветстващи утрото.

Въздухът е упойващ.

Като хвърля ключовете на буика в храстите, изоставяйки колата и убития, той енергично се запътва към близкия огромен паркинг. Опитва последователно бравите на всяка кола, паркирана под обраслия с бугенвилия покрив. Тъкмо си мисли, че всички са заключени, когато в последния момент една тойота се оказва отворена.

Убиецът се намества зад волана. Проверява над сенника за ключовете и под седалката, обаче този път късметът не му се усмихва.

Няма значение. Може да е всичко друго, но е изобретателен. Небето още не е просветляло напълно, а той вече пали колата, допирайки оголените жици, и отново е на път.

Най-вероятно собственикът на тойотата ще открие, че я няма след няколко часа, когато ще трябва да отиде на работа, и бързо ще се обади в полицията, за да съобщи за изчезването й. Няма проблем. До тогава вече регистрационните й номера ще бъдат върху друга кола, а тойотата ще има други. Така тя ще бъде невидима за полицаите.

Убиецът чувства прилив на сили и енергия, докато кара през хълмовете на Лагуна Нигел, огрени от розовото сияние на зората. Ранното утринно небе засега е още избеляло синьо, но купестите, набраздени облаци са прорязани от ярки розови ивици.

Днес е първи декември. Ден първи. Той започва съвсем отначало. Отсега нататък всичко ще стане така, както на него му е нужно, защото вече няма да подценява противника си.

Преди да убие фалшивия баща, ще му извади шибаните очи, за да го накаже заради раните, които самият той трябваше да изтърпи. И ще изисква дъщерите му да гледат, защото това ще бъде важен урок за тях — доказателство, че фалшивите бащи в крайна сметка биват победени и че, който не се подчинява на истинския баща, рискува да изтърпи много сурово наказание.