Дийн Кунц
Мистър Убийство (28)

3.

— Отбивка за почивка, изход — оттук — прочете Дру Ослет на Клокър, а после попита: — Видя ли знака?

Клокър не отговори.

Насочвайки вниманието си отново към СУСП, който се намираше върху коленете му, Ослет каза:

— Ето къде е — точно тук. Навярно в момента отива да пусне вода в тоалетната, а може и да се е опънал на задната седалка в колата, която кара, и да се опитва да подремне малко.

Двамата се канеха да предприемат акция срещу непредсказуем и много опасен противник, но Клокър изглеждаше невъзмутим. Въпреки че караше, той бе потънал сякаш в някакви размишления, като че ли медитираше. По мечешки едрото му тяло бе отпуснато и спокойно като това на някой тибетски монах, изпаднал в трансцендентно състояние. Огромните му длани лежаха върху волана, а дебелите му пръсти бяха само леко свити, колкото да придържат съвсем слабо кормилото. Ослет не би се учудил, ако едрият мъж караше колата благодарение на тайнствените способности на съзнанието си. В широкото и безчувствено лице на Клокър не се забелязваше нищо, по което да личи, че той знае какво означава думата „напрежение“. Челото му бе бледо и лъщеше като полиран мрамор, бузите му — гладки, сапфиреносините му очи меко блестяха, отразили светлината от арматурното табло, и се взираха в далечината, но не просто в пътя, който се виеше напред, а вероятно някъде в отвъдното. Широката му уста бе отворена толкова, колкото да приеме малко нафора, устните му бяха извити в една от най-тънките усмивки на света, но не се знаеше дали Клокър бе доволен от онова, върху което размишляваше в духовен план или от предстоящото насилие.

Карл Клокър имаше талант в тази насока.

И точно поради това, въпреки слабостите си по отношение на облеклото, той беше човек на своето време.

— Ето тук е отбивката — каза Ослет като наближиха края на отклонението.

— Че къде другаде може да е? — отвърна Клокър.

— Хъ?!

— Там е, където си е.

Едрият мъж не беше много приказлив, а когато все пак казваше нещо, то беше много често неясно. Ослет подозираше, че Клокър е или някой кабинетен екзистенциалист, или тъкмо обратното — мистик от движението „Нова ера“. Истината можеше да бъде и друга: Клокър бе толкова затворен в себе си, че не се нуждаеше от много контакти с хората и от общуване. Неговите собствени мисли и наблюдения еднакво добре го ангажираха и развличаха. Едно нещо бе сигурно: Клокър съвсем не бе глупав, както изглеждаше. Всъщност коефициентът му за интелигентност беше далече над средното ниво.

Паркингът на отбивката се осветяваше от осем високи халогенни прожектора. След толкова километри на непрогледна тъмнина, която бе започнала да прилича на черната, мъртва пустош след ядрена война, Ослет се оживи при вида на ярко светещите прожектори, макар че сиянието им беше жълто като урина и напомняше за мъртвешката светлина в някой кошмарен сън. Никой не би сбъркал това място с Манхатън, но то потвърждаваше факта, че цивилизацията съществува.

Единственото превозно средство, което се виждаше, беше голям автомобил с каравана. Беше паркиран близо до ниската железобетонна сграда, в която бяха тоалетните.

— Пипнахме го вече — каза Ослет и изключи СУСП, поставяйки го на пода между краката си. Като отскубна гумената розетка от предното стъкло, той я метна върху електронната карта и добави: — Няма никакво съмнение — нашият Алфи се е сгушил в този шопар на колела. Навярно го е изтръгнал от някой жалък мухльо и сега се готви да бяга, заобиколен с всички домашни удобства.

Двамата минаха покрай една поляна, сред която бяха разположени три големи туристически маси, и паркираха колата си на около шест метра от автомобила с караваната, откъм страната на шофьора.

В малкия дом на колела бе тъмно.

— Колкото и да се е отклонил от правия път — рече Ослет, — аз все пак мисля, че Алфи ще се държи добре с нас. Ние сме всичко, което той има, нали? Без нас той ще е съвсем сам в този свят. Дявол да го вземе, ние сме неговото семейство!

Клокър изгаси фаровете и двигателя.

— В каквото и състояние да се намира — обади се отново Ослет, — мисля, че той няма да ни стори нищо лошо. Не и нашият стар Алфи. Навярно би пречукал всеки друг, който би му се изпречил на пътя, но не и нас. Ти какво мислиш?

Измъквайки се от шевролета, Клокър грабна шапката и колта си „Магнум 357“ от предната седалка.

Ослет взе фенерче и пушката за изстрелване на спринцовки. Масивното оръжие имаше две цеви, разположени една над друга и заредени с по една огромна спринцовка с упойваща течност. Такива пушки се използваха в зоопарковете и не бяха точни на повече от десетина метра, което правеше пушката подходяща за целите на Ослет, защото той не възнамеряваше да гони лъвове из саваните.

Ослет беше благодарен, че на паркинга нямаше много пътници. Надяваше се той и Клокър да свършат работата си и да се махнат, преди да са пристигнали други коли от магистралата.

От друга страна, когато слезе от шевролета и затвори вратата след себе си, нощната безлюдност наоколо го обезпокои. Като се изключеше скрибуцането на гумите и периодичното „ваф“ с което профучаващите по междущатската магистрала коли разсичаха въздуха, тишината бе така потискаща, както вероятно бе в безкрайното, безвъздушно пространство на космоса. В дъното на отбивката се виждаха няколко високи бора. Изглеждаха като декор на целия паркинг. В безветрената нощ тежките им клони се свеждаха над земята като траурни гирлянди.

Ослет копнееше за задъханата атмосфера на градските улици, където безкрайната суетня непрекъснато отвличаше мислите му. Суматохата бе изход — бягство от размишленията. Забързаното градско ежедневие на трясък и бумтеж му даваше възможност винаги да насочва вниманието си навън и така му спестяваше опасностите, присъщи на процесите на самопознанието.

Присъединявайки се към Клокър пред вратата на караваната, — Ослет реши да се вмъкне вътре по възможно най-безшумния начин. Обаче, ако Алфи беше вътре, както изрично бе показало устройството СУСП, то той сигурно знаеше вече за тяхното пристигане.

Освен това, дори в най-дълбоките пластове на познанието Алфи бе програмиран така, че да откликва на Дру Ослет с пълно подчинение. Беше почти немислимо да се опита да напакости на Дру.

Почти.

На времето също така бяха сигурни, че шансовете Алфи да се отклони нанякъде сам, са толкова незначителни, че на практика просто не съществуваха. В това обаче бяха сгрешили. Времето може би щеше да им покаже, че са сбъркали и в други неща.

Ето защо Ослет носеше пушката със спринцовките.

По същата причина той не се опита да разубеди Клокър да вземе колта си.

Подготвяйки се за най-неочакваното, Ослет почука на желязната врата. Почукването бе малко странен начин да възвести появяването си при тези обстоятелства, но въпреки това той почука, почака няколко секунди и почука отново… този път по-силно.

Никой не отговори.

Вратата беше отключена й той я отвори. През предното стъкло на автомобила се процеждаше достатъчно жълта светлина от паркинга. Тя осветяваше шофьорската кабина и Ослет успя да види, че нищо не ги застрашава в момента.

Дру застана върху стъпалото на вратата, надникна вътре и погледна в мрачния тунел на караваната, която се губеше в тъмнината, подобна на старинна катакомба.

— Бъди в покой, Алфи — каза тихо той.

Тази команда трябваше да извика незабавно ритуалния, напевен отговор: В покой съм, Отче.

— Бъди в покой, Алфи — повтори Ослет, но вече без голяма надежда.

Мълчание.

Макар Ослет да не беше баща на Алфи, нито пък свещеник, в резултат на което не би могъл да има никакви законни претенции за такова обръщение, сърцето му все пак би се стоплило, ако бе чул познатия, покорен шепот: В покой съм, Отче. Тези четири прости слова промълвени в отговор биха означавали, че по същество всичко е наред и че отклонението на Алфи от инструкциите беше не толкова поради бунт, отколкото поради объркване в целите и че обзелата го страст да убива за развлечение можеше да бъде простена и забравена.

Макар да знаеше вече, че е безполезно, Ослет опита трети път като сега говореше по-високо от преди:

— Бъди в покой, Алфи.

Когато от тъмнината не се чу никакъв отговор, той светна с фенерчето и се качи в караваната.

В главата му се въртеше само една мисъл — какво безсмислие и унижение щеше да бъде ако умреше прострелян в някаква си каравана до междущатската магистрала в пустошта на Оклахома и то на крехката възраст от тридесет и две години! Какъв умен, млад мъж и колко перспективен (така щяха да казват опечалените), с две дипломи — едната от Принстън, другата от Харвард — и с такова завидно родословно дърво!

Клокър влезе след него и Ослет трябваше да пристъпи напред, за да му направи място в шофьорската кабина. Той обходи с лъча на фенерчето си стените на караваната вляво и дясно. Плъзнаха безформени сенки, разлюлени като черни наметки — крила с цвят на абанос… изгубени души.

Само неколцина от семейството му, а още по-малко сред артистите, писателите и критиците в Манхатън, които му бяха приятели, щяха да разберат при изпълнението на каква задача бе загинал. Останалите щяха да окачествят обстоятелствата на неговата кончина като необясними, странни, навярно болезнени и щяха да клюкарстват с трескавия апетит на лешояди, разкъсващи мърша.

Светлината от фенерчето попадна върху пластмасовото покритие на кухненски шкафове… Горната част на печка… Умивалник от неръждаема стомана.

Загадката около неговата смърт щеше да осигури безброй слухове, които щяха да изникнат като коралови рифове, включвайки всички нюанси на скандала и злонамерените предположения, и оставяйки на паметта му само някакви жалки останки на почит. Почитта бе едно от малкото неща, които имаха значение за Дру Ослет. Той бе изисквал уважение и почит още, когато беше малко момче. Това бе негово право по рождение — не просто приятна, празнична премяна на родовото име, а и дълг, който трябваше да бъде платен на цялата семейна история и постижения, въплътени в него.

— Бъди в покой, Алфи — рече нервно Ослет.

Една ръка, бяла и твърда като мрамор бе очаквала толкова време лъча на фенерчето, за да бъде открита. Пръстите с цвят на алабастър докосваха килимчето пред облицованата с дърво ниша, която служеше за трапезария. Малко по-нагоре… побелялата глава на мъж, паднал по очи върху обляна в кръв кухненска маса.