Дийн Кунц
Мистър Убийство (27)

2.

Преди Марти да се съгласи да излезе на мократа от дъжда улица и да съобщи на властите за случилото се, той настоя един от униформените полицаи да пази Шарлът и Емили в къщата на Делорио. Знаеше, че Вик и Кейти ще направят всичко необходимо за сигурността на момичетата, ала те нямаше да могат да се справят със злобната ожесточеност на Другия.

Марти не бе сигурен дали и един добре въоръжен отряд би бил достатъчно надеждна охрана.

Върху предната тераса на къщата на Делорио дъждът се изливаше като водопад от козирката на главния вход. Приличаше на сребърен празничен станиол, огрян от светлината на газена лампа. Скрит под стряхата, Марти се опитваше да внуши на Вик, че момичетата са все още в опасност.

— Не пускай никого при тях, освен ченгетата или Пейджи.

— Разбира се, Марти.

Вик беше учител по физическо възпитание, треньор на местния гимназиален отбор по плуване, водач на младежката скаутска група, главен инициатор на младежката програма за доброволно патрулираше из квартала и организатор на различни благотворителни тържества. Беше сериозен и енергичен човек, който с удоволствие помагаше на другите и който носеше маратонки дори в случаите, когато обличаше сако и вратовръзка, сякаш по-официалните обувки биха му попречили да се движи бързо и да направи всичко необходимо.

— Никого, освен ченгетата или Пейджи — додаде Вик. — Вярвай ми! Децата ще бъдат добре при мене и Кейти. Господи, Марти, какво се е случило в дома ти?!

— И за бога, не давай момичетата на никого — ченгета или други хора, — освен ако Пейджи не е с тях! Не ги давай и на мене, освен ако не съм с Пейджи!

Вик Делорио откъсна очи от сновящите насам-натам полицаи и премига изненадано.

В мислите си Марти все още чуваше гневния глас на двойника си, виждаше пръските слюнка, докато той яростно крещеше: Искам моя живот, моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

— Разбираш ли, Вик?

— И на тебе ли да не ги давам?

— Само ако Пейджи е с мене. Само тогава!

— Какво…

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го Марти. — Всички ме чакат.

Той се обърна и забърза по пътеката към улицата. Погледна към Вик само още веднъж и додаде:

— Само Пейджи!

… моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

В дома си, докато разказваше на полицая за нападението (онзи, който бе приел повикването по телефона, и пръв бе дошъл на местопроизшествието), Марти позволи на един от техническите експерти да потопи в мастило пръстите му и да ги попие в специална хартия. Беше необходимо да различат кои отпечатъци бяха негови и кои на престъпника. Той се питаше дали и тук двамата щяха да бъдат напълно идентични, както изглежда бяха във всяко друго отношение.

Пейджи беше подложена на същата процедура. За първи път в живота си всеки от тях трябваше да даде да му вземат пръстовите отпечатъци. Макар, че Марти разбираше необходимостта от това, целият процес все пак беше като посегателство върху личната им свобода.

След като получи, каквото искаше, техническият експерт навлажни една книжна салфетка с глицерин и им каза, че така ще могат да изтрият всичкото мастило от пръстите си. Обаче не се получи. Колкото и да търкаше, Марти не успя да отстрани мастилото и то си остана в спиралите по кожата на пръстите му.

Преди да седне и да даде официалните си показания на дежурния офицер, Марти се качи на горния етаж, за да си облече сухи дрехи. Освен това взе четири хапчета „Анацин“.

Включи термостата на последната степен и къщата бързо стана прекалено топла. Все още обаче го спохождаха периодични тръпки… най-вече поради смущаващата близост на толкова много полицаи.

Те бяха навсякъде из къщата. Някои бяха в униформи, други не, но всички бяха непознати, а това караше Марти да усеща още по-остро посегателството върху семейството му.

Той не бе предполагал, че личната свобода на потърпевшия в едно тежко престъпление изведнъж изчезва в момента, в който той съобщи за него в полицията. Полицаи и експерти се трупаха в кабинета му, за да снимат стаята, където бе започнала бурната схватка, да извадят няколко куршума от стените, да поръсят с прах за отпечатъци и да вземат малко кръвни проби от килима. Те снимаха коридора, стълбището и преддверието на горния етаж. В търсенето на уликите, които нападателят евентуално бе оставил след себе си, полицаите смятаха, че това е едва ли не покана да се пъхнат във всяка стая или шкаф.

Разбира се те бяха в къщата му, за да му помогнат и Марти беше благодарен за усилията им. Но все пак бе някак смущаващо, че чужди хора навярно бяха забелязали определено педантичния начин, по който Марти бе подредил дрехите си в своя шкаф според цвета им (Пейджи подреждаше своите по същия начин) и факта, че държеше дребни монети в един голям буркан като момче, събиращо пари за първия си велосипед… както и някои други, не особено важни, но много лични подробности от живота му.

А цивилният детектив го изнерви повече от всички други, взети заедно. Казваше се Сайръс Лоубок и предизвикваше в Марти нещо много повече от смущение.

Детективът би могъл да печели добре и като манекен в рекламните списания за Ролс-ройс, смокинги, черен хайвер и стоковата борса. Той беше на около петдесет години, елегантен с прошарена коса, загорял тен дори през ноември, орлов нос, деликатни скули и изключителни, сиви очи. В черни мокасини, сиви кадифени панталони, тъмно син пуловер от груба прежда и бяла риза (беше свалил якето си), Лоубок успяваше да бъде едновременно изискан и атлетичен, макар че спортовете, които човек би свързал с него, не бяха футбол или бейзбол, а по-скоро тенис, ветроходство, надбягване с моторници и други занимания на висшата класа. Той не съвпадаше с общоприетата представа за ченге, а приличаше по-скоро на човек, роден в богата среда, който знаеше как да управлява и запази богатството си.

Лоубок седеше от другата страна на масата в трапезарията, точно срещу Марти, слушайки внимателно разказа му за нападението. Задаваше му въпроси най-вече, за да изясни подробностите. Записваше си в бележник със скъпа, черно-златна писалка „Монтбланк“. Пейджи седеше до Марти, оказвайки му морална подкрепа. Тримата бяха единствените хора в стаята, макар че униформените полицаи ги прекъсваха от време на време, съветвайки се с Лоубок. На два пъти детективът се извини и излезе, за да провери някакви улики, които офицерите бяха сметнали за важни по случая.

Посръбвайки пепси от една голяма, керамична чаша, облекчавайки гърлото си, докато разказваше битката си на живот и смърт със своя нападател, Марти отново усети как в него се надига онова необяснимо чувство за вина, което бе изпитал за първи път, легнал на мократа улица и с ръце, оковани в белезници. И сега чувството беше неосъзнато, както и тогава, макар че единственото нарушение, в което с право можеха да го упрекнат, беше обикновеното неспазване на знаците за ограничение на скоростта по пътищата. Обаче този път Марти разбра, че част от смущението му се дължеше на следния факт: лейтенант Сайръс Лоубок го гледаше със скрито подозрение.

Лейтенантът беше учтив, но не говореше много. С мълчанието си той като че ли по някакъв начин обвиняваше Марти. Когато не си водеше бележки, неговите оловносиви очи се втренчваха в Марти, без да трепнат и сякаш го предизвикваха.

Защо детективът трябваше да го подозира, че не казва цялата истина, не беше съвсем ясно. Все пак обаче Марти разбираше, че когато един човек работи с най-пропадналите хора в обществото, то той неизбежно развива известна склонност към цинизъм. Без значение на това какво обещаваше Конституцията на Съединените щати, едно дългогодишно ченге навярно чувстваше, че има право да обяви всички мъже — и жени — за виновни до доказване на противното.

Марти завърши разказа си и дръпна още една дълга глътка от пепси-колата си. Студените течности бяха направили всичко възможно, за да облекчат гърлото му. Сега вратът го болеше още повече — там, където Другият в опитите си да го удуши бе оставил червени белези, които до сутринта със сигурност щяха да посинеят. Макар четирите анацина да бяха започнали вече да действат, когато Марти леко обърнеше глава наляво или надясно, вратът го изболяваше така, сякаш го шибваха с камшик и той свиваше лице от болка. Ето защо реши да стои неподвижно и да не помръдва глава.

Стори му се, че Лоубок преглежда записките си цяла вечност, повтаряйки ги за себе си мълчаливо, като тихичко почукваше със скъпата писалка върху бележника си.

Плисъкът и барабаненето на дъжда все още оживяваше нощта, макар бурята да бе утихнала малко.

Дъсчените подове в стаите на горния етаж изскърцваха от време на време под краката на някой полицай, изпълняващ служебния си дълг.

Под масата Пейджи стисна с десницата си лявата ръка на Марти, а той й отвърна също със стискане за да й каже, че всичко е наред.

Но не всичко беше наред. Нищо още не бе обяснено, нито разгадано. Колкото до него, той бе сигурен, че тревогите им едва сега започваха.

… моята Пейджи… моята Шарлът, моята Емили…

Най-сетне Лоубок погледна Марти. С равен тон, който беше осъдителен именно, защото в него липсваха каквито и да са разбираеми акценти, детективът каза:

— Ама че история.

— Зная, че звучи невероятно — отвърна Марти, потискайки импулса си да увери Лоубок, че не е преувеличил степента на приликата между себе си и своя двойник, нито който и да е друг аспект от случилото се. Той бе казал истината. Не бе длъжен да се извинява заради факта, че в този случай истината бе така зашеметяваща, както всяка фантазия.

— И казвате, че нямате брат-близнак? — попита Лоубок.

— Не, сър.

— Никакъв брат изобщо?

— Аз съм единствено дете.

— Някой доведен брат?

— Родителите ми са сключили брак, когато са били на осемнадесет години. Никой от тях не се е женил или омъжвал за някого другиго след това. Уверявам ви, лейтенант, няма да можете лесно да намерите обяснение за този човек.

— Е, разбира се други бракове изобщо не са необходими, за да имате някой наполовина… или изцяло роден брат, ако трябва да бъдем точни — каза Лоубок и така прямо изгледа Марти в очите, че ако той бе отклонил погледа си, това би означавало признание за нещо.

Докато разсъждаваше върху току-що казаното от детектива, Пейджи стисна ръката му под масата, предупреждавайки го да не позволява на Лоубок да го разстройва. Марти се опита да убеди сам себе си, че детективът просто установява един факт. Така си беше, само че при такова уточняване той просто би трябвало или да гледа в бележника си, или към прозореца.

Отговаряйки почти така сковано, както държеше и главата си, Марти каза:

— Чакайте да видя… аз май имам три варианта на избор. Или баща ми е имал любов с майка ми, преди да се ожени за нея и двамата са дали този мой роден брат — незаконен брат — за осиновяване, или след като са сключили брак, баща ми е имал любов с някоя друга жена и тя е родила мой наполовина кръвен брат. Или пък майка ми е забременяла от някой друг мъж, преди или след като се е омъжила, и нейната бременност е била строго пазена семейна тайна.

Гледайки Мартин все още в очите, Лоубок каза:

— Съжалявам, ако съм ви обидил, мистър Стилуотър.

— И аз съжалявам.

— Не сте ли прекалено чувствителен на тази тема?

— Прекалено чувствителен ли?! — попита грубо Марти, чудейки се все пак дали не пресилва нещата.

— Някои двойки наистина имат деца, преди да са готови да сключат брак — каза детективът, — и често ги дават за осиновяване.

— Не и моите родители!

— Имате ли факти за това?

— Аз ги познавам!

— Може би трябва да ги попитате.

— Може би ще го направя.

— Кога?

— Ще си помисля.

Едва забележима, мимолетна усмивка, като сянка на летяща птица, пробягна по лицето на Лоубок.

Марти бе сигурен, че видя сарказъм в тази усмивка. За нищо на света обаче не можеше да разбере защо детективът смята че той не е най-обикновена и невинна жертва.

Лоубок погледна надолу към записките си и потъна в мълчание.

След известно време той каза:

— Ако този двойник не е свързан с вас — брат или наполовина брат, — имате ли някаква представа как може да се обясни такава забележителна прилика?

Марти понечи да поклати глава, но болката във врата му го прониза, той направи гримаса и отвърна:

— Не, нямам никаква представа.

— Искаш ли аспирин? — попита го Пейджи.

— Взел съм анацин — отвърна Марти. — Ще се оправя.

Поглеждайки Марти отново право в очите, Лоубок каза:

— Просто си мислех, че може да имате някаква версия.

— Не, съжалявам.

— След като сте писател…

— Моля? — извиси глас Марти, не разбрал мисълта на Лоубок.

— Използвате въображението си всеки ден. С него се препитавате.

— Е, и?

— Ами помислих си, че може би ще можете да разрешите тази малка загадка, ако съсредоточите вниманието си върху нея.

— Аз не съм детектив. Достатъчно умен съм да създавам криминални загадки, но не и да ги разрешавам.

— По телевизията — рече Лоубок — всеки писател на криминални романи, а също и всеки аматьор-детектив, ако трябва да бъдем честни, е винаги по-умен от ченгетата.

— Но в живота не е така — възрази Марти.

Лоубок изчака да минат няколко секунди, започна да драска разсеяно върху последната страница от своя бележник и най-накрая каза:

— Не, не е.

— Аз не смесвам фантазията с действителността — рече сякаш прекалено грубо Марти.

— Не бих си и помислил такова нещо — увери го Сайръс Лоубок, съсредоточавайки се в безцелното си драскане.

Марти се обърна предпазливо към Пейджи, за да разбере дали и тя долавя някаква враждебност в тона и поведението на детектива. Тя гледаше Лоубок замислено и навъсено, което накара Марти да се почувства по-добре. Може би той не преувеличаваше нещата все пак и не беше нужно да прибавя параноята като още един симптом в списъка на тези, за които вече бе разказал на Пол Гътридж.

Окуражен от навъсеното изражение на Пейджи, Марти се обърна отново с лице към Лоубок и каза:

— Лейтенант, има ли нещо нередно тук?

Повдигайки учудено вежди, като че ли изненадан от въпроса, Лоубок рече малко троснато:

— Със сигурност имам впечатление, че тук нещо не е наред. Иначе не бихте ни се обадили.

Възпирайки се от някоя язвителна забележка, каквато Лоубок заслужаваше, Марти каза:

— Имам предвид някакво чувство на враждебност, за което не разбирам причината. Коя е причината?

— Враждебност ли? Нима? — Без да се откъсва от драскането по страницата, Лоубок се намръщи. — Е, не бих искал жертвата на едно престъпление да се чувства така стреснат от нас, както й от негодника, който го е нападнал. Така си правим лоша реклама, нали?

С това Лоубок избягна прекия отговор на въпроса на Марти.

Драскането по страницата приключи и се оказа, че е рисунка на пистолет.

— Мистър Стилуотър, беше ли оръжието, с което сте стреляли по нападателя си, същото като онова, което са взели от вас на улицата?

— Не ми беше взето. Аз доброволно го пуснах на земята, когато ми казаха да го хвърля. Да, същото оръжие беше.

— Девет милиметров пистолет „Смит и Уесън“?

— Да.

— Законно, ли сте го закупили?

— Да, разбира се — отвърна Марти и му даде името на магазина.

— Имате ли разписка за покупката и документ, че оръжието ви преди това е било проверено от съответните полицейски органи?

— Какво общо има това със случилото се днес?

— Рутинна практика — отвърна Лоубок. — По-късно ще трябва да попълня всички точки и подточки в полицейския доклад. Просто рутина.

На Марти никак не се хареса начина, по който разговорът с лейтенанта все повече и повече се превръщаше в разпит, но не знаеше какво да прави. Отчаян, той погледна към Пейджи за отговор на въпроса на Лоубок, тъй като тя пазеше финансовите документи и касови бележки за счетоводството.

— Всички документи от магазина за оръжия — каза Пейджи — са защипани заедно и опаковани в едно с всички наши анулирани чекове през годината.

— Купихме го преди може би три години — рече Марти.

— Всичко е прибрано в гаража — додаде Пейджи.

— Но можете да го намерите, нали? — попита Лоубок.

— Е… да, ще поразровим тук-там — отвърна тя и се надигна от стола си.

— О, не се притеснявайте за това точно сега — каза Лоубок. — Не е толкова спешно. — После, обръщайки се към Марти, попита: — Какво ще кажете за корта, 38-ми калибър, който е в жабката на другата ви кола? И него ли купихте в същия магазин?

— Какво сте правили в другата ми кола? — изненадано рече Марти.

Лоубок симулира изненада при изненадата от страна на Марти, но изглежда беше предварително пресметнато да личи, че е фалшива, за да предизвика Марти да отвърне със същото.

— Във Форд-тауруса ли? — започна Лоубок. — Разследвах случая. Това ни помолихте да направим. Искам да кажа, че няма места или въпроси, които не бихте искали от нас да проверим, нали? Защото, ако има, то ние ще уважим желанието ви в това отношение.

Детективът беше така изкусен в подигравките си и така завоалирано плетеше мрежите си, че всяка по-буйна реакция от страна на Марти би изглеждала така, сякаш той крие нещо. Ясно беше едно: Лоубок мислеше, че Марти наистина крие нещо и той си играеше с него, опитвайки се да разклати увереността му и да го принуди да направи пълно признание.

На Марти почти му се искаше да има какво да признава. И тъй като вече от доста време играеха тази игра, тя ужасно го разстройваше.

— И тридесет и осемкалибровия ли купихте от същия магазин, от който сте купили и девет милиметровия пистолет „Смит и Уесън“? — упорстваше Лоубок.

— Да — отвърна Марти и сръбна от пепси-колата си.

— Имате ли документи за това?

— Да, уверен съм.

— Винаги ли носите оръжието в колата си?

— Не.

— Но днес беше в колата ви.

Марти бе сигурен, че Пейджи го гледа с известна изненада. Той не можеше да обясни паниката си сега или пък да й разкаже за предхождащото, странно усещане за приближаването на някаква зла участ, което го бе накарало да вземе тези извънредни предпазни мерки. Предвид неочаквания и съвсем недобронамерен развой на разпита, Марти не искаше да сподели тази информация с детектива, защото се страхуваше, че ще изглежда неуравновесен и че неволно ще трябва да се съгласи да се подложи на психиатричен преглед.

Марти сръбна от пепси-колата, но не да облекчи гърлото си, а за да има време да помисли, преди да отговори.

Не знаех, че оръжието е там — каза той най-накрая.

— Не сте знаели, че е в жабката на колата ви? — попита Лоубок.

— Не.

— Знаете ли, че е незаконно да носите в колата си заредено оръжие?

Защо по дяволите, сте си пъхали носа в моята кола?!

— Както казах вече, не знаех, че е там и следователно не съм знаел, че оръжието е заредено.

— Вие ли го заредихте?

— Ами, вероятно да.

— Искате да кажете, че не си спомняте да сте го зареждали или как се е озовало във форда?

— Онова, което навярно се е случило, когато последния път ходих да стрелям по изкуствени мишени, е следното: може би аз съм заредил оръжието за още един рунд стрелба по мишените, но после съм забравил.

— И сте го докарали от стрелбището в дома си, скрито в жабката на колата ви?

— Точно така.

— Кога за последен път ходихте да стреляте?

— Не зная… беше преди три-четири седмици.

— Значи сте разнасяли в колата си заредено оръжие в продължение на месец?

— Но аз бях забравил, че е там.

Една лъжа, за да се избегне обвинението в нарушаване на закона за притежаване на оръжия, водеше до цяла поредица от лъжи. Всички те бяха дребни несъответствия, но Марти изпитваше достатъчно уважение (макар и не съвсем добронамерено) към способностите на Сайръс Лоубок, който знаеше, че това са неверни неща. Тъй като детективът изглеждаше вече странно уверен, че на настоящата жертва трябва да се гледа като на заподозрян в престъпление, то той би сметнал всяка недостоверност като още едно доказателство, че от него старателно се укрива някаква страшна тайна.

Леко наклонявайки глава назад, взирайки се хладно и все пак с укор в Марти, използвайки патрицианската си външност, за да го сплаши и все пак с мек и безучастен глас, Лоубок каза:

— Мистър Стилуотър, винаги ли сте така небрежен към оръжието си?

— Не мисля, че съм небрежен.

Ново повдигане на веждите.

— Така ли?

— Да.

Детективът взе писалката си и бързо нахвърля нещо в своя бележник. Тогава започна отново да драска.

— Кажете ми, мистър Стилуотър, имате ли разрешително за тайно носене на оръжие?

— Не. Разбира се, че не.

— Ясно.

Марти отпи от пепси-колата.

Под масата Пейджи отново потърси ръката му. Той й беше благодарен за докосването.

Новата рисунка постепенно се оформи — чифт белезници.

— Много ли обичате оръжията, колекционер ли сте? — попита Лоубок.

— Не, не точно.

— Но вие имате много оръжия.

— Не са толкова много.

Лоубок започна да ги брои върху пръстите на едната си ръка:

— Хм, пистолетът „Смит и Уесън“, кортът… един боен автомат М16 в шкафа на антрето…

О, мили боже!

Вдигайки оглед от ръката си и взирайки се настойчиво и хладно в Марти, Лоубок каза:

— Знаели сте, че М16 също е бил зареден?

— Купил съм всички оръжия главно за изучаване. Изучавал съм ги, за да мога да пиша за тях в романите си. Не обичам да пиша за някоя пушка, без да съм стрелял с нея.

Истина беше, но дори на самия Марти тези приказки се сториха несериозни.

— Държите ги заредени и скрити в чекмеджета и шкафове из цялата къща?

Марти не можа да намери безопасен отговор. Ако беше казал, че пушката е била заредена и той е знаел за това, Лоубок щеше да иска да знае защо някой ще има нужда да държи бойно оръжие в дома си и то в такова състояние на готовност, когато живее в толкова тих и спокоен квартал. Беше ясно като бял ден, че един М16 изобщо не е подходящо оръжие за защита на дома, освен може би, ако човек живееше в Бейрут, Кувейт или на юг от центъра на Лос Анжелос. От друга страна, ако кажеше „не знаех, че пушката е заредена“, щяха да последват още коварни въпроси по повод неговата небрежност с оръжията и по-смели намеци за това, че лъже.

Освен това, каквото и да кажеше Марти, то щеше да изглежда глупаво или неискрено в най-висша степен, ако полицаите бяха открили също ловната пушка под леглото в голямата спалня и пистолета, който бе скрил в един от кухненските шкафове.

Като се силеше да изглежда спокоен, той каза:

— Какво общо имат моите оръжия със случилото се днес? Струва ми се, че доста се отклонихме от основния въпрос, лейтенант.

— Така ли ви изглежда? — попита Лоубок, сякаш искрено учуден от отношението на Марти.

— Да, така изглежда — отвърна рязко Пейджи, явно осъзнаваща, че в сравнение с Марти тя бе в по-добра позиция, която й позволяваше да бъде груба с детектива. — Вие се държите така, сякаш Марти е влязъл с взлом в нечий дом и се е опитал да удуши хората там.

— Вашите хора претърсват ли квартала, включихте ли нападателя ни в бюлетина за издирване?

— В бюлетина за издирване?!

Марти се ядоса от това, че детективът нарочно се правеше на глупав.

— Бюлетин за издирването на Другия.

— На кого? — намръщено рече Лоубок.

— На двойника ми, моето друго „аз“!

— О, да, на него…

Всъщност това не беше отговор, но Лоубок продължи с въпросите от своя дневен ред, преди Марти или Пейджи да поискат по-конкретно обяснение.

— А пистолета „Хеклер и Кох“? И него ли сте купили с цел изучаване?

— „Хеклер и Кох“ ли?!

— Пистолетът „П7“.

— Аз нямам „П7“.

— Нямате ли?! Ами, той беше на пода във вашия кабинет на втория етаж.

— Това беше неговото оръжие — рече Марти. — Казах ви, че беше въоръжен!

— Знаехте ли, че дулото на „П7“ е било с резба за поставяне на заглушител?

— Зная само, че той носеше пистолет. Нямах време да забележа дали и бил със заглушител! Право да ви кажа, бях доста зает, за да мога да подредя в каталог всичките му качества!

— Всъщност върху дулото не е имало заглушител. То просто е било пригодено за такъв. Мистър Стилуотър, знаехте ли, че е противозаконно да слагате заглушител на огнестрелно оръжие?

— Оръжието не е мое, лейтенант.

Марти започваше да се пита дали да не откаже по-нататъшен разпит, докато не пристигнеше адвокатът му? Това беше лудост! Той не бе направил нищо нередно! Беше невинен! Бе пострадал, за бога! Дори полицаите нямаше да са тук сега, ако не беше казал на Пейджи да ги повика!

— Един „Хеклер и Кох-П7“ с резба за заглушител е оръжие за професионалист, мистър Стилуотър. Терорист, убиец — наречете го, както искате. А него как бихте нарекли?

— Какво искате да кажете? — попита Марти.

— Ами, чудех се… ако пишехте за такъв човек — професионалист — с какви термини бихте го обрисували?

Марти усети някакъв скрит смисъл във въпроса — нещо, което бе близо до същината на плана на Лоубок, какъвто и да бе той, и който Марти все още не разбираше.

Очевидно Пейджи имаше същото усещане, защото каза:

— Какво точно се опитвате да ни кажете, лейтенант?

Сайръс Лоубок ги вбеси, като и този път се измъкна, без да влиза в открита схватка. Всъщност той сведе поглед към записките си така, сякаш във въпроса му не се съдържаше нищо повече от едно най-обикновено любопитство относно синонимите, които би използвал един писател.

— Както и да е — додаде Лоубок, — вие сте имали голям късмет за това, че такъв професионалист, който е носел „П7“ с резба за заглушител, не ви е надвил.

— Аз го изненадах.

— Очевидно е.

— С това, че имах оръжие в чекмеджето на бюрото си.

— Винаги е добре човек да бъде подготвен — отвърна Лоубок, а после бързо добави: — Но вие сте имали късмет и в това, че сте го победили в ръкопашния бой. Професионалистите като вашия нападател обикновено са добри борци и може дори да е практикувал таекуондо или нещо такова, както винаги става в книгите и филмите.

— Не беше много бърз. Все пак бях го прострелял два пъти в гърдите.

— Да, така е, спомням си — кимна детективът. — При такива рани всеки обикновен човек би останал да лежи на земята.

— Този обаче беше доста жив — рече Марти и нежно докосна врата си.

Сменяйки внезапно темата на разговора с цел да поддържа напрежението в Марти, Лоубок каза:

— Мистър Стилуотър, бяхте ли пили този следобед?

Поддавайки се на гнева си, Марти отвърна:

— Няма да можете така лесно да обясните този случай, лейтенант.

— Значи не сте пили този следобед?

— Не.

— Изобщо не?

— Не.

— Аз не събирам аргументи срещу вас, мистър Стилуотър… наистина… но, когато ви видях за първи път, усетих в дъха ви алкохол… бира, предполагам. А и във всекидневната ви има кутия от „Корс“ и по пода е разляна бира.

— Пих бира, но след това.

— След кое?

— След като всичко свърши. Той лежеше на пода със счупен гръбнак. Поне аз си мислех, че е счупен.

— Значи, след всичката престрелка и борба вие сте сметнали, че единственото нещо, което ви е нужно, е бира.

Пейджи изгледа гневно детектива.

— Вие толкова много се стараете да изкарате цялата работа неубедителна… — започна тя.

— … а аз искам да откриете картите си и да ми кажете защо, дявол да го вземе, не ми вярвате? — довърши Марти.

— Не, че не ви вярвам, мистър Стилуотър. Зная, че всичко това е било тежко преживяване за вас. Вие се чувствате все още потресен, уморен. Но аз попивам нещата — слушам и попивам. Точно това правя. Такава ми е работата. И наистина още нямам никаква своя теория, нито пък мнение.

Марти бе сигурен, че това не е вярно. Лоубок бе изложил пред него няколко съвсем оформени мнения още, когато седна на масата с него.

След като пресуши чашата с пепси-колата, Марти каза:

— Понечих да пия мляко и портокалов сок, но гърлото така ме болеше… дяволски ме болеше, като че ли бе обгорено. Преглъщах с голямо усилие. Когато отворих хладилника, бирата ми се видя много по-добра от всичко друго и много по-ободряваща.

Със скъпата си писалка „Монтбланк“ Лоубок отново драскаше в ъгъла на една от страниците на бележника си.

— И тъй, вие сте изпили само една кутия „Корс“.

— Не цялата. Изпих половината… може би две трети. Когато почувствах гърлото си малко по-добре, аз се върнах обратно, за да видя как Другия… за да видя какво прави двойникът ми. Взех бирата със себе си. Така се изненадах, когато видях, че негодникът е изчезнал, след като изглеждаше почти мъртъв… кутията с бира просто се изплъзна някак от ръката ми.

Макар да виждаше рисунката наопаки, Марти успя да различи какво драскаше детективът. Беше бутилка: бирена бутилка с дълго гърло.

— Значи, само половин кутия „Корс“ — каза Лоубок.

— Точно така.

— Може би две трети.

— Да.

— Но не повече.

— Не.

Довършвайки рисунката си, Лоубок вдигна поглед от своя бележник и каза:

— А какво ще кажете за трите бутилки „Корона“ в кофата за боклук под кухненския умивалник?