Дийн Кунц
Мистър Убийство (26)

1.

Оклахома нощем изненадваше Дру Ослет. От двете страни на междущатската магистрала вече толкова километри се виждаше с много редки изключения само едно — черна, непрогледна тъмнина. Струваше му се, че се движи по мост над някаква безбрежна и бездънна бездна. Хиляди звезди се бяха пръснали по небето, намекващи за безкрая, върху който той предпочиташе да не разсъждава.

Дру беше градско чедо и душата му обичаше градската суетня. Широките булеварди с високи сгради от двете страни бяха най-големите пространства, с които бе свикнал. Дълги години бе живял в Ню Йорк, но нито веднъж не бе ходил в Сентрал Парк; тези поляни и долинки бяха в центъра на големия град, но той ги намираше толкова просторни и пасторални, че се изнервяше. Чувстваше се като риба във вода само, когато бе в някоя новозасадена горичка около някой небостъргач, където алеите гъмжаха от хора, а улиците гъмжаха от коли. В апартамента си, в центъра на Манхатън, Дру спеше без да пуска завесите на прозорците, за да могат трепкащите светлини на метрополитния град да огряват стаята му. Когато се събуждаше нощем, той се успокояваше от периодичния вой на полицейските сирени, клаксоните, пиянските крясъци, от тракането на шахтените капаци по шосето, разклащани от колите, и други още по-екзотични шумове, идещи от улицата дори през най-ненатоварените часове, макар и далеч по-смирени от славния трясък и пукот, който се чуваше сутрин, следобед и вечер. Непрестанната какофония и безкрайното разнообразие на големия град бяха копринените нишки в неговия пашкул, който го предпазваше и не го оставяше да попада в такива ситуации, в които цареше тишина, предразполагаща към размисъл и вглеждане в себе си.

Тъмнината и тишината не предлагаха никакво разнообразие, а от това следваше, че са врагове на доволството. Провинциалната Оклахома имаше прекалено много и от двете.

Леко сгърбен върху седалката на шофьорското място, Дру Ослет откъсна поглед от смразяващия пейзаж и се съсредоточи върху електронната карта, която държеше в скута си. Тя показваше разположението на автомобила им във всеки момент от пътя.

Устройството бе голямо колкото дипломатическо куфарче, макар и не правоъгълно, а квадратно по форма. То се захранваше от акумулатора на колата чрез запалката на арматурното табло. Горната плоска част приличаше на телевизионен приемник: най-вече екран с лъскава стоманена рамка и копчета. На фона на бледо зеления, светещ дисплей със смарагдово зелено бяха отбелязани междущатските магистрали, щатските аутобани — с жълто, провинциалните шосета — със синьо, непавираните и черните, коларски пътища бяха отбелязани с прекъсната, черна линия. Населените места — възмутително малко на брой в тази част на света! — бяха оцветени в розово.

Тяхната кола беше една червена, светла точка почти в средата на екрана. Точката се движеше непрекъснато по смарагдово зелената линия, която беше междущатска магистрала 40.

— Около шест и половина километра вече — каза Ослет.

Карл Клокър, шофьорът, не отговори. Дори и в най-добро разположение на духа, Клокър не си падаше много по приказките.

Квадратният екран на електронната карта бе настроен на средна честота и показваше сто квадратни мили^[1] територия, разделена на квадрати в съответния мащаб всеки със страна десет мили. Ослет натисна едно от копчетата, картата премигна и един от квадратите се увеличи дотолкова, че изпълни екрана. Получи се квадрат със страна равняваща се на двадесет и пет мили, разделена на пет равни отсечки.

Червената точка, представляваща колата им, сега беше четири пъти по-голяма отпреди. Тя вече не беше в средата, а малко надясно.

Близо до левия ръб на екрана, на по-малко от четири мили, имаше един бял и мигащ X, който не се движеше и бе няколко милиметра вдясно от магистрала 40. X означаваше, че картата е включена.

Ослет обичаше да се занимава с нея, защото екранът беше с толкова ярки и хубави цветове — като табло на някоя скъпа видеоигра. А той много обичаше видеоигрите. Всъщност, въпреки че беше на тридесет и две години, някои от най-любимите му заведения бяха безистените, където редици бездушни машини примамваха окото с ярките и пъстри електронни светлини и галеха ухото с безкрайните „бииип“, „тррр“, „бззз“, „фюууу“, „би-биип“, „бау-бау“, „тряс“, и други музикални изпълнения на треперливите електронни тонове.

За жалост с картата не се чувстваше обичайната възбуда от играта, а и изобщо нямаше никакви звукови ефекти.

Все пак тя го възбуждаше, защото не всеки можеше да има устройство, наречено СУСП — Сателитно Устройство за Следене на Пътя. То не се продаваше в магазините за ширпотреба, отчасти защото цената му бе така безбожна, че потенциалните купувачи бяха твърде малко, за да бъде оправдано пускането на такава стока на широкия пазар. Освен това част от технологията на производството бе допълнително обременена от строги правила за секретност с оглед запазване на националната сигурност. И тъй като картата беше най-вече средство за сериозно и тайно следене и наблюдение, повечето от сравнително малобройните съществуващи устройства се използваха в момента от федералните полицейски и секретни служби или бяха в ръцете на подобни организации в други страни, свързани със Съединените щати.

— Около пет километра — каза Дру на Клокър.

Намусеният шофьор дори не изръмжа в отговор.

От СУСП излизаха жици и свършваха в една гумена розета с осем сантиметров диаметър, която Ослет бе лепнал в най-високата част на извитото предно стъкло. Малкото блокче от микроминиатюрна електроника в основата на розетата служеше като сателитен предавател и приемател. Посредством кодирани микровълнови импулси СУСП можеше бързо да засече десетки геосинхронни комуникации и да следи сателити, които бяха собственост на частни компании и различни военни формирования, да прониква в техните системи за сигурност, да вкарва собствената си програма в паметните им устройства и да ги включва в собствения си оперативен списък, без да разстройва първичните им функции или да сигнализира техните монитори, че е извършено нашествие.

С използването на два сателита, които да търсят (и улавят) специалния сигнал на определен предавател, СУСП можеше да засече положението на носача на предавателя. Обикновено предавателят, който се търсеше, биваше най-безобидно и малко пакетче, закрепено отдолу на колата на следения обект — понякога биваше самолет или яхта, — за да може да бъде наблюдаван от разстояние и да не подозира, че зад него има опашка.

В настоящия случай предавателят бе скрит в гумената подметка и в тока на една обувка.

Ослет използва копчетата на СУСП, за да представи местността върху екрана като при това чувствително увеличи обозначените върху картата особености. Изучавайки новата, но също ярка и многоцветна обстановка върху екрана, той каза:

— Все още не е тръгнал. Май че е спрял на някаква отбивка.

Микрочиповете на СУСП съдържаха подробни карти на всеки квадратен километър от САЩ, Канада и Мексико. Ако Ослет работеше в Европа, Средния Изток или някъде другаде, той би могъл да инсталира подходяща картографска библиотека за въпросната територия.

— Четири километра — рече Ослет.

Хванал кормилото с една ръка, Клокър пъхна другата под спортното си сако и измъкна револвера от кобура под мишницата му. Беше „Колт 357 — Магнум“ — доста ексцентричен избор (а и малко старомоден) за човек с професията на Клокър, Той обичаше също и сака от туид с кожени копчета, кожени парчета на лактите, а понякога и (както беше в настоящия случай) с кожени ревери. Изборът му на плетени жилетки също беше ексцентричен — цветовете им бяха много ярки. Такава жилетка носеше и в момента. Чорапите му, обикновено в крещящи цветове, бяха подбрани така, че да не отиват на нито една негова дреха. Освен това Клокър винаги носеше кафяви велурени обувки, модел „Хъш Пъпис“. Като се вземеше предвид ръстът и осанката му, едва ли някой би се изказал отрицателно за неговия вкус по отношение на облеклото, а още по-малко пък да направи нежелана забележка относно избора му на оръжие.

— Няма да е нужна голяма стрелба — рече Ослет.

Без да каже дума на Ослет, Клокър постави колта върху седалката до себе си, където беше шапката му и където можеше да се добере до него без усилия.

— Аз имам пушка с две упойващи спринцовки — обади се отново Ослет. — Тя ще свърши работа.

Клокър дори не го погледна.