Дийн Кунц
Мистър Убийство (25)

9.

Марти беше само на около два метра от вратата на детската спалня. Приближаваше я откъм пантите. Така можеше да се пресегне за дръжката на вратата и да я отвори, като я блъсне навътре, без да се излага на риска да се показва в цял ръст.

Опитвайки се да не стъпва в локвите кръв, Марти погледна само за миг надолу към килима, където петната от съсиреци бяха по-малки и по-нарядко, отколкото в други участъци на коридора. Той забеляза някаква аномалия и за секунди и тя се регистрира отначало само от подсъзнанието му. Сетне Марти направи още една крачка към вратата, с поглед прикован в нея, и чак тогава напълно осъзна току-що видяното: отпечатък на предната половина от подметката на маратонка, леко зацапана с кръв — също като двадесетте или тридесетте други отпечатъци, покрай които вече бе минал. Само че тази едва забележима следа — предната половина, където бяха пръстите — бе насочена различно от другите, в погрешна посока — тази, от която непознатият бе дошъл.

Марти замръзна на мястото си, когато схвана значението на отпечатъка.

Другият бе отишъл до детската спалня, но не беше влязъл вътре. Бе се върнал обратно, успявайки по някакъв начин да намали кървенето и то така чувствително, че вече да не маркира пътя си… освен този единствен издайнически отпечатък от подметка, а може би и още един-два, които Марти не беше забелязал.

Обръщайки се кръгом, хванал оръжието си с две ръце, той извика, когато видя как Другият се устремява към него от кабинета на Пейджи, движейки се доста бързо за човек ранен в гърдите и загубил половин-един литър кръв. Той удари силно Марти, забивайки глава под насоченото напред оръжие. Запрати го чак до перилата като го принуди да вдигне ръце.

Марти натисна спусъка по рефлекс, докато летеше към перилата, но куршумът се заби в тавана на коридора. Солидният дървен парапет го удари отзад, в кръста и от устните на Марти се изтръгна сподавен вик, когато силна болка прониза бъбреците му хоризонтално, а после се стрелна нагоре по прешленестата стълбица на гръбнака му, под формата на стотици шипове.

Марти извика, оръжието излетя от ръцете му, мина над главата му, описвайки дъга, и полетя в празното пространство зад него.

Дъбовият парапет потрепери при удара и от силния натиск сухо изпращя, показвайки, че всеки миг ще се счупи. Марти бе сигурен, че ще се срутят в празното пространство под стълбището, но подпорите не поддадоха, а перилата издържаха, закрепени здраво в двата си края за централните колони.

Напирайки неумолимо, Другият наклони Марти назад, превивайки го върху балюстрадата и опитвайки се да го удуши. Челичени ръце… пръсти като хидравлични щипки, задвижвани от мощен мотор, стиснали сънната му артерия.

Марти посегна с коляно към чатала на нападателя си, ала ударът му бе блокиран. Опитът му да удари наруши равновесието му и той залитна с един крак във въздуха. Непознатият го натисна още по-силно назад върху балюстрадата, докато най-накрая Марти се крепеше и люлееше единствено върху перилата.

Давещ се за въздух, неспособен да диша, съзнавайки, че най-опасното е спирането на притока на кръв към мозъка му, Марти стисна ръцете си във формата на клин и ги пъхна под ръцете на другия, опитвайки се да ги разтвори и да охлаби задушаващата го хватка. Нападателят му удвои силите си, решен да стиска до край. Марти също се напрегна, а измъченото му сърце заблъска болезнено в гърдите му.

Би трябвало да са еднакво силни, по дяволите! Бяха еднакво високи, еднакво тежки, имаха една и съща конструкция, едно и също физическо състояние и поне външно изглеждаха като един и същи човек.

И все пак Другият, макар и да бе получил две смъртоносни рани от куршум, бе по-силният, не само защото беше в по-благоприятна, по-стратегическа позиция, а защото като че ли обладаваше нечовешка сила.

Лице в лице с двойника си, обливан от горещи вълни при всяка мъчителна глътка въздух, която избухваше в гърдите му, Марти като че ли виждаше в огледало своя образ, макар свирепото изражение пред него да бе обезобразено от чувство, което никога не бе виждал върху собственото си лице: животинска ярост и омраза толкова отровна, колкото цианкалий. Спазми на маниакално доволство изкривиха познатите черти, когато престъпникът усети възбудата от предстоящото убийство.

Устните му се дръпнаха назад, оголвайки грозно зъбите му. От устата му излетяха пръски слюнка и, макар да изглеждаше невъзможно, Другият все пак продължаваше да затяга удушваческата си хватка сякаш, за да подчертае думите си.

— Моят живот ми трябва сега! Моят, моят — сега! Имам нужда от семейството си сега! Моето — сега! Сега, сега! Имам нужда! ИМАМ НУЖДА!

Някъде пред себе си Марти видя негативи на светулки, жужащи и пърхащи в полезрението му. Бяха негативи — фотографска противоположност на мушиците с фенерчетата, появяващи се в някоя топла, лятна нощ — не пулсиращи светлинни в тъмнината, а пулсиращи тъмни петънца в светлината — пет, десет, двадесет, сто! Гъмжащо множество! Кипящото от гняв лице на Другия изчезна някъде под мигащия, черен рояк.

Отчаян, че няма да може да разхлаби хватката му, Марти посегна с нокти към изпълненото с ненавист лице, но не можа да стигне до него. Всеки негов опит изглеждаше вял и безнадежден.

Толкова много негативни светулки!

Сред тях се взираше злобното и яростно лице на новия, взискателен съпруг на жена му, властното лице на новия баща на дъщерите му.

Светулки… Навсякъде, навсякъде… Те разперват крилата на пълната забрава.

Бам! Трясък силен като изстрел. Втори, трети, четвърти взрив — непосредствено един след друг. Подпорите на парапета са чупеха.

Перилата изпукаха, извиха се назад. Нямаше я вече опората на малките колони отдолу, които бяха станали на трески.

Марти престана да се съпротивлява на нападателя си и започна трескаво да се опитва да се вкопчи с ръце и крака в парапета, надявайки се да увисне на здравата част от него, вместо да полети в празното пространство. Но централният участък на парапета поддаде така бързо и цялостно, че той не успя да се опре на нито един от срутващите се елементи, а тежестта на сграбчилия го за гърлото неканен гост улесни гравитационните сили повече, отколкото бе необходимо. Като се олюляха на ръба обаче, движенията на Марти промениха до известна степен динамиката на тяхната схватка — достатъчно, за да може Другият да се извърти и да падне пръв. Той пусна врата на Марти, но го дръпна със себе си и Марти полетя след него. Полетяха в стълбищната шахта, разбиха в миг външните перила, превръщайки ги в трески за горене, и се стовариха върху покрития с теракотни плочки под на преддверието.

Паднаха от около четири и половина метра височина. Не беше много, не беше дори опасно може би, тъй като скоростта на падането им бе убита от долните перила. Все пак ударът изкара и малкото количество въздух, което Марти бе успял да поеме по време на падането, макар че сблъсъкът бе омекотен от намиращия се под него непознат, който с гърба си пръв удари пода. Чу се кънтящ трясък като от ковашки чук.

Задъхан и кашлящ, Марти се отскубна от двойника си и се опита да се отдалечи на достатъчно разстояние. Беше останал без дъх, виеше му се свят и не бе сигурен, дали не си е счупил нещо при падането. Когато задавено пое първите големи глътки въздух, гърлото му, наранено от стискането, изведнъж го засмъдя, а когато се закашля, усети болка — същата, както ако бе глътнал топка бодлива тел и цяла купчина криви пирони. Да се измъкне пъргаво като котарак беше първото му намерение, но на практика то се оказа невъзможно. Успя само да пропълзи по пода на преддверието, влачейки се и потрепвайки като бръмбар, напръскан с инсектицид.

Марти премигна няколко пъти, за да пропъди сълзите, плувнали в очите му от острата кашлица, и съзря оръжието си. Беше на около четири метра — много зад линията, в която се сливаха теракотните плочки на преддверието и дъсчения под на всекидневната. Така, както се бе вторачил и както самоотвержено се влачеше към него, човек би рекъл, че за Марти пистолетът беше едва ли не Свещения граал.

Внезапно той усети някакво накъсано тракане, което не беше от бурята. Сетне последва глух пукот, който Марти някак неясно свърза с Другия, но не се спря, за да погледне назад. Навярно бе чул предсмъртния му гърч — непознатият барабанеше с пети по пода… една последна конвулсия… В най-добрия случай мръсникът бе поне тежко ранен… Осакатен и умиращ. Обаче Марти чакаше с нетърпение да сложи треперещите си ръце върху своя пистолет, преди да отпразнува оцеляването си.

Той се протегна към оръжието, сграбчи го и от гърдите му се изтръгна уморено, но победно ръмжене. Обърна се на една страна, извъртя се като змиорка и насочи пистолета обратно към преддверието, очакващ упорития му преследвач отново да се нахвърли върху него.

Но Другият продължаваше да лежи по гръб. Краката му бяха разкрачени, ръцете — покрай тялото… Неподвижен… Може дори да е мъртъв. Обаче къде ти такъв късмет?! Главата му вяло се извърна към Марти. Лицето му беше бледо, лъщеше от пот — приличаше на бяла и лъскава маска от порцелан.

— Некадърник — изхриптя той.

Изглежда можеше да движи само главата си и пръстите на дясната си ръка, макар и не самата ръка. Лицето му бе изкривено по-скоро от усилие, отколкото от болка. Непознатият надигна глава от пода, а пръстите на ръката му се свиваха и разпускаха като краката на умираща тарантула, обаче той изглежда не можеше да се изправи или да свие колената си.

— Некадърник — повтори двойникът.

Нещо в начина, по който той произнасяше думата, напомни на Марти за войник-играчка с повреден механизъм.

Подпирайки се с една ръка върху стената, Марти се изправи.

— Ще ме убиеш ли? — попита Другият.

Перспективата да пусне куршум в главата на ранен и беззащитен човек беше изключително противна за Марти, ала той все пак се изкушаваше да извърши това зверство и после да се тревожи за психологическите и юридически последици. Възпря го както любопитството му, така и моралните му принципи.

— Да те убия ли? С удоволствие! — Гласът му бе прегракнал и щеше да бъде в това състояние още ден-два, докато се съвземеше от опита да бъде удушен. — Кой си ти, по дяволите?

Всяка хриптяща дума му напомняше, че е голям късметлия, загдето е в състояние да зададе този въпрос.

Отново се чу насеченото тракане — същият звук, който бе регистрирал, докато се придвижваше към пистолета си. Този път Марти разбра от какво е: не беше конвулсивното потрепване на петите на умиращ мъж, проснат по гръб, а вибрациите от автоматичната гаражна врата, която първия път се бе вдигнала нагоре, а сега се спускаше надолу.

В кухнята се чуха гласовете на Пейджи и момичетата, когато от гаража влязоха в къщата.

Все по-уверен с всяка изминала секунда и вече овладял дишането си, Марти бързо прекоси всекидневната, отправяйки се към трапезарията, за да може час по-скоро да стигне там и да не позволи на дъщерите си да видят следите от случилото се. В разстояние на много дни те щяха да се чувстват неудобно в собствения си дом, ако разберяха, че някакъв непознат се бе вмъкнал в къщата им и се бе опитал да убие баща им. Щяха обаче да бъдат още по-тежко травматизирани ако видеха разрушенията и окървавения, парализиран мъж на пода в преддверието, който умираше. А като се вземеше предвид и фактът, че този непознат беше копие на баща им, децата навярно никога нямаше да могат да спят спокойно в тази къща.

Когато Марти се втурна в кухнята откъм трапезарията, оставяйки летящата врата да се раздвижи напред-назад няколко пъти, Пейджи изненадано се извърна от закачалката, върху която окачваше дъждобрана си. Момичетата бяха все още в жълтите си мушами и широкополи, найлонови папки. Те се усмихнаха широко и наклониха глави в очакване, представяйки си може би, че бурното нахлуване на баща им е началото на някаква закачка или едно от неговите импровизирани изпълнения.

— Изведи ги оттук! — продрано извика той към Пейджи, мъчейки се безуспешно да изглежда спокоен. — Гласът му бе прекалено прегракнал, а напрежението — прекалено голямо.

— Какво се е случило с тебе?

— Веднага! — настоя Марти. — Незабавно ги заведи отсреща у Вик и Кейти.

Момичетата видяха оръжието в ръката му. Усмивките им изчезнаха, очите им се разшириха.

— Ти кървиш. Какво… — започна Пейджи, но не довърши изречението си.

— Не аз — прекъсна я Марти, разбирайки едва сега, че цялата му риза бе изцапана с кръвта на Другия, когато бе паднал върху него. — Аз съм добре.

— Какво се е случило? — настоя Пейджи.

Отваряйки рязко вратата към гаража, Марти отвърна:

— Случи се нещо тук…

Гърлото го болеше, когато говореше, и все пак той едва ли не фъфлеше трескаво в желанието си час по-скоро да ги изведе от къщата. Това бе първият случай в живота му, отдаден на словото, когато Марти говореше несвързано.

— Проблем — бръщолевеше той. — Нещо… господи! Нали разбираш?! Нещо, което се случва… неприятности…

— Марти…

— Хайде, отивайте у Делорио! Всички!

Марти прекрачи прага, влезе в тъмния гараж и натисна копчето за автомата — голямата гаражна врата затрака, вдигайки се нагоре. Той срещна погледа на Пейджи и каза:

— Децата ще са в безопасност у Делорио.

Без да си дава труд да вземе дъждобрана си от закачалката, Пейджи поведе децата, мина покрай него и трите влязоха в гаража, запътвайки се към вдигащата се врата.

— Обади се в полицията! — извика след нея Марти и лицето му се сви от болката, която усети при това усилие.

Тя се обърна и го погледна. Лицето й изведнъж се състари от тревога.

— Аз съм добре, но тук има един човек, който е ранен зле — каза той.

— Ела с нас — рече умоляващо тя.

— Не мога! Извикай полицията!

— Марти…

— Тръгвай, Пейджи! Просто тръгвай!

Тя мина между Шарлът и Емили, улови всяка от тях за ръка и ги поведе навън в дъжда, обръщайки се назад към него само още веднъж.

Марти ги наблюдаваше, докато стигнаха края на алеята, огледаха се наляво и надясно за коли и тръгнаха да пресичат улицата. С всяка крачка те се отдалечаваха от него и през сребърната завеса на дъжда все по-малко приличаха на живи хора, а все повече на изчезващи в далечината призраци. Обзе го обезпокоителното предчувствие, че вече никога няма да ги види живи. Той знаеше, че това е чисто и просто инстинктивна и подсъзнателна реакция на натрупания в кръвта му адреналин, ала все пак страхът пусна корен в сърцето му и започна да расте.

В гаража нахлу студен и влажен вятър и стигна чак до най-отдалечените кътчета. Марти почувства потта по лицето си така, сякаш на часа се бе превърнал в лед.

Той се върна в кухнята и затвори вратата.

Макар че трепереше и бе полузамръзнал от студ, той копнееше за една студена напитка, защото гърлото му гореше така, сякаш бе обгорено с газ.

Мъжът в преддверието навярно умираше и точно в тази секунда се тресеше в предсмъртни гърчове или пък получаваше сърдечен пристъп. Беше в много тежко състояние. Следователно би било добре да стои при него и да го наблюдава, ако се наложеше да дава някаква помощ, преди да пристигнат официалните власти. Марти нехаеше дали непознатият ще умре — всъщност искаше смъртта му — но не и преди да се получеха отговорите на някои въпроси. Последните събития поне бяха до известна степен смислени.

Преди да направеше каквото и да било, Марти трябваше да пийне нещо студено, за да успокои гърлото си. Точно сега всяка глътка бе мъчение. Когато ченгетата пристигнеха, той трябваше да е готов много да говори.

Водата от чешмата не бе достатъчно студена, за да уталожи болката му. Ето защо Марти отвори хладилника, който сега беше много по-празен (той би могъл да се закълне в това), отколкото сутринта и грабна една картонена кутия прясно мляко. Не, от мисълта за млякото му се повдигна. То му напомняше за кръв, тъй като беше телесна течност. Това от своя страна беше абсурдно разбира се, но събитията в последния час бяха съвсем нелепи, което пък означаваше, че някои от реакциите на Марти също трябваше да бъдат нелепи. Той върна кутията върху рафта на хладилника, посегна за портокаловия сок и видя бутилките с бира „Корона“, както и кутиите от шестнадесет унции^[1] с „Корс“. Нищо досега не му се бе виждало така желано, както тези изстудени бири. Марти грабна една кутия „Корс“, защото тя съдържаше малко повече бира отколкото бутилка „Корона“.

Първата голяма глътка запали огън в гърлото му, вместо да го уталожи. При втората глътка го заболя по-малко, отколкото при първата, третата — по-малко от втората, а после всяка следваща беше така успокояваща, като че ли бе сладък мехлем.

С пистолет в едната си ръка и полупразна кутия „Корс“ в другата, треперейки повече от мисълта за случилото се и за онова, което евентуално предстоеше, отколкото от ледената бира, Марти тръгна назад към преддверието.

Другият го нямаше.

Марти толкова се слиса, че изпусна бирата си. Кутията се изтърколи зад него, разплисквайки пенеста течност върху дъсчения под на всекидневната. Макар бирата да се изплъзна лесно от ръката му, нищо друго, освен хидравлични клещи, не би го накарало да изпусне оръжието.

Преддверието бе осеяно със счупени подпори, част от парапет и дребни трески. Няколко теракотени плочки бяха пукнати и олющени от сблъсъка с дървото и стоманеното оръжие. Нямаше никого.

От мига, в който двойникът бе влязъл в кабинета на Марти, денят постепенно се бе превърнал в среднощен кошмар, за който не бе нужно човек да е заспал. Събитията бяха излезли от веригите на действителността и собственият му дом бе станал мрачно съновидение. Толкова абсурден, колкото бе сблъсъкът му с непознатия, Марти не се бе усъмнил сериозно в неговата реалност, докато сцените се разиграваха една след друга. Нито пък се съмняваше сега. Той не бе стрелял в някаква измислица на съзнанието, не бе стискан за гърлото от илюзия и не се бе хвърлил сам от стълбището, счупвайки парапета. Проснат безжизнено в преддверието, Другият беше също толкова реален, колкото и натрошените на трески подпори, които се бяха разпилели по пода.

Разтревожен от възможността Пейджи и децата да бъдат нападнати още на улицата, преди да стигнат до къщата на Делорио, Марти се обърна към входната врата. Тя беше заключена… отвътре. Веригата беше на мястото си. Лудият не беше излязъл оттук.

Изобщо не беше излязъл! Как би могъл?! В неговото състояние… Без паника! Успокой се… Хубаво помисли.

Марти би се обзаложил на година от живота си, че раните на Другия бяха истински, а не преструвка, гръбнакът на копелето бе счупен. Фактът, че можеше да движи само главата и пръстите на едната си ръка, означаваше, че той навярно бе прекършен, когато, описвайки красива дъга, се бе приземил върху покрития с плочки под.

Добре, но къде беше тогава?

Не беше горе. Дори гръбнакът му да си бе цял и дори крайниците му да не бяха парализирани, той не би могъл да замъкне раненото си туловище до втория етаж за краткото време, през което Марти бе в кухнята.

Срещу входа за всекидневната, до кабинета на Марти имаше малка ниша. Мръсната, опушена светлина на измития от бурята здрач се процеждаше през отворите на транспарантите, но нищо не се виждаше. Марти прекрачи прага и щракна осветлението. В нишата нямаше никой. Той бутна плъзгащата се огледална врата на шкафа, но Другият не беше вътре.

Шкафът в преддверието! Нищо. Сухото помещение… Нищо. Дълбокият килер под стълбите… Пералното помещение… Голямата всекидневна… Нищо, нищо, нищо…

Търсеше трескаво, обречено, без да се замисля за собствената си безопасност. Очакваше да открие мъжа, който за малко не го уби, наблизо и общо взето в безпомощно състояние, а може би дори мъртъв, тъй като немощният му опит да избяга би изсмукал и последните му жизнени сили.

Вместо това обаче Марти видя, че задната врата между кухнята и патиото е отворена. Студеният вятър нахлу откъм двора и вратите на бюфета в кухнята затракаха. Дъждобранът на Пейджи увиснал на закачалката изведнъж се изду и сякаш оживя.

Докато Марти бе вървял към преддверието, минавайки през трапезарията и всекидневната, Другият се бе отправил към кухнята по друг път. Навярно бе тръгнал по късия коридор, който започваше от преддверието, минаваше покрай сухото и покрай пералното помещение, а след това пресичаше голямата всекидневна в единия й край. Не би могъл да пропълзи цялото това разстояние толкова бързо. Бе ходил съвсем прав… навярно залитащ, но все пак прав.

Не. Невъзможно беше. Добре де, може пък да не му е бил прекъснат гръбнакът. Може дори да не е счупен. Обаче гърбът му би трябвало да е счупен. Той просто не би могъл да скочи на крака и да хукне нанякъде.

Живият кошмар пак бе заменил действителността. Отново бе дошло време да дебне и да бъде дебнат от нещо, което обладаваше възстановителните сили на чудовище от някой сън, нещо, дошло тук да търси живота си и притежаващо всички необходими и страховити атрибути, за да го стори.

Марти мина през отворената врата и се озова във вътрешния двор.

Страхът отново се бе събудил в него и поддържаше съзнанието му силно възбудено, при което цветовете биваха по-наситени, миризмите по-остри, звуците по-ясни и по-чисти, отколкото когато и да било преди. Чувството бе сходно с онези неизразимо силни усещания от някои детски и юношески сънища, особено тези, в които сънуващият лети в небесата без всякакви усилия — както птица — или пък изживява сексуално единение с жена и то така съвършено, че по-късно не може да си спомни нито лицето, нито тялото й, а остава само излъчването от съвършената красота. Тези специални сънища сякаш изобщо не бяха фантазии, а просто поглед към една по-пълна и по-подробна действителност извън реалностите на пробуждащия се свят. Минавайки през кухненската врата, излизайки от топлата къща в студеното царство на природата, Марти изведнъж си спомни за онези странни, покъртително ярки и отдавна забравени видения — сега той изпитваше същите силни усещания, нащрек за всеки нюанс от онова, което бе видял, чул, помирисал, докоснал…

От плътно обраслите с лиани решетки се отцеждаше или капеше вода, която разплискваше локвите, черни като нефт на отслабващата светлина. Върху тази черна течност плуваха алени цветове, разпръснати така, че макар и да не бяха подредени, притежаваха сякаш някаква особена загадъчност, така знаменателни и фатални като древната калиграфия на някой отдавна починал китайски мистик.

Около задния двор — малък и ограден със стена, както повечето задни дворове в южна Калифорния — диви вишни и скупчени вечно зелени храсти потреперваха нещастно, разклащани енергично от вятъра. В северозападния край на двора дългите и нежни клони на два австрийски евкалипта се мятаха във въздуха, ронещи овални листа, така сребристосиви, че приличаха на крилцата на морско конче.

В сенките на дърветата, а също и зад някои от по-големите храсти имаше места, където човек би могъл да се скрие.

Марти нямаше намерение да търси там. Ако нещастникът се бе извлякъл от къщата, за да се сгуши в някакво мразовито и подгизнало гнездо от жасмин и агапанта^[2], отслабнал от загубата на кръв, откриването му не беше толкова належащо. По-важно беше да се убеди, че точно в този момент Другият не се измъква нанякъде незабелязан.

Приспособили се от дълги години към сушата и свикнали да виждат вода само от пръскачките, цял рояк жаби квакаха от своите тайни кътчета — десетки пронизителни крякания, които обикновено бяха много чаровни, но сега изглеждаха зловещи и заплашителни. Над техния хор се извисяваше далечният вой на приближаващи сирени.

Ако непознатият се опиташе да се измъкне, преди да дойде полицията, евентуалните пътища за бягство бяха малко. Би могъл да се изкачи по една от стените, но това изглеждаше малко вероятно, защото въпреки чудодейното си възстановяване, той просто не бе имал достатъчно време, за да прекоси поляната, да се шмугне между храстите и да се прехвърли в един от съседните дворове.

Марти се обърна надясно и изтича изпод течащия покрив на патиото навън. Мокър до кости, с пет-шест крачки той премина тичешком по тясната пътечка покрай задната част на къщата, а след това изтича и покрай задната стена на пристроения гараж.

Поройният дъжд бе подмамил охлювите от влажните и сенчести кътчета, където те обикновено оставаха до късно след падането на здрача. Техните бледи, слузести тела се подаваха почти изцяло от черупките, а късите им, дебели рогчета опипваха пътя напред. Неизбежно Марти стъпка някои от тях, превръщайки ги в пихтия. През главата му мина суеверната представа за това, че някаква космическа общност би могла всяка секунда да го стъпче с крака по също толкова бездушен начин.

Когато зави зад ъгъла и тръгна по черния път, ограден от едната страна от зида на някакъв гараж и живия плет, Марти очакваше да види двойника си, накуцващ към предната част на къщата. Пътеката беше безлюдна. Портата в края беше полуоткрехната.

Когато Марти изтича по алеята и излезе пред къщата, сирените се чуваха вече много по-силно. Той прецапа канавката, пълна с около метър и половина бързоструйна вода, студена като реката Стикс, застана на улицата, погледна наляво и надясно, но засега поне не можа да види никакви полицейски коли.

Другият също го нямаше. Марти беше сам на улицата.

При следващата пресечка на юг, твърде далече, за да бъде разпозната марката й някаква кола стремително се отдалечаваше. Макар да се движеше доста бързо за такова лошо време, Марти смяташе, че автомобилът не се управлява от двойника му. Той все още не можеше да повярва, че сериозно ранен човек би могъл да ходи, а още по-малко пък да стигне до колата си и да я подкара така бързо. Без съмнение те скоро щяха да открият мръсника някъде наблизо, легнал в храстите, изпаднал в безсъзнание или мъртъв. Колата зави зад ъгъла сякаш прекалено бързо. Чу се как гумите изскърцаха. Възмутеният им писък се извиси над плисъка и шуртенето на дъждовната вода. В следния миг автомобилът вече го нямаше.

От север се чу воят на сирените — тъжен като вик на банши^[3], после изведнъж стана много по-силен и Марти, обръщайки се, видя черно-белия полицейски седан да преодолява ъгъла на пресечката от север с почти същата бързина, с каквато онзи изчезна зад ъгъла на юг. Въртящите се червено-сини лампи хвърлиха ярки кръгове светлина през сивата пелена на дъжда и върху черната настилка. Сирената замлъкна, когато седанът даде на заден ход и спря на около шест метра от Марти по средата на улицата с такава шофьорска виртуозност, каквато дори при тези обстоятелства изглеждаше прекалена.

Сирената на втора, патрулна кола зави в далечината, докато вратите на първия черно-бял седан се отваряха. Двама униформени полицаи излязоха от автомобила и наведени ниско, скрити зад вратите, закрещяха:

— Хвърли оръжието! Веднага! Хайде! Хвърли го или умираш, задник такъв! Веднага!

Марти осъзна, че все още държи девет милиметровия пистолет. Полицаите не знаеха нищо повече от онова, което им бе казала Пейджи, тоест че е прострелян човек, и разбира се сега те си мислеха че той е виновникът. Ако не направеше точно това, което искаха от него, и то бързо, ченгетата щяха с пълно право да го застрелят.

Марти остави оръжието да падне върху паважа.

Те му заповядаха да го ритне надалече от себе си и той се подчини.

Като се надигна иззад вратите на колата, единият от полицаите извика:

— Лягай долу! По очи! Ръцете на тила!

Марти постъпи съвсем разумно, като изобщо не направи опит да им обяснява, че е по-скоро жертвата, отколкото извършителят на престъплението. Ченгетата искаха първо подчинение, после обяснение и, ако беше на тяхното място, то той би поискал същото от тях.

Падна на колене, подпря се на ръце, а после се изпъна по очи върху настилката. Дори през ризата, тя беше толкова студена, та чак дъхът му спря.

Къщата на Вик и Кейти Делорио беше от другата страна на улицата, точно срещу него, така както бе легнал, и Марти горещо се надяваше, че Шарлът и Емили не са някъде до предните прозорци. Не би трябвало да виждат баща си, легнал по очи на земята под дулата на полицейските оръжия. И без това бяха доста уплашени вече. Той си спомни разширените им от ужас очи, когато влетя в кухнята с пистолет в ръка, поради което не му се искаше децата да изживеят още една уплаха.

Студът пропълзя в костите му.

Изведнъж воят на втората сирена започна много бързо да се усилва. Марти предположи, че идващата на помощ, черно-бяла кола е завила зад ъгъла на юг и идва от тази посока. Пронизителният й вой беше като ледена шушулка, разкъсваща тъпанчетата му.

Притиснал едната страна на лицето си към паважа и премигващ енергично, за да отпъди дъжда от очите си, Марти видя как ченгетата настъпват. Пистолетите им бяха готови за стрелба. Когато преминаваха през някоя локва, пръските изглеждаха огромни от положението му върху паважа.

Щом стигнаха до него, той рече:

— Всичко е наред. Аз живея тук. Това е моята къща.

Говорът му, без друго хрипкав, беше допълнително затруднен от тръпките, които го разтърсваха от глава до пети. Уплаши се, че ще го сметнат или за пиян, или за луд.

— Това е моята къща — повтори той.

— Просто стой така! — сряза го единият полицай. — Дръж ръцете си на тила и стой мирно!

Другият попита:

— Имаш ли документи?

Треперейки така силно, че дори зъбите му затракаха, Марти отвърна:

— Да, разбира се. В портфейла ми са.

Без да поемат никакви излишни рискове, ченгетата първо му сложиха белезниците, а после измъкнаха портфейла от задния му джоб. Белезниците бяха още топли от добре отоплената полицейска кола.

Марти се чувстваше точно като герой от свой собствен роман. Усещането не беше никак приятно.

Сирената на втората кола замлъкна. Затръшнаха се врати и той чу пращенето и металическия резонанс на полицейските радиопредаватели.

— Имаш ли тук някакъв документ за самоличност със снимка? — попита го ченгето, което бе извадило портфейла му.

Марти извъртя лявото си око, опитвайки се да види мъжа, застанал до него, малко над нивото на коленете му.

— Да, разбира се. В една от пластмасовите прегради на шофьорската ми книжа.

В романите му, когато невинни герои бъдеха заподозрени в престъпления, които не бяха извършили, те често биваха нервни и уплашени. Но Марти не бе писал никога за унижението, което човек изпитва в такива случаи. Легнал върху студената настилка, разперил крака, с ръце на тила пред очите на полицаите, той се чувстваше така съкрушен и засрамен, както никога през живота си, макар че не бе направил нищо лошо. Самата ситуация — да бъдеш напълно подчинен, докато представителите на властта те оглеждат подозрително — събуждаше в човека някакво скрито чувство за вина, вродено усещане за участие в някакво чудовищно престъпление, което не би могло точно да се определи, чувство за срам, защото ще бъде разкрит, дори човек да знае, че в нищо не могат да го обвинят.

— От кога е снимката в шофьорската ти книжка? — попита ченгето с портфейла му в ръце.

— Ъъъ, не зная… от две години… три.

— Не прилича много на тебе.

— Знаете какви са моменталните снимки — отвърна Марти и се слиса, когато усети в гласа си повече молба отколкото гняв.

— Оставете го! Всичко е наред! Той е съпругът ми, Марти Стилуотър! — извика Пейджи, явно забързана и идваща от къщата на Вик и Кейти Делорио.

Марти не я виждаше, но гласът й го зарадва и придаде на този кошмарен миг усещане за сигурност и реалност.

Казваше си, че всичко ще се оправи. Полицаите щяха да разберат грешката си, щяха да го пуснат, да претърсят храсталаците около къщата и в съседните дворове, бързо да намерят двойника и да намерят някакво обяснение на зловещите събития от последния час.

— Това е съпругът ми — повтори Пейджи, вече много по-близо и Марти усети как ченгетата я гледат, докато ги приближаваше.

Той бе благословен с привлекателна съпруга, след която си струваше да се обърнеш дори, когато беше мокра от дъжда и с разбъркана коса. Тя бе не само привлекателна, а и умна, очарователна, забавна, любвеобилна, неповторима. Дъщерите му бяха разкошни деца. Той самият беше вече успял писател и обичаше работата си от сърце. Нищо не можеше да попречи на щастието му. Нищо!

И все пак, дори когато ченгетата свалиха белезниците от ръцете му, помагайки му да се изправи на крака, дори когато Пейджи го прегърна и той я притисна към себе си с благодарност, Марти някак особено остро и тревожно усещаше, че здрачът отстъпва пред мрака на нощта. Той погледна през рамото на Пейджи, претърсвайки с поглед безбройните тъмни кътчета отвъд улицата, питайки се от кое ли гнездо на мрака щеше да дойде следващото нападение. Дъждът му се струваше така студен, че приличаше по-скоро на суграшица, светлината от сигналните полицейски лампи прорязваше очите му, гърлото му гореше така, сякаш го бе плакнал със солна киселина, тялото го болеше на десетки места от ударите, а инстинктът му подсказваше, че най-лошото предстои.

Не.

Не, това не беше инстинкт, а просто реакция на прекалено активното му въображение — проклятието на всеки писател, винаги търсещ следващия мрачен поврат в сюжета.

В живота не беше както в книгите. Действителните истории нямаха второ и трето действие, ясни структури, повествователен ритъм, възходящ момент и развръзка. В действителността просто се случваха смахнати неща без помощта на литературната логика, а след това животът продължаваше както обикновено.

Всички полицаи го гледаха как прегръща Пейджи.

Стори му се, че вижда в лицата им враждебност.

В далечината се чу воят на още една сирена.

Беше му толкова студено.