Дийн Кунц
Мистър Убийство (37)

3.

Все още със слушалки на главата, Дру Ослет се събуди от картечен трясък, експлозии, викове и музика толкова гръмка и забързана, че би била подходяща да възвести идването на Деня на Страшния съд. На телевизионния екран Глоувър и Гибсън бягаха, скачаха, размахваха юмруци, стреляха, тичаха на зигзаг, въртяха се, хвърляха се в горещи сгради в един вихрен танц на насилието.

Като се усмихна и прозя, Ослет погледна часовника си и видя, че бе спал повече от два часа и половина. Забелязвайки как филмът му действа като приспивна песен, стюардесата явно го бе пренавила, след като бе свършил, и го бе пуснала отначало.

Навярно вече наближаваха — сигурно след по-малко от час щяха да кацнат на летище Джон Уейн в Ориндж Каунти. Ослет свали слушалките от главата си, стана и тръгна към предната част в кабината на самолета, за да каже на Клокър какво бе научил от предишния си разговор с Ню Йорк.

Клокър бе заспал на стола. Беше свалил сакото с кожените ревери и парчета на лактите, но все още беше с малката си кафява, ловджийска шапка със затъкнато в панделката черно перо от патица. Не хъркаше, но от ъгъла на полуотворената му уста се стичаше тънка лига и брадичката му отвратително лъщеше.

Понякога на Дру Ослет му се струваше, че хората от Мрежата си правят някакъв голям майтап с него като му даваха за партньор Карл Клокър.

Баща му беше много важен лост в организацията и Ослет се чудеше дали старият не го бе прикачил към такава абсурдна и комична фигура като Клокър, само за да може да го унижи. Дру ненавиждаше баща си и знаеше, че чувствата са взаимни. В крайна сметка обаче той реши, че старият, въпреки дълбокия и кипящ антагонизъм помежду им, не би посмял да играе такива номера, главно защото по този начин би изложил един Ослет на присмех. Запазването на честта и неопетнеността на семейното име винаги взимаше връх над личните чувства и вражди между отделните членове на рода.

В рода Ослет някои уроци бяха научени толкова рано, та Ослет бе почти сигурен, че се е родил с тях. Разбирането за истинската стойност на името Ослет бе сякаш вкоренено в гена му. Нищо (с изключение на много пари) не бе по-ценно от доброто име, което бе поддържано поколения наред. Доброто име означаваше точно толкова власт, колкото и голямото богатство, защото за политиците и съдиите не беше трудно да получават дипломатически куфарчета, пълни с пари под формата на подкупи или пък да ги предлагат на хора, чиито родове даваха на Америка сенатори, държавни секретари, индустриалци, видни радетели за запазване на околната среда и шумно афиширани покровители на хората на изкуството.

Партньорството му с Клокър беше просто грешка и не след дълго Дру щеше да я поправи. Ако бюрократите в Ню Йорк не можеха да се размърдат и да му намерят друг партньор и ако неуправляемият Алфи се завърнеше все още годен за употреба, Ослет щеше тайно да го дръпне настрана и да му нареди да очисти Клокър.

Романът „Стар Трек“ с меки корици и прегънат гръб лежеше върху гърдите на Клокър, обърнат със страниците надолу. Като внимаваше да не събуди едрия мъж, Ослет взе книгата.

Той обърна първата страница, без да си дава труд да отбележи докъде е стигнал Клокър, и се зачете, надявайки се, че този път ще проумее защо толкова много хора се прехласваха по космическия кораб „Ентърпрайс“ и неговия екипаж. След няколко параграфа проклетият автор го вкарваше вече в мислите на капитан Кърк — една област на съзнанието, която Ослет би изследвал само, ако единствената му друга възможност беше да изследва закостенелите мозъци на всички кандидати за президенти по време на последните избори. Дру Ослет мина напред, пропускайки няколко глави, и изведнъж се озова в педантично разумното съзнание на Спок. Прелисти още няколко страници напред и попадна в мозъка на Боунс Макой.

Ядосан, Ослет затвори „Пътешествие в търбуха на вселената“ или, както там се казваше проклетата книга, и потупа с нея Клокър по гърдите, за да го събуди.

Грамадният мъж така рязко се изправи на стола си, че шапката му падна и се изтърколи в скута му.

— К’во? К’во? — рече сънено той.

— Скоро ще кацнем.

— Разбира се, че ще кацнем — каза Клокър.

— Нашата връзка ни чака на летището.

— Целият живот е една връзка.

Ослет беше в много лошо настроение. Преследваше разбеснял се убиец, после бе помислил за баща си, бе разсъждавал върху сблъсъка с приятеля Мартин Стилуотър, беше прочел дори няколко страници от романа „Стар Трек“, а сега Клокър го ръсеше с телеграмните си мъдрости! Беше твърде много, за да запази човек доброто си настроение. Ето защо Ослет каза:

— Ти или си се олигавил, докато си спал, или цяла орда охлюви са пропълзели по брадичката ти и са се на пъхали в устата ти.

Клокър вдигна едрата си длан и с ръкава на ризата обърса брадичката и устата си.

— Този човек, който ни чака — продължи Ослет, — навярно вече е научил нещо за Алфи. Трябва да сме в ясно съзнание и готови бързо да действаме. Напълно ли си буден?

Погледът на Клокър бе унесен.

— Никой не е напълно буден — отвърна той.

— О, моля те, ще престанеш ли най-после с този твой недопечен и тайнствен кретенизъм?! В момента просто нямам сили за това!

Клокър го гледа може би цяла минута, после каза:

— Нещо… те свива сърцето, Дру.

— Грешиш. Стомахът ме свива, като слушам цялата тази помия.

— Вътрешната буря на долните инстинкти.

— Я се шибай! — процеди Ослет.

Бръмченето на реактивните двигатели се усили. Миг по-късно стюардесата се приближи и съобщи, че самолетът се насочва към пистата на летището в Ориндж Каунти. Помоли ги да затегнат предпазните колани.

Часовникът на Ослет показваше 1:52 сутринта, ала това беше според часовото разписание в Оклахома Сити. Щом самолетът започна да се спуска, той премести стрелките на ролекса си и ги нагласи да показват осем минути преди полунощ.

Когато кацнаха на летището, понеделникът бе изминал и едно-единствено, тихичко цъкване на часовника бе отбелязало началото на вторника подобно на бомба, чийто механизъм отброяваше последните секунди преди избухването.

* * *

Връзката бе на около тридесет — малко по-млад от Ослет — и ги чакаше в залата за пристигащите частни самолети. Каза им, че името му е Джим Ломакс, което едва ли беше вярно.

Ослет му каза, че техните пък са Чарли Браун и Дъгууд Бъмстед^[1].

Онзи не схвана шегата. Помогна им да пренесат багажа си до паркинга, където го натовари в багажника на зелен олдсмобил.

Ломакс, като много други калифорнийци, беше превърнал тялото си в храм и сега се стремеше към по-сложна архитектура. Физическите упражнения и здравословната храна бяха навлезли в ежедневието на американците по всички краища на страната и вече толкова години всички се стремяха да имат корави бицепси и здрави сърца дори в най-северните градчета на Мейн. Обаче не другаде, а в Златния Щат^[2] бе забъркан първият коктейл от морковен сок и бе изфабрикувано първото парче диетичен, едрозърнест сухар. Този щат беше все още единственото място, където доста хора вярваха, че суровите пшеничени ядки са добри заместители на пържените картофи, но само най-фанатизираните калифорнийци, които бяха достатъчно решителни, можеха напълно да отговорят на структурните изисквания на храма. Джим Ломакс имаше врат като гранитен дирек, раменете му можеха да запълнят касата на четирикрилен портал, с гръдния си кош като нищо можеше да срути стените на някой купол, а коремът му беше корав като олтарна плоча. Той доста се беше постарал и от тялото си бе направил цяла катедрала.

Макар че преди няколко часа оттук бе минал студен и буреносен, атмосферен фронт и въздухът бе все още влажен и мразовит, Ломакс беше само по дънки и тениска, върху която се мъдреше снимка на Мадона с разголени гърди (рокпевицата, а не Божията майка), сякаш природните условия му влияеха толкова, колкото и на каменните стени на някоя здрава крепост. Той буквално припкаше вместо да ходи, като всяка работа извършваше с предварително пресметната грация и с чувство за собствено достойнство, явно знаещ и доволен от това, че хората бяха склонни да го гледат и да му завиждат.

Ослет подозираше, че Ломакс не е просто горд, а извънредно суетен мъж, който навярно беше влюбен в собствения си образ. Единственият бог, на когото той се кланяше в катедралата на своето тяло, беше неговото собствено его.

Въпреки това Ослет хареса Джим Ломакс. Най-хубавото му качество беше, че в негово присъствие Карл Клокър изглеждаше по-малък. Всъщност това беше единственото положително качество на Ломакс, но то бе достатъчно. В действителност Ломакс бе може би съвсем малко (ако изобщо беше) по-едър от Клокър, но бе с по-твърди мускули и по-добре издялан. В сравнение с него Клокър изглеждаше бавен, тромав, стар и отпуснат. Поради това, че понякога ръстът на Клокър го притесняваше, сега Ослет ликуваше при мисълта как Клокър се чувства застрашен от Ломакс макар че, дори да беше впечатлен по някакъв начин, Стар Трек-любителят изобщо не го показваше.

Ломакс седна зад волана, Ослет седна до него, а Клокър се намъкна отзад.

Оставяйки летището зад себе си, те завиха надясно по булевард „Мак Артър“. Намираха се в района на скъпи многоетажни офиси и комплекси, много от които бяха сякаш регионалните или национални щабове на огромни корпорации, отделени от улиците благодарение на обширните и педантично подкастрени зелени площи, цветни лехи, храсти и дървета, художествено осветени от добре скрити прожектори.

— Под седалката ти има ксероксно копие от полицейския доклад за инцидента в къщата на Стилуотър в Мишън Виехо — каза Ломакс на Ослет. — Не беше лесно да се доберем до него. Прочети го сега, щото трябва да го взема със себе си и да го унищожа. Към доклада бе защипано тънко фенерче, с помощта на което Ослет трябваше да прочете написаното. Докато се движеха по булевард „Мак Артър“ на юг, а после на запад към Нюпорт Бийч, той се зачете в доклада с все по-нарастваща изненада и смайване. Щом се качиха на тихоокеанската магистрала, те завиха на юг. Чак когато излязоха от Корона Дел Мар, Ослет приключи с четенето.

— Това ченге Лоубок — рече той, като вдигна поглед от страниците, — мисли, че всичко е рекламна машинация и че изобщо не е имало никакъв взлом.

— Което е надежда за нас — рече Ломакс и се усмихна, но беше грешка, защото заприлича на човек от плакат, рекламиращ събиране на средства за подпомагане на полусъзнателни дебили.

— Като се вземе предвид всичко, цялата проклета Мрежа ще отиде на бунището — каза Ослет. — Мисля, че имаме нужда не от надежда, а от истинско чудо.

— Дай да видя — обади се Клокър.

Ослет подаде доклада с фенерчето назад и каза на Ломакс:

— Откъде нашият лош малчуган е разбрал, че Стилуотър е тук? Как го е намерил?

Ломакс сви четирикрилните си рамене.

— Никой не знае — отвърна той.

Ослет изпръхтя отвратен.

От дясната страна на пътя се намираше скъпо игрище за голф със специална охрана, след което се виждаше мрачният Тихи океан. Той беше така безбрежен, а в западния си край така черен, че автомобилът сякаш се движеше на ръба на безкрайността.

След малко Ломакс се обади.

— Смятаме, че ако държим под око Стилуотър, рано или късно нашият човек ще се появи и ще можем да си го приберем.

— Къде е сега Стилуотър?

— Не знаем.

— Страхотно!

— Ами, виж сега, около половин час след като ченгетата си отишли, на Стилуотър и семейството му се случило и нещо друго, още преди да се доберем до тях. А след това те сякаш… се скриха.

— Какво друго нещо?

Ломакс се намръщи и рече:

— Никой не може да каже със сигурност. Случило се е почти до къщата им. Разните съседи там са видели различни неща, но някакъв човек, който външно бил като Стилуотър, стрелял по някакъв тип в буик… Значи, буикът се тряска в някаква спряла кола и секунда-две не може да се откачи от нея. Две деца, които на външен вид са също като момичетата на Стилуотър, изскачат от задната врата на буика и хукват да бягат, а буикът потегля. Стилуотър изпразва оръжието си в него, но тогава онова „БеЕмВе“… то пък отговаря на описанието на една от колите, регистрирани на името Стилуотър… та значи „БеЕмВе“-то изскача иззад ъгъла като прилеп от пъкъла, а зад волана е жената на Стилуотър. После всички влизат в колата и офейкват.

— След буика ли тръгват?

— Не. Той веднага изчезва. Прилича повече на бягство от ченгетата.

— Съседите не са ли видели шофьора на буика?

— Не. Било е прекалено тъмно.

— Нашето лошо момче е било.

— Наистина ли мислиш така? — попита Ломакс.

— Ами, ако не е той, тогава сигурно е папата.

Ломакс му хвърли доста странен поглед, сетне се загледа замислено в пътя пред себе си.

Преди мозъчно увреденият Джим Ломакс да може да попита как така папата е замесен цялата тази работа, Ослет каза:

— А защо нямаме полицейския доклад за второто произшествие?

— Защото не е имало такъв. Не е имало оплакване, нито пък жертва на престъпление. Има само доклад за това, че буикът се треснал във форда, а после офейкал.

— Според онова, което Стилуотър е казал на ченгетата, нашият Алфи си мисли, че той е Стилуотър или поне че би трябвало да бъде. Мисли, че животът му е откраднат. Горкият съвсем е превъртял! Пълно куку! Значи за него изглежда съвсем логично да се върне и да отмъкне децата на Стилуотър, защото по някакъв начин е убеден, че те са негови собствени деца. Господи, каква каша!

Минаха покрай пътен знак, който показваше, ме скоро ще навлязат в Лагуна Бийч.

— Къде отиваме? — попита Ослет.

— В хотел „Риц-Карлтън“ в Дона Пойнт — отвърна Ломакс. — Там имате апартамент. Минах по обиколния път, за да можете и двамата да прочетете полицейския доклад.

— В самолета дремнахме малко. Мислех си, че щом кацнем, веднага ще предприемем нещо.

— Какво например? — попита Ломакс, изненадан.

— Като начало да отидем до къщата на Стилуотър, да огледаме и да видим, каквото има за виждане.

— Няма нищо. Както и да е, аз трябва да ви заведа в „Риц“. Вие пък трябва да поспите и утре в осем часа сутринта да бъдете готови да тръгнете.

— За къде да тръгнем?

— Хората от Мрежата се надяват до утре да разберат нещо за Стилуотър или за вашето момче, или за двамата заедно. В хотела при вас в осем часа сутринта ще дойде човек и ще ви обясни всичко, а вие трябва да бъдете отпочинали и готови за действие. Каквито и ще бъдете, защото там е „Риц“. Искам да кажа, хотелът е супер! Храната също е много готина, дори и да е от румсервиза. Там можете да получите хубава, питателна закуска, а не оная ми ти мазна помия, която обикновено поднасят в другите хотели. Омлет, черни хлебчета, всякакви видове пресни плодове, обезмаслено кисело мляко…

— Аз наистина се надявам да получа свястна закуска — рече Ослет. — Каквато получавам всяка сутрин в Манхатън. Ембриони от алигатори, препържени глави от змиорки, поднесени върху водорасли, задушени в прясно масло с чесън и гарнитура от цели телешки мозъци. Аххх, човече! Никога през живота си не си се чувствал така напомпан, както след такава закуска.

Ломакс така се шашна, че колата намали скоростта си наполовина. Той изгледа слисано Ослет и рече:

— Е, не зная. Храната в „Риц“ е готина, но може да не е чак така екзотична като тази, с която си свикнал в Ню Йорк. Я ми кажи, ти сигурен ли си, че тя е здравословна? На мене ми се струва пълна с холестерин.

Нито намек за ирония, нито следа от насмешка се почувства в гласа на Ломакс. Явно той вярваше, че Ослет яде глави на змиорки, крокодилски ембриони и телешки мозъци на закуска.

С неохота Ослет призна пред себе си факта, че потенциално би могъл да има и по-лош партньор от този, който вече имаше. Карл Клокър само изглеждаше глупав.

В Лагуна Бийч ноември беше празен месец от гледна точка на туризма и в един без петнадесет сутринта във вторник улиците бяха почти безлюдни. На триетажното кръстовище в центъра на града, точно срещу плажа те спряха на червения светофар, въпреки че наоколо не се виждаха никакви коли.

Ослет си помисли, че градът е така отчайващо пуст, както което и да е друго място в Оклахома, и той закопня за суетнята на Манхатън: денонощното препускане на полицейските коли и линейките, черния вой на сирените, непрестанното бибипкане на клаксоните. Смях, пиянски гласове, караници, побърканото, истерично бръщолевене на бездомниците, напомпани до козирката с наркотици, чиито крясъци отекваха чак до апартамента му. Всичко това до болка му липсваше тук, в това сънено градче на брега на зимното море.

Когато излязоха от Лагуна, Клокър им подаде полицейския доклад от Мишън Виехо.

Ослет мълчеше и чакаше да чуе коментара на Стар Трек-любителя. Когато обаче не чу такъв, а и вече не можеше да понася тишината в колата, заплашваща сякаш да загърне с плаща си всичко навън, Дру Ослет се обърна към Клокър и каза:

— Е?

— Какво „е“?

— Какво мислиш?

— Не е хубаво — произнесе Клокър от тъмния си ъгъл на задната седалка.

— Не е хубаво ли?! Само това ли имаш да кажеш?! На мене ми изглежда страхотна каша!

— Е — отбеляза философски Клокър, — във всяка тайна, фашистка организация трябва от време на време да валне и малко дъждец.

Ослет се засмя. Обърна се напред, видя сериозния Ломакс и се разсмя още повече.

— Карл, понякога си мисля, че ти всъщност не си чак толкова лош човек.

— Добър или лош — рече Клокър, — всичко резонира с движението на по-малките от атома частици.

— Ама недей сега да разваляш доброто впечатление — предупреди го Ослет.