Дийн Кунц
Мистър Убийство (35)

1.

Веднага щом оставиха зад гърба си отбивката, където двойката мъртви пенсионери, лежеше, потънала във вечен покой, в уютната, малка трапезария на подвижната си къща, автомобилът с неразгадаемия Карл Клокър на волана пое по М-40^[1] към Оклахома Сити. Дру Ослет вдигна слушалката на служебния телефон с магнитноклетъчно устройство и позвъни в щаба, намиращ се в Ню Йорк Сити. Той докладва за развоя на събитията и поиска указания за действие.

Все пак телефонът, който Дру използваше, не се намираше в магазините за хиляда и една стоки и обикновеният гражданин не можеше да си го купи. Той предлагаше възможности, с каквито другите телефони не разполагаха.

Апаратът бе включен чрез електрическата запалка към арматурното табло, както всички останали магнитноклетъчни изобретения; за разлика от тях обаче той можеше да работи буквално във всяка точка от земното кълбо, а не само върху територията на щата или района, в който се използваше. Също като електронната карта СУСП, телефонът имаше директна сателитна връзка и можеше безпрепятствено да се свърже с поне деветдесет процента от комуникационните сателити в орбита, минавайки през техните контролни станции на земята, можеше да се включва в най-съвършените подслушватели и охраняващи системи, да се свърже с всеки телефон, който пожелаеше, без да бъде регистрирано обаждането. Използваната телефонна компания никога нямаше да издаде сметка за разговора на Ослет с Ню Йорк, защото тя изобщо нямаше да знае, че такъв разговор е бил проведен през съответната им телефонна централа.

Дру Ослет говореше спокойно със своя човек в Ню Йорк, без да се страхува, че някой може да го подслушва, защото телефонът му разполагаше и с разсейващо звука устройство, което той задействаше само с едно натискане на бутона. Същото устройство бе закрепено и върху телефона в щаба, което пък осигуряваше невъзможността да се подслушват обажданията, които Ослет приемаше оттам. За всеки, който би успял да засече и улови сигнала между Оклахома и Бит Епъл, думите на Ослет щяха да звучат като съвсем безсмислен брътвеж.

В Ню Йорк бяха уведомени за убийството на съпрузите-пенсионери само дотолкова, доколкото властите в Оклахома можеха да го свържат с Алфи и Мрежата, което име те използваха помежду си, щом ставаше дума за тяхната организация.

— Нали не си оставил обувките там? — попитаха от Ню Йорк.

— Разбира се, че не! — отвърна Ослет, възмутен, загдето допускаха, че е толкова некомпетентен.

— А цялото електронно устройство в подметката…

— Обувките са тук, при мен.

— Те са излезли направо от лабораторията. Всеки, който разбира, ще се насере, ако ги види, а може и да…

— Обувките са при мене — натърти Ослет.

— Добре. Окей, тогава нека да намерят труповете и да си бият главите в стените, чудейки се кой го е извършил. Това не ни засяга. Друг да му мисли.

— Именно.

— Скоро пак ще се свържа с тебе.

— Разчитам — отвърна Ослет.

Ослет затвори и зачака отговор от щаба. Перспективата да навърти още около сто и петдесет километра през черната пустош в компанията единствено на Клокър го изпълваше с тягостно чувство. За щастие обаче Дру Ослет се бе подсигурил с шумно и увлекателно занимание. Той измъкна изпод шофьорската седалка една компютърна игра и надяна слушалките върху ушите си. Скоро се почувства щастлив, забравил напълно за мрачния селски пейзаж наоколо, погълнат изцяло от предизвикателствата на бързата игра.

Светлините на града изпъстряха нощта, когато Ослет отново вдигна поглед от миниатюрния екран, в отговор на потупване по рамото от страна на Клокър. Лъскавият телефон на пода, между краката му звънеше.

Човекът от Ню Йорк говореше така мрачно и унило, сякаш току-що се бе върнал от погребението на майка си.

— За колко можеш да стигнеш до летището в Оклахома Сити?

Ослет предаде въпроса на Клокър.

Безизразното лице на Карл Клокър не трепна, когато той каза:

— Трийсет-четир’сет минути… разбира се, ако материята на реалността на се усуче някъде по пътя.

На човека от Ню Йорк Ослет предаде само предполагаемото време, за което можеха да стигнат в Оклахома Сити, премълчавайки елемента на научна фантастика в изказването на Клокър.

— Отидете там, колкото е възможно по-бързо — каза човекът от Ню Йорк. — Ще летите за Калифорния.

— Къде в Калифорния?

— Летище Джон Уейн, Ориндж Каунти.

— Имате ли някакво известие за Алфи?

— Да се шибам в гъза, ако зная какво имаме!

— Моля те, не придавай на отговорите си такова шибано техническо звучене — рече Ослет. — Губим си времето.

— Когато стигнете летището в Оклахома, иди в някоя будка и си купи един брой на списание „Пийпъл“ — страници шейсет и шеста, шейсет и седма, шейсет и осма — и тогава ще знаеш толкова, колкото знаем и ние.

— Ти да не ме занасяш нещо?

— Току-що разбрахме за това.

— За кое? — попита Ослет. — Виж, изобщо не ми пука за последния голям скандал в британското кралско семейство, нито пък ме е грижа каква диета спазва Джулия Робъртс, за да поддържа линията си…

— Страници шейсет и шеста, шейсет и седма и шейсет и осма. Когато ги прочетеш, обади ми се. Май сме се насадили върху варел пълен с бензин и някой тъкмо е драснал клечката.

От Ню Йорк затвориха, преди Ослет да успее да каже нещо.

— Отиваме в Калифорния — каза той на Клокър.

— Защо?

— Хората от списание „Пийпъл“ смятат, че там ще ни хареса — отвърна Ослет, решавайки да натрие носа на мъжагата Клокър с неговия собствен навик да отговаря непълно.

— Ами да — рече Клокър, сякаш току-що казаното от Ослет беше нещо, което от само себе си се разбираше.

Като минаваха през покрайнините на Оклахома Сити, Ослет с облекчение и радост забеляза първите признаци на цивилизация… макар че той лично предпочиташе да си пръсне черепа, отколкото да живее тук. Дори в най-натоварените си часове Оклахома Сити не ангажираше неговите пет сетива така, както бе в Манхатън. Ослет не само се нуждаеше от пълно натоварване на сетивата, той намираше, че това е жизнена необходимост като храната и водата, която бе по-важна и от секса.

В Сиатъл бе по-добре, отколкото в Оклахома Сити, макар че все още не можеше да се сравнява с Манхатън. За град имаше прекалено много небе и съвсем малко блъсканица. Истинско безобразие! В сравнение с други места, улиците му бяха толкова тихи, а хората така необяснимо… спокойни. Човек би си помислил, че жителите на Сиатъл не знаеха какво ги очаква. Очакваше ги онова, което очакваше и всички други — рано или късно те също щяха да умрат.

Вчера в два часа следобед той и Клокър чакаха на летището в Сиатъл. Беше неделя и Алфи трябваше да пристигне от Канзас Сити, Мисури. Боингът кацна с осемнадесет минути закъснение, но Алфи го нямаше.

Ослет управляваше Алфи вече година и два месеца (това бе и целият период на работа от страна на Алфи) и нищо подобно не се бе случвало преди. Алфи неизменно се появяваше точно, където трябваше, отиваше точно там, където го изпращаха, винаги изпълняваше задачата, която му поставяха и беше точен като японски кондуктор. Точен до вчерашния инцидент.

Ослет и Клокър не изпаднаха веднага в паника. Възможно беше да се е случило нещо необичайно (някакво пътно произшествие), което бе забавило Алфи по пътя му към летището и той бе изпуснал самолета си.

Разбира се, в мига, в който Алфи се отклонеше от програмата си, една „вътреклетъчна команда“, имплантирана дълбоко в подсъзнанието, трябваше да задейства и да го накара да се обади във Филаделфия, за да докладва изменението в програмата. Но точно това им беше лошото на вътреклетъчните команди: понякога те бяха толкова дълбоко вкарани в съзнанието на субекта, че си оставаха там и не излизаха на повърхността.

Докато Ослет и Клокър чакаха на летището в Сиатъл, за да разберат дали тяхното момче няма да пристигне с някой по-късен полет, един таен служител на Мрежата отиде до мотела в Канзас Сити, където бе отседнал преди това Алфи, за да провери дали не е там. От Мрежата се тревожеха, че тяхното момче навярно е захвърлило на боклука цялата си програма и обучение, както ставаше с информацията, съхранена в компютъра, щом се счупеше хард дискът, в който случай бедният глупчо сигурно все още бе в стаята си в състояние на дълбока апатия. Обаче Алфи не беше в мотела.

Нямаше го и в следващия самолет от Канзас Сити за Сиатъл. С частния самолет на един от привържениците на Мрежата Ослет и Клокър излетяха от Сиатъл. Когато в неделя вечерта пристигнаха в Канзас Сити, изоставената от Алфи кола под наем бе вече намерена в един жилищен квартал в Топека, на около час път в западна посока. Вече не можеха да се залъгват и трябваше да погледнат истината в очите — трябваше да се справят с едно лошо момче. Алфи се беше развилнял.

Разбира се, невъзможно беше Алфи да се разбеснее. Можеше да изпадне в състояние на апатия — да. Но да побеснее — не! Всеки, който добре познаваше програмата му, бе дълбоко убеден в това. Всички бяха така уверени — както екипажа на „Титаник“, преди да се целуне с айсберга.

Тъй като имаха възможност да слушат полицейските съобщения в Канзас Сити и другаде, в Мрежата знаеха, че Алфи е убил двете набелязани жертви, докато са спали някъде между полунощ в събота и един часа в неделя. Дотогава той се бе движил като по часовник.

След това не можеха да кажат какво се бе случило. Трябваше да допуснат, че нещо в Алфи бе превъртяло и някъде около един часа в неделя сутринта — средно континентално време — той бе избягал, което означаваше, че след три часа се изпълваха точно две денонощия, откакто Алфи бе неуправляем.

„Би ли могъл да стигне с кола до Калифорния като кара в продължение на четиридесет… или осемдесет часа?“, чудеше се Ослет, докато Клокър свиваше по локалното платно, водещо към летището на Оклахома Сити.

Те вярваха, че Алфи се намира някъде в кола, защото в жилищния квартал, където беше изоставена наетата кола, бе открадната някаква хонда.

От Канзас Сити до Лос Анжелос Алфи трябваше да измине около две хиляди и осемстотин километра. Можеше да измине това разстояние за много по-малко от четиридесет и осем часа, ако беше решен само да кара, без да спи. Той можеше да издържи три-четири нощи без сън и бе решителен и упорит като някой политик, преследващ всеки заплашващ да се изплъзне долар.

В неделя през нощта Ослет и Клокър заминаха за Топека — трябваше да разгледат изоставената кола под наем. Надяваха се да разберат нещо за техния опак убиец.

Поради това, че Алфи бе достатъчно умен, за да не използва кредитните карти, с които го бяха снабдили (по тях можеха лесно да го открият) и тъй като притежаваше отлични умения необходими за извършването на въоръжен грабеж, те използваха някои от тайните служители на Мрежата, за да получат достъп и да прегледат компютърните данни в полицията на Топека. Откриха, че един малък магазин за хранителни стоки бе ограбен вероятно от няколко неизвестни лица някъде към четири часа сутринта в неделя. Служителят бе застрелян с един куршум в главата. Раната била смъртоносна, а по изстреляната гилза се установило, че убиецът е използвал девет милиметрово оръжие. Оръжието на Алфи беше „Хеклер и Кох“ П7 — девет милиметров парабел.

Комплект болтове бе последната покупка, регистрирана от касиера, няколко минути преди да бъде убит, което полицията бе установила, след като бе прегледала компютърните данни за закупените стоки. Покупката, направена от бандитите, бе твърде голяма за такова магазинче: няколко пакета наденички „Слим Джим“, соленки, фъстъци, малки понички, шоколадови десерти и други, високо калорични неща. С неговия скоростен метаболизъм Алфи трябваше да се запаси с такива храни, предвиждайки краткотрайна дрямка някъде по пътя.

И точно в този момент те бяха изгубили дирите му за дълго време.

От Топека по междущатската магистрала №70 той можеше да отиде чак в Колорадо… или на север, по федералния аутобан №75… или пък на юг, тръгвайки по някое шосе, можеше да отиде в Чануте, Фридония, Кофивил… на югозапад — до Уичита. Навсякъде!

Теоретически, само минути преди да го обявят за неуправляем, те биха могли да задействат предавателя в подметката на обувката му посредством микровълнов сигнал, разпратен до всички щати от някой сателит. След това можеха да използват някои следящи, геосинхронни спътници, за да засекат местоположението на Алфи, да го хванат и само за няколко часа да го отведат обратно вкъщи.

Обаче бяха изникнали проблеми. Винаги имаше проблеми. Целувката на айсберга.

Чак в понеделник, следобед те откриха микропредавателя, скрит в обувката на Алфи. Сигналът идваше от Оклахома, близо до границата с Тексас. Ослет и Клокър бяха в Топека в положение на готовност. Отлетяха за Оклахома Сити, а там наеха кола и тръгнаха по Междущатската магистрала №40, снабдени с електронната карта, която ги бе отвела при мъртвите пенсионери и чифт спортни обувки. Подметката на едната бе срязана и от нея се подаваше електронна платка.

Сега Ослет и Клокър бяха отново на летището в Оклахома Сити, клатейки се напред-назад като две оловни топчета от най-бавната електронна машина за игри, позната в целия свят. Когато стигнаха в службата за наемане на коли и оставиха колата, Ослет вече беше готов да крещи. Единствената причина, поради която не се развика, бе тази, че нямаше кой да го чуе, освен Карл Клокър. Все едно да вие към луната.

На летището той отиде до един павилион за вестници и си купи последния брой на списание „Пийпъл“.

Клокър пък си купи пакетче дъвки „Джуси Фрут“, значка с надпис: „ВИДЯХ ОКЛАХОМА — СЕГА МОГА ДА УМРА“ и изданието с меки корици на центрилионната по ред, романизирана версия на „Стар Трек“.

Навън пешеходната зона нито гъмжеше от хора, нито пък тълпата бе така пъстроцветна, както на летище „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Ослет седна на една пейка, заобиколена от хилава растителност в големи саксии. Той прелисти списанието, докато стигна до шестдесет и шеста и шестдесет и седма страница.

Мистър убийство

В южна Калифорния писателят на криминални романи, Мартин Стилуотър вижда мрак и злост там, където други виждат само ярко слънце.

Заглавието, разпростряло се върху двете съседни страници, поставяше началото на материал, заемащ цели три. По-голямата част от първите две беше заета от снимка на писателя. Здрач. Зловещи облаци. Призрачни дървета като фон. Особен ъгъл на снимане — сякаш авторът бе замахнал към камерата. Чертите на лицето му бяха разкривени, очите му блестяха от отразената светлина. Приличаше на зомби или на някой побъркан убиец.

Очевидно този тип беше пълен глупак и отвратителен нахалник, който сам си правеше реклама и с радост би се дегизирал и като Агата Кристи стига с това да можеше да повиши продажбата на книгите си. Или може би щеше да се съгласи да направят от името му търговска марка за зърнени храни: Мекици „Мартин Стилуотър“ — приготвят се от овесено брашно и тайнствени, едрозърнести продукти; във всяка кутия има по една фигура на общо единадесет убити. Всеки е очистен по различен начин, всички рани са отбелязани в яркочервено; започнете да събирате днес и оставете нашите едрозърнести продукти да ви прочистят червата!

Ослет прочете текста на първа страница, но все още не разбираше защо статията бе качила кръвното на неговия човек от Ню Йорк в инфарктната зона. Като се зачете в материала за Стилуотър, Ослет си помисли, че заглавието трябва да бъде „Мистър Досада“. Ако този тип все пак дадеше името си на някоя фирма за производство на мекици, изобщо нямаше да има нужда от едрозърнести продукти, тъй като от самото име на човек направо му се досираше.

Дру Ослет мразеше книгите със страстта, с която някои хора мразят да ходят на зъболекар. Той смяташе, че хората, които ги пишат (особено авторите на романи), са родени в неподходящо за тях време. Мислеше също, че те трябва да се заловят с истинска работа в областта на компютърния дизайн, кибернетичното управление, науките за космоса или приложната фиброоптика — изобщо все науки, които можеха да подобрят живота тук на земята във време, когато човек загърбеше едно цяло хилядолетие. Като средство за развлечение, книгите бяха толкова мудни! Писателите непременно държаха да въведат читателите си в съзнанието на своите герои, за да покажат мислите им. Във филмите изобщо нямаше такова нещо! Те никога не въвеждаха зрителя в мозъка на някого. Въпреки че филмите също можеха да покажат какво мисли даден герой, кой е тоя зрител, дето на всяка цена ще поиска да бъде въведен в мозъка на Силвестър Сталоун, Еди Мърфи или Сюзън Сарандън, за бога?! Всички книги бяха прекалено интимни! Не беше важно какво мислят хората, а какво вършат. Екшън и бързина! Тук, пред прага на едно ново високо технично столетие само две думи бяха важни: екшън и бързина.

Ослет обърна втората страница и видя още една снимка на Мартин Стилуотър.

— Мама му стара!!!

На втората снимка писателят седеше зад бюрото си с лице към камерата. Светлината бе особена, тъй като идваше главно от някаква лампа с матов абажур, разположена зад него и малко встрани. Тук обаче той изглеждаше съвсем различен от зомбито на първата снимка.

Клокър седеше в другия край на пейката като огромна, дресирана мечка, облечена в човешки дрехи, която търпеливо чакаше цирковия оркестър да засвири познатата мелодия. Той бе изцяло погълнат от романа „Стар Трек“ и не откъсваше очи от главата „Спок хваща трипер“ или както там се наричаше тази тъпа глава.

Като вдигна списанието така, че и Клокър да може да го види, Дру Ослет каза:

— Погледни това!

Клокър все пак първо довърши изречението, което четеше, и чак тогава погледна списанието.

— Това е Алфи.

— Не, не е.

Клокър премляска със сочната^[2] си дъвка и рече:

— Ама е същият като Алфи.

— Тук нещо никак не е наред.

— Изглежда точно като него.

— Целувката на айсберга — каза Ослет със злокобен глас.

— А? — рече Клокър и свъси чело, озадачен.

* * *

Кабината в удобния дванадесет местен, частен самолет беше обзаведена с много вкус и велур в топли, бежово-кафяви тонове, както и съвсем гладка и лъскава кожа в контрастен цвят и няколко акцента в тревисто зелено. Клокър седеше в предната част на самолета и четеше „Чуждоземна проктологична заплаха“ или както там се наричаше шибания, евтин роман, в който се бе вдълбочил. Ослет седеше в средната част на салона.

Докато все още се издигаха над летището в Оклахома Сити, той позвъни на своя човек в Ню Йорк.

— Окей, видях „Пийпъл“.

— Като ритник в мутрата, нали? — рече човекът от Ню Йорк.

— Какво става тук?

— Още не знаем.

— Мислиш ли, че приликата е случайна?

— Не! Боже господи, та те са като еднояйчни близнаци!

— А аз защо отивам в Калифорния? За да се полюбувам на този мухляв писател ли?

— А може би и за да намериш Алфи.

— Мислиш ли, че Алфи е в Калифорния?

Човекът от Ню Йорк каза:

— Ами той трябва да е отишъл все някъде. Освен това, когато прочетохме статията в „Пийпъл“, ние се опитахме да научим нещо повече за Мартин Стилуотър и веднага разбрахме, че в къщата му в Мишън Виехо се е случила беда през днешния ранен следобед и по-късно вечерта.

— Каква беда?

— Има полицейски доклад, но още не е вкаран в компютъра им, така че нямаме достъп до него. Мъчим се да се доберем до някое копие. Работим по въпроса. Засега знаем само, че някой е влязъл с взлом в къщата. Очевидно Стилуотър е застрелял някакъв тип, но онзи е офейкал.

— Смяташ ли, че има нещо общо с Алфи?

— Тук никой не е голям почитател на случайностите.

Бръмченето на самолетните двигатели сякаш позатихна. Самолетът преустанови да набира височина, зае хоризонтално положение и се понесе напред с обичайната си скорост.

— Но откъде Алфи ще знае за Стилуотър? — попита Ослет.

— Може би чете „Пийпъл“ — рече човекът от Ню Йорк и нервно се засмя.

— Ако мислиш, че нападателят е Алфи, защо му е да преследва този човек?

— Още нямаме своя теория.

Ослет въздъхна.

— Чувствам се така сякаш съм в някаква небесна тоалетна, в която сам Бог пуска водата.

— Може би трябваше повече да внимаваш при управлението му.

— Това не беше грешка в управлението му — рече троснато Ослет.

— Хей, аз в нищо не те обвинявам! Просто ти казвам какво се говори тук.

— Струва ми се, че главната грешка е в спътниковия контрол.

— Не можем да очакваме, че ще го открием, след като той си е свалил обувките.

— Но как така трябваше да мине цял ден и половина, за да бъдат открити проклетите му обувки?! Лошо време над средния запад, слънчеви изригвания, магнитни бури, твърде голяма площ при първоначалното търсене. Извинения, извинения, извинения…

— Те поне имат някакви — каза доволно човекът от Ню Йорк.

Ослет кипна вътрешно, ала нищо не каза. Мразеше, когато е далеч от Манхатън. Сянката на самолета едва-що навлизаше над територията на града, и вече наизвадиха ножове. Амбициозните пигмеи започнаха да се мъчат да сринат репутацията му или поне да я смалят до своите размери.

— Един от ръководителите ще те посрещне в Калифорния — каза човекът от Ню Йорк. — Той ще те информира за всичко.

— Страхотно!

Ослет изгледа намръщено слушалката и натисна копчето „КРАЙ“, прекъсвайки разговора.

Имаше нужда да пийне нещо.

Освен пилот и помощник-пилот екипажът включваше и стюардеса. Ослет натисна бутона върху страничната облегалка на стола и за секунди стюардесата дотича от задната част на самолета. Той й поръча двоен скоч с лед.

Момичето, красива блондинка, бе облечена във винена блузка, сива пола и сиво сако от същата материя. Ослет се обърна на стола си и я изгледа, докато тя се отдалечаваше по пътеката.

Запита се дали е лесна за сваляне. Ако можеше да я омае, тя навярно щеше да му позволи да я обладае в тоалетната и да я чука прав.

Цяла минута Ослет се наслаждаваше на тази своя фантазия, но след това действителността се изправи пред него и той отпъди жената от мислите си. Дори да беше лесна, последиците винаги бяха неприятни. След това тя сигурно щеше да иска да седи до него — през целия път чак до Калифорния — и да споделя с него своите мисли и чувства, като се започнеше от любовта, съдбата и смъртта и се стигнеше до значението на диетичните храни. Ослет не даваше и пет пари за нейните мисли и чувства. Интересуваше го само онова, което тя можеше да направи. Не беше в настроение да се прави на някой много чувствителен тип от края на миналия век.

Когато стюардесата донесе уискито, той я попита какви видеокасети се намират на борда на самолета и тя му даде списък с четиридесет заглавия. Най-хубавият филм на всички времена фигурираше сред тях: Смъртоносно оръжие 3. Дру Ослет не си спомняше вече колко пъти го бе гледал, но удоволствието му от филма изобщо не намаляваше с повторенията. Беше идеалният филм на века, защото нямаше кой знае колко сложна сюжетна линия, която да следваш, нито пък беше нужно зрителят да следи как героите се развиват и променят. Беше съставен от отделни серии, заредени само със суперекшън и трясъкът, който се разнасяше от екрана се равняваше на шума от състезания с фургони на добитък, съчетан с концерт на състава „Мегадет“.

Четири отделни монитора позволяваха да се прожектират четири различни филма за четирима пътника. Стюардесата пусна Смъртоносно оръжие 3 на екрана, намиращ се най-близо до Ослет и му подаде слушалките. Той ги сложи на главата си, увеличи звука до възможния максимум, облегна се назад и се ухили.

По-късно, когато вече бе изпил уискито си, Ослет се унесе в дрямка, докато Дени Глоувър и Мел Гибсън крещяха нещо неразбираемо един на друг, вилнееха пожари, трещяха картечници, избухваха бомби, а музиката гърмеше…