Дийн Кунц
Мистър Убийство (33)

8.

Лейтенант Лоубок беше последният полицай, който излезе от къщата.

На стълбите, при входа, докато вратите на полицейските коли се затръшваха в улицата зад него и двигателите ревяха задавено, той се обърна към Пейджи и Марти, за да ги дари с още една мимолетна и едва доловима усмивка. Явно изпитваше злостно желание да ги накара да го запомнят, за това че най-сетне бяха успели да събудят в него дълго потискания гняв.

— Ще се видя с вас веднага, щом получа лабораторните изследвания.

— Няма да е достатъчно скоро за нас — каза Пейджи. — Ние така сме очаровани от посещението ви, че просто не можем да чакаме до следващия път.

— Желая ви приятна вечер, мисис Стилуотър — рече Лоубок. — Приятна вечер и на вас, мистър Убийство.

Марти знаеше, че е детинщина да затръшва вратата под носа на детектива, но въпреки това почувства огромно задоволство.

Като закачи предпазната верига, той пусна резетата.

— Мистър Убийство ли?! — попита Пейджи.

— Така ме наричат в „Пийпъл“.

— Още не съм чела статията.

— На първа страница е. О, чакай само да ти я прочета! Направили са ме да изглеждам смешен — горкото старо плашило Марти Стилуотър, което бълва изключителни книжлета. Господи! Ако Лоубок е прочел статията днес, не го виня, загдето мисли, че случилото се е някакъв сорт рекламна машинация.

— Той е идиот — рече Пейджи.

— Историята е наистина дяволски невероятна!

— Аз вярвам.

— Зная и затова те обичам.

Той я целуна, а тя се притисна за малко към него.

— Как е гърлото ти? — попита Пейджи.

— Ще го преживея.

— Онзи идиот мисли, че ти сам си се душил.

— Не съм, но предполагам, че е възможно.

— Престани да го защитаваш! Направо ме вбесяваш… Сега какво? Не трябва ли да се махнем оттук?

— И то колкото е възможно по-бързо — съгласи се Марти. — Не трябва да се връщаме тук, докато не разберем какво става, по дяволите! Можеш ли да стегнеш един-два куфара за всички нас — най-необходимите неща за няколко дни?

— Разбира се — отвърна Пейджи, тръгвайки към стълбите.

— Отивам да се обадя на Вик и Кейти, за да разбера дали всичко е наред там. Като се върна, ще ти помогна. И Пейджи… пушката „Мосберг“ е под леглото в нашата стая.

— Окей — отвърна Пейджи, изкачвайки се вече по стълбите и пристъпвайки сред останките от парапета.

— Извади я и я сложи на леглото, докато подреждаш куфарите!

— Добре — каза тя, изкачила вече една трета от стълбите.

Марти реши, че не й е обяснил достатъчно красноречиво каква извънредна предпазливост се изискваше и додаде:

— Вземи оръжието със себе си, когато отиваш в стаята на момичетата.

— Добре.

Марти извиси глас достатъчно, за да накара Пейджи да спре, неподвижна. Той наклони глава назад и строго я изгледа, а болката прониза врата му.

— Дявол да го вземе, Пейджи, сериозно говоря!

Тя погледна надолу към него, изненадана от резкия тон, защото никога преди не бе чувала Марти да говори така с нея.

— Окей — отвърна Пейджи. — Ще взема оръжието със себе си.

— Добре.

Марти се запъти към телефона в кухнята и тъкмо бе стигнал в трапезарията, когато чу писъка на Пейджи от втория етаж. С разтуптяно сърце и поемайки си въздух на мъчителни и учестени глътки, той се втурна в преддверието, очаквайки да я види в ръцете на Другия.

Тя стоеше на най-горното стъпало, ужасена от зловещите кървави петна върху килима. Виждаше ги за първи път.

— Като чух за тях, аз още не мислех, че… — промълви Пейджи и погледна надолу към Марти. — Толкова много кръв! Как е могъл просто… просто да си отиде?!

— Не би могъл… ако беше обикновен човек. Ето защо съм сигурен, че ще се върне. Може би не тази нощ, може би не и утре. Навярно няма да е и след месец, но ще се върне!

— Марти, това е лудост!

— Зная.

— Мили боже! — възкликна Пейджи, произнасяйки думите повече като молитва, и забърза към голямата спалня.

Марти се върна в кухнята и взе беретата от шкафа. Макар сам да бе заредил пистолета, той извади пълнителя, провери го, пъхна го обратно и вкара един патрон в цевта.

Забеляза, че целият теракотен под е покрит с кални следи от стъпки. Много от тях бяха все още незасъхнали. През последните два часа полицаите бяха излизали навън в дъжда, бяха се връщали и очевидно не всички бяха имали съзнанието да избършат краката си пред вратата.

Макар да знаеше, че полицаите бяха доста заети и че имаха да вършат други, по-важни неща от това да се тревожат, загдето са нанесли кал в къщата, отпечатъците от стъпки (и небрежността, на която те бяха символ) изглеждаха за Марти почти такова голямо насилие, каквото бе и взломът на Другия. В него, като внезапно развила се пружина, звънна силна омраза.

Докато социопатите се прицелваха в съвременния свят, съдебната практика се основаваше на схващането, че злото е породено главно от социалната несправедливост. Престъпниците се считаха за жертви на обществото така, както хората, които те ограбваха или убиваха, бяха техни жертви. Наскоро някакъв мъж бе пуснат на свобода от един калифорнийски затвор след излежаването на шест годишна присъда за това, че бе изнасилил и убил единадесет годишно момиче. Шест години! Момичето разбира се си беше все така мъртво. Такива зверства сега бяха толкова често срещани, че историята намери съвсем бегло отражение в пресата. Щом съдилищата не можеха да защитят единадесет годишни невинни деца, щом Конгресът и Сенатът не можеха да съставят закони, които да заставят съдилищата да го сторят, то тогава не би могло изобщо да се мисли, че съдиите и политиците ще защитават всички, навсякъде и по всяко време.

Но, дявол да го вземе, човек очакваше поне полицаите да го защитят, защото те обхождаха улиците всеки ден, вряха и кипяха в нещата и знаеха точно как стои работата, големите босове във Вашингтон и самодоволните величия в съдилищата се бяха откъснали от действителността с високите си заплати, безбройни привилегии и тлъсти пенсии; те живееха в големи, специално охранявани къщи с високи зидове, изпращаха децата си в специални училища… и така изгубваха връзката с щетите, които нанасяха. Обаче не и редовните ченгета. Те бяха обикновени труженици — мъже и жени, които в работата си се сблъскваха със злото всеки ден; те знаеха, че злото се шири, както сред привилегированите и по-издигнати хора, така и сред бедните, знаеха, че обществото не е така грешно, както е грешна природата на човека.

Полицията би трябвало да е последната защитна стена срещу варварщината. Но когато ченгетата станеха язвителни спрямо системата, караха ги да търпят, когато осъзнаеха, че са единствените, които се борят за справедливост, те преставаха да се борят. И когато човек имаше нужда от тях, те просто изпращаха проби в лабораториите по съдебна медицина, попълваха съответните формуляри, за да задоволят бюрократите, размазваха кал по някога чистите ви подове и накрая ви оставяха, без дори да изразят съчувствие.

Застанал в кухнята, със заредения пистолет в ръка, Марти знаеше, че двамата с Пейджи са собствените си и единствени защитници. Никой друг! Никакви началници! Никакви пазители на обществения ред!

Липсваше му смелост, но му липсваше също и неговото свободно, творческо въображение, с което бе написал всичките си книги. Внезапно той се почувства като в някакъв черен роман, в онова безнравствено царство, където се случваха историите на М. Кейн и Елмор Леонард. Оцеляването в този свят на мракобесието зависеше от бързата мисъл и действие и от пълната липса на скрупули. Но то се крепеше най-вече на възможността човек да си представи най-лошото, което животът би могъл да му поднесе в следващия миг и, представяйки си го, да се подготви за него, та да не бъде изненадан.

Мозъкът му бе блокирал.

Не знаеше нито къде да отиде, нито какво да прави. Трябваше да си стегнат багажа и да напуснат къщата, да! Но после какво?

Марти просто гледаше втренчено оръжието в ръката си.

Макар и да харесваше творбите на Кейн и Леонард, неговите собствени книги не бяха толкова мрачни. Те възхваляваха разума, логиката, справедливостта и тържеството на обществения ред. Неговото въображение не го подтикваше към някакви войнствени заключения, ситуативна етика или анахронизъм.

Мозъкът му напълно изключи!

Обезпокоен от неспособността си да действа, когато толкова много трябваше да се направи, Марти грабна кухненския телефон и набра номера на Делорио. Кейти се обади при първото позвъняване.

— Аз съм — каза Марти.

— Марти, добре ли си? Видяхме, че всички полицаи си тръгнаха. Офицерът, който беше у нас, също си замина, но от това положението не ни се изясни. Искам да кажа, наред ли е всичко? Какво става, за бога?!

Кейти беше добра съседка и искрено се тревожеше, но Марти нямаше намерение да губи време в подробни приказки за онова, което бе преживял, нито пък за бъдещия убиец.

— Къде са Шарлът и Емили?

— Гледат телевизия.

— Къде?

— Ами, във всекидневната.

— Вратите ви заключени ли са?

— Да, разбира се. Така мисля.

— Трябва да си сигурна. Провери ги. Имате ли оръжие?

— Оръжие ли? Марти, какво става?

— Имате ли оръжие? — настоя Марти.

— Аз не вярвам в оръжията, но Вик има.

— В момента в него ли е?

— Не, той е…

— Кажи му да зареди пистолета си и да го държи в ръцете си, докато аз и Пейджи дойдем у вас да вземем момичетата.

— Марти, това никак не ми харесва. Не ми харесва…

— Десет минути, Кейти! Ще дойда да взема момичетата след десет минути или по-малко — възможно най-бързо.

Марти затвори телефона, преди Кейти да има възможност да каже нещо.

Той забърза нагоре, към гостната, която в едната си част беше домашен кабинет на Пейджи. Тя водеше семейното счетоводство, правеше баланса на чековата книжка и се грижеше за всички техни финансови дела.

В долното чекмедже от дясната страна на чамовото писалище имаше папки с разписки, фактури и анулирани чекове. Там се намираше както спестовната им, така и чековата им книжка. Марти ги взе, обвърза ги една до друга с ластик и ги пъхна в джоба на панталоните си.

Мозъкът му не беше вече блокирал. Бе помислил за някои мерки, които трябваше да вземе, макар те да бяха твърде незначителни, за да се смятат като план на действие.

Той влезе в големия килер в кабинета си и грабна четири кашона от един куп, състоящ се от тридесет-четиридесет кутии с еднакви размери и форма. Всеки кашон съдържаше двайсет книги с твърди корици. Марти ги пренесе два по два до гаража и ги сложи в багажника на „БеЕмВе“-то, а лицето му се сгърчи от болката във врата, предизвикана от усилието.

Като влезе в голямата спалня, след като бе оставил в багажника и втората двойка кашони, той се сепна още щом прекрачи прага, заставайки лице в лице с Пейджи, която мигновено се извъртя към него с пушка в ръка.

— Извинявай — каза тя, когато го видя.

— Правилно постъпи — рече Марти. — Събра ли и багажа на момичетата?

— Не, но вече свършвам тук.

— Аз ще го стегна — каза Марти.

Следвайки кървавите стъпки до стаята на Шарлът и Емили, минавайки покрай счупения парапет, той погледна към преддверието долу. Все още се надяваше да види мъртвеца, проснал се върху изцапаните със засъхнала кръв плочки.