Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Мистър Убийство

Превод: Вилиана Данова

Художник: Петър Станимиров

Редакция на стиховете: П. Станимиров

Печат: „Полипринт“ — Враца

ИК „Плеяда“, 1994 г.

История

  1. —Добавяне

8.

Заради бурята здрачът се спусна рано над земята — мрачен и тягостен. Пейджи пусна фаровете и тръгна от училището на момичетата за вкъщи. Макар чистачките на предното стъкло да бяха включени на най-голяма скорост, те не успяваха да се справят с водопадите, стичащи се от отприщилото се небе. Или този дъждовен сезон най-сетне щеше да сложи край на последното засушаване, или природата си правеше жестока шега с хората, давайки им големи надежди, които по-късно нямаше да изпълни. Кръстовищата бяха наводнени. Канавките преливаха. „БеЕмВе“-то вдигаше от двете си страни огромни пръски вода, профучавайки през локвите. А срещу тях от мъгливия мрак в другото платно изплуваха светлините на колите, подобни на сигналните прожектори на батискафи, изследващи океанското дъно.

— Ние сме в подводница! — възкликна възбудено Шарлът, седнала до Пейджи и наблюдаваща през страничното стъкло сребристите, перести пръски вода, които изскачаха изпод гумите на колата. — Плаваме с китовете, Капитан Немо и „Наутилус“ на двадесет хиляди левги под морското равнище, а по петите ни са гигантски сепии. Помниш ли огромната сепия от филма мамо?

— Помня — отвърна Пейджи, без да откъсва погледа си от пътя.

— Вдигнете перископа! — извика Шарлът и се хвана за страничната дръжка на въображаемото изобретение, взирайки се през него. — Порим морските дълбини и ширини, разгромяваме вражеските кораби с нашия супер мощен стоманен лък — бум! — а смахнатият капитан свири на огромния си орган! Помниш ли органа, мамо?

— Помня.

— Все по-дълбоко и по-дълбоко! Корпусът не издържа налягането и започва да се пука! А побърканият капитан Немо казва: „По-дълбоко!“, свири на органа и пак казва: „По-дълбоко!“ И всеки път идва гигантската сепия.

В този момент Шарлът започва да си тананика мелодията от филма „Челюсти“.

— Тан-тан, тан-тан, тан-тан, тан-тан, та-та-тан!

— Ама, че глупаво! — обади се Емили от задната седалка.

Шарлът, пристегната с предпазния колан, се обърна и надникна между двете седалки.

— Кое е глупаво?

— Гигантската сепия.

— О, така ли? Може би нямаше да ти се вижда толкова глупаво, ако плуваше, и някоя от тях се приближеше до тебе. Като ти отхапе долната част на тялото, като те глътне на два залъка, а след това изплюе костите ти, сякаш са семки от грозде, ще видиш ти дали е глупаво!

— Сепиите не ядат хора — рече Емили.

— Разбира се, че ядат.

— Обратното е.

— Хъ?!

— Хората ядат сепии — каза Емили.

— Непременно!

— Пременно!

— Откъде ти хрумна тази тъпа идея?

— Видях в менюто на ресторанта.

— Кой ресторант? — попита Шарлът.

— Няколко различни ресторанта. И ти беше там. Нали така, мамо? Нали хората ядат сепии?

— Да — съгласи се Пейджи.

— Винаги си на нейна страна, само и само да не изглежда като една седем годишна глупачка — рече скептично Шарлът.

— Не, истина е — увери я Пейджи. — Хората ядат сепии.

— Как? — попита Шарлът така, сякаш самата мисъл беше опустошителна за съзнанието й.

— Ами — започна Пейджи и удари спирачки при червения светофар, — не ги ядат цели.

— Така и предполагах! — възкликна Шарлът. — Във всеки случай не и когато сепията е великанска.

Първо можеш да нарежеш пипалата и да ги задушиш в масло с чесън — каза Пейджи и погледна към дъщеря си, за да види какво въздействие оказваше върху нея точно тази кулинарна подробност.

Шарлът направи гримаса, извърна се и отново впери поглед напред.

— Опитваш се да ме отвратиш.

— Вкусно е — упорстваше Пейджи.

— По-добре да ям изпражнения.

— По-вкусно е от изпражнения, уверявам те.

Емили отново се обади от задната седалка:

— Можеш също да ги нареждаш и да ги изпържиш като картофки.

— Точно така — рече Пейджи.

Заключението на Шарлът беше просто и ясно:

— Пфю!

— Приличат на малки колелца от лук, само че са от сепия — каза Емили.

— Колко гадно!

— Малки, гумени пържени колелца от сепия, от които капе гъста, сепийна слуз — рече Емили и се изкикоти.

Шарлът отново се обърна назад към сестра си й каза:

— Ти си гаден, гнусен трол!

— Добре де — рече Емили, — нали това не е подводница?

— Не разбира се! — каза Шарлът. — Това е кола.

— Не, това е хипоплан.

— Какво?!

— Нали веднъж гледахме по телевизията? Онова нещо като кораб, което пътува между Англия и някакво друго място и което се движи над водата и прави ето така — бзззз!

— Мила, искаш да кажеш „хидроплан“ — поправи я Пейджи, отпусна спирачката, когато светофарът светна зелено и потегли предпазливо, прекосявайки наводнения участък от кръстовището.

— Да — рече Емили. — Хиперплан. Ние пътуваме в хиперплан и отиваме в Англия, за да се срещна с кралицата. Там ще пия чай с нея, ще ям сепии и ще си приказваме за семейните скъпоценности.

Пейджи едва не се разсмя като чу това.

— Кралицата не сервира сепии — рече раздразнено Шарлът.

— Брей, сервира! — каза Емили.

— Не, тя поднася соленки, кифлички, тролъпи[1] и крем — рече Шарлът.

Този път Пейджи не се сдържа и се разсмя. Тя много ясно си представи следната картина: самата благопристойна и изискана кралица на Англия пита свой гост дали не би желал и проститутка с чая си, посочвайки към стоящата наблизо уличница в крещящо и предизвикателно холивудско облекло.

— Какво смешно има? — попита Шарлът.

Потискайки смеха си, Пейджи набързо излъга:

— Нищо… сетих се… за една история, която се случи преди много време. На вас няма да ви се стори смешно. Просто мамини спомени.

Последното нещо, което Пейджи би посмяла да направи, беше да пречи на разговора им. Когато бе с тях в колата, тя почти не пускаше радиото. Каквото и да чуеше по него, то не бе и на половина толкова забавно, колкото „Шарлът и Емили Шоу“.

Когато дъждът съвсем се усили, Емили бе обхваната от внезапен пристъп на словоохотливост.

— Много по-забавно е да се возиш на хиперплан и да видиш кралицата, отколкото да бъдеш в подводница и някаква си там великанска сепия да се опитва да те сдъвче.

— Кралицата е скучна — рече Шарлът.

— Не е пък.

— Брей!

— Под замъка й се намира камерата за мъчения.

Шарлът не можа да сдържи интереса си и отново се обърна.

— Така ли?

— Да — отвърна Емили. — И там има един човек с желязна маска.

— Желязна маска ли?!

— Желязна маска — повтори тържествено Емили.

— Защо?

— Той е мнооого грозен отвърна Емили.

Пейджи реши, че като пораснат и двете, ще станат писателки. Бяха наследили яркото и неуморно въображение на Марти. Навярно, също като него те щяха да изпитват непрестанна нужда да го упражняват, макар че онова, което евентуално биха написали, щеше да е съвсем различно от романите на баща им, а и помежду им техните творби биха се различавали твърде много.

Пейджи с нетърпение чакаше да разкаже на Марти за подводниците, хиперпланите, великанските сепии, изпържените като картофки пипала и тролъпите при кралицата.

Тя прие предварителната диагноза на доктор Пол Гътридж, че обезпокоителните симптоми на Марти се дължат просто на стрес, и реши да не се тревожи повече… поне докато не получеха резултати от тестовете, разкриващи нещо по-лошо. Нищо нямаше да се случи на Марти. Той беше природна сила, неизчерпаем източник на енергия и смях, неудържим и жилав. Щеше бързо да стъпи на крака — така, както Шарлът се вдигна от смъртното си легло преди пет години. Нищо нямаше да се случи на нито един от тях, защото всички те имаха още много живот пред себе си и им предстояха още много прекрасни моменти.

Страхотна светкавица, каквито рядко спохождаха южна Калифорния, но изобилстващи точно в този момент, раздра небето, повличайки след себе си ехтящ гръмотевичен тътен, сякаш тропот на небесната колесница, с която самият Господ бог би препуснал от небето в деня на страшния съд.

Бележки

[1] Тук — неправилен говор. От trollop (англ.) — проститутка. — Б.пр.