Дийн Кунц
Мистър Убийство (29)

4.

Пейджи стана от масата в трапезарията, отиде до прозореца, наклони лентите на транспарантите така, че пролуките между тях да станат по-големи и се загледа навън, в постепенно утихващата буря. Тя гледаше в задния двор, където нямаше лампи. Нищо не се виждаше, освен следите, които дъждът оставяше от другата страна на стъклото. Приличаха й на тлъсти плюнки, може би защото Пейджи така много искаше да се изплюе в лицето на Лоубок.

Тя бе много по-враждебно настроена към него, отколкото Марти… не само към детектива, но и към целия свят. Цял живот Пейджи се беше борила да разреши конфликтите, родени в детството й и предизвикващи гнева й. Тя бе постигнала значителен успех, но пред лицето на такава дързост чувстваше как в нея отново се надигат огорченията и разочарованията от детските й години и нейният неориентиран гняв се съсредоточи изцяло върху Лоубок, при което едва успя да се овладее.

Съзнателното избягване на дразнителя — с лице към прозореца и загърбила детектива — беше доказан начин за запазване на самообладанието. Е, консултантке, консултирайте себе си, ваша милост! Ограничаването на общуването предполагаше ограничаване и на гнева.

Пейджи се надяваше, че този метод е по-ефикасен за клиентите й, отколкото беше за нея, защото тя все още кипеше от яд.

На масата, седнал до детектива, Марти изглеждаше твърдо решен да бъде разумен и отзивчив. Такъв, какъвто си беше, той щеше да се надява до последния възможен предел, че загадъчната враждебност на Лоубок може да бъде обезоръжена. Както беше ядосан, а Пейджи не го бе виждала никога толкова ядосан преди, той все пак обладаваше огромна вяра в добрите намерения и добрите думи на хората, особено в думите, възстановяващи и поддържащи хармонията при дадени обстоятелства.

— Сигурно той е изпил бирите — каза Марти на Лоубок.

— Той ли? — попита Лоубок.

— Двойникът. Вероятно е престоял в къщата няколко часа, докато съм бил навън.

— Значи, нападателят ви е изпил и четирите бири?

— Снощи, в неделя вечер аз изхвърлих боклука от кофата и съм сигурен, че тези шишета не са останали от уикенда.

— Този човек… той е влязъл с взлом в дома ви, защото… как точно ви го каза?

— Каза, че има нужда от живота си.

— Има нужда от живота си?

— Да. Попита ме защо съм му откраднал живота и кой съм.

— Значи, той влиза с взлом — рече Лоубок — и е възбуден. Говори несвързано, добре въоръжен е… но докато чака да се върнете, решава да повилнее и изпива четири бутилки „Корона“.

Без да се извръща от прозореца, Пейджи каза:

— Лейтенант, моят съпруг не е изпил тези бири. Той не е пияница.

— Наистина бих искал да анализирате дъха ми, щом желаете — рече Марти. — Ако съм изпил толкова много бири една след друга, то това веднага би се отразило на нивото на алкохола в кръвта ми и пробата ще го покаже.

— Е, ако това ни трябваше — каза Лоубок, — първото нещо, което щяхме да направим, е да ви анализираме дъха. Обаче не е необходимо, мистър Стилуотър. Аз съвсем не твърдя, че вие сте били пиян и, че сте си въобразили всичко това под влияние на алкохола.

— Тогава какво твърдите? — попита Пейджи.

— Понякога хората пият, за да си дадат кураж, когато им предстои трудна задача — отбеляза Лоубок.

Марти въздъхна.

— Може и да съм много тъп, лейтенант… все пак разбирам, че в току-що казаното от вас има много неприятен по значение контекст. Обаче за нищо на света не мога да разбера каква полза бих имал аз от всичко това!

— Нима казах, че вие сте имали някаква полза?!

— Защо не престанете да се правите на толкова загадъчен и не ми кажете по какви причини се отнасяте така към мене — като че ли аз съм извършителят, а не потърпевшият?!

Лоубок мълчеше.

Марти подхвана темата още по разпалено.

— Зная, че такова положение — цялата история с двойника — направо не е за вярване, но ако просто ми кажехте причините, поради които сте така скептично настроен, сигурен съм че бих могъл да премахна съмненията ви. Поне бих се опитал.

Лоубок мълча толкова дълго, че Пейджи почти се извърна от прозореца, за да го погледне, чудейки се дали изразът на лицето му няма да разкрие нещо за знамението на неговото мълчание.

Най-накрая той каза:

— Живеем в заядлив свят, мистър Стилуотър. Ако някой полицай направи и най-малката грешка в някоя деликатна ситуация, хората завеждат дело срещу отдела и понякога работата на офицера отива по дяволите. Случва се на добри хора.

— Какво общо има завеждането на дела с това тук? Аз нямам намерение да съдя когото и да било, лейтенант.

— Добре, чуйте това: един полицай получава съобщение по телефона за извършване на обир в момента. Той отива на местопроизшествието, изпълнявайки дълга си, но се оказва в засада. Стрелят по офицера и той застрелва извършителя при самозащита. А какво става после?

— Предполагам, че вие ще ми кажете.

— После, виждате ли, семейството на извършителя и съюзът на адвокатите-активисти съдят отдела за употреба на крайно насилие, за да получат финансово обезщетение. Офицерът е освободен от работа и дори завеждат дело срещу нещастника. Обвиняват го, че е фашист.

— Мръсна история — рече Марти. — Съгласен съм с вас. Напоследък изглежда светът се е обърнал с главата надолу, но…

— Ако същият този полицай не употреби сила и някой от хората наоколо пострада, защото извършителят не е бил застрелян при първа възможност, семейството на загиналия съди отдела за проявена небрежност, а активистите от същия профсъюз се нахвърлят върху нас като лавина от камъни. И само причините са различни. Хората ще кажат, че полицаят не е натиснал спусъка достатъчно бързо, защото е безчувствен към проблемите на малцинствената група, към която се числи потърпевшият… според тях, ако загиналият е бял, полицаят би действал много по-бързо… или пък казват, че офицерът е некомпетентен и страхлив…

— Не бих искал да съм на ваше място. Зная колко е трудно — рече съчувствено Марти. — Но в този случай няма полицай, който да е застрелял или да не е успял да застреля някого и не виждам какво общо има това с нашата ситуация.

— Един полицай може да загази също толкова лошо, не само като стреля по извършителите, но също и като обвинява някого рече Лоубок.

— Значи вашата позиция е следната: вие сте скептичен към моя разказ, но няма да ми кажете защо, докато не намерите абсолютното доказателство за нейната недостоверност.

— Той дори няма да си признае, че е скептичен — рече кисело Пейджи. — Няма да застане на чиято и да било страна, защото да вземе страна би означавало да поеме риск.

— Но, лейтенант — възкликна Марти, — как ще приключим с тази история и как да ви убедя, че всичко се случи точно така, както ви казвам, ако не искате да ми кажете защо не ми вярвате?

— Мистър Стилуотър, аз не съм казал, че не ви вярвам.

— Господи! — промълви Пейджи.

— Всичко, което искам е, да се постараете да отговорите на въпросите ми — рече Лоубок.

— А всичко, което ние искаме, е да откриете смахнатия тип, опитал се да убие Марти — каза Пейджи все още с гръб към детектива.

— Двойникът.

Лоубок произнесе думата безучастно, без какъвто и да било акцент, което й придаде много по-саркастично звучене, отколкото ако беше изказана подчертано подигравателно.

— Да — процеди през зъби Пейджи, — двойникът.

Тя не се съмняваше в разказа на Марти, колкото и чудноват да беше, и знаеше, че по някакъв начин съществуването на двойника бе свързано с (и в крайна сметка щеше да обясни) мозъчните затъмнения на съпруга й, странните му кошмари и другите наскоро изникнали проблеми.

В този миг яростта им към детектива избледняваше, тъй като Пейджи бе започнала вече да приема факта, че по някаква странна причина полицията нямаше да им помогне. Гневът отстъпи място на страха, защото Пейджи разбра, че те се бяха изправили пред нещо извънредно необикновено и непознато и че трябваше да се справят с него съвсем сами.