Дийн Кунц
Мистър Убийство (23)

7.

Оловното небе увисна още повече от собствената си тежест. Според метеорологичната прогноза по радиото, дъждът щеше да започне по здрач, осигурявайки свирепи задръствания в транспорта точно, когато движението беше най-натоварено. Пъкълът изглеждаше много по-привлекателен, отколкото магистралата за Сан Диего.

Би трябвало Марти да си отиде направо у дома, след като излезе от кабинета на Гътридж. Наближаваше завършването на последния си роман, а във финалните мъки на всяка своя история той работеше почти без прекъсване, защото всяко разсейване биваше фатално за кулминационния момент в повествованието.

Освен това той бе необичайно неуверен в шофирането си. Когато върна мислите си назад, прекарвайки през съзнанието си всяка минута, откакто бе излязъл от кабинета на доктора, той бе сигурен, че не бе звънял на Пейджи в състояние на мозъчно затъмнение зад волана на форда. Естествено страдащият от мозъчно затъмнение нямаше спомен за пристъпа си, тъй че дори и най-подробното възстановяване на изминалия час не би могло да разкрие истината. Докато се запознаваше с различни научни изследвания във връзка с написването на романа „Един мъртъв епископ“, той попадна на материали, показващи, че страдащи от мозъчни затъмнения могат да пропътуват стотици километри и да общуват с десетки хора в момент на неадекватност, а после изобщо да не могат да си спомнят какво са правили. Опасността не бе така сериозна, както да се кара кола в пияно състояние… макар че да се управлява тон и половина грамада от стомана при висока скорост и в не съвсем нормално състояние на духа също не беше особено умна идея.

Все пак, вместо да си отиде у дома, Марти отиде до големия базар „Мишън Виехо“. Работният ден почти приключваше, а Марти бе твърде неспокоен, за да чете или да гледа телевизия, докато Пейджи и момичетата се върнеха вкъщи.

Когато играта загрубее, грубите тръгват на пазар…^[1] така че той започна да се рови из рафтовете за книги и плочи. Купи си един роман от Ед Макбейн и един компактдиск от Алън Джексън, надявайки се, че такива светски занимания ще му помогнат да забрави своите тревоги. Мина два пъти покрай щанда със сладкишите, поглъщайки жадно с поглед по-големите, с шоколадовите пръчици и орехови ядки, но намери сили в себе си да им устои.

Светът е много хубав, когато човек не познава вкуса на апетитната храна.

Щом излезе от базара, пръски студен дъжд зачертаха камуфлажни шарки по настилката на тротоара.

Марти хукна към форда, над главата му блесна светкавица. Канонаден тътен раздра небето, а студените дъждовни пръски се превърнаха в тежки струи тъкмо, когато той затвори вратата, намествайки се зад волана.

Докато караше към дома си, Марти истински се наслаждаваше на сребристия блясък на улиците, мокри от дъжда, на шума от плисъка на колелата, профучаващи през някоя локва… и на гледката от разлюлените палмови листа, които приличаха на гребени, разресваща сивите кичури на небето. Това му напомни няколко разказа от Съмърсет Моъм и един филм на Богарт. Тъй като дъждът рядко спохождаше обречената на суша Калифорния, ползата и изненадата надделяваха над неудобството.

Марти паркира колата в гаража и влезе в къщата през свързващата врата към кухнята, вдишвайки с наслада натежалия от влага въздух и миризмата на озон, която винаги съпътстваше началото на всяка буря.

В притъмнялата кухня фосфоресциращият в зелено дисплей на електронния часовник върху печката показваше 4:10. Пейджи и момичетата щяха да се приберат след двадесетина минути.

Той тръгна от стая в стая, запалвайки осветлението. Къщата изглеждаше винаги най-уютна, когато бе добре отоплена и осветена, когато дъждът барабанеше по покрива, а сивата плащеница на бурята загръщаше света отвън. Марти реши да запали огън в семейната камина, която гореше и с газ и с дървени подпалки, и да извади принадлежностите за горещия шоколад, та да можеха да го приготвят веднага, щом Пейджи и момичетата се върнеха.

Отиде първо горе, за да провери факса и телефонния секретар в кабинета си. Сестрата на доктор Гътридж сигурно бе вече позвънила, за да потвърди часа за изследванията в болницата.

Имаше също и дивото усещане, че литературният му агент го бе търсил по повод продажбата на авторските права в една или друга страна в чужбина или във връзка с предложението да се направи филм, което би било повод за празнуване. Интересно, но бурята бе повишила настроените му, вместо да го понижи, навярно, защото лошото време съсредоточаваше съзнанието върху домашния уют. Все пак неговата природа да намира причини за веселост, когато разумът подсказваше мрачно настроение, бе едно много по-реално предположение за случая. Марти просто не беше в състояние дълго да бъде мрачен, а от събота насам му се бяха насъбрали достатъчно черни мисли, та да му държат влага няколко години.

Влизайки в кабинета си, той посегна към електрическия ключ за осветлението, но не успя да го докосне дори, изненадан от факта, че крушката с цветния абажур и работната лампа бяха запалени. Когато излизаше, Марти винаги изгасваше осветлението. Преди да отиде на лекар обаче, той бе необяснимо потиснат от странното усещане, че е на пътя на някаква неумолима сила и очевидно не е имал достатъчно ясно съзнание, за да изгаси лампите.

Спомняйки си ужасния пристъп на паника в гаража, когато едва не се парализира от страх, Марти почувства как балонът на оптимизма му леко изпусна въздух.

Факсът и автоматичният телефонен секретар бяха в дъното на П-образната част в кабинета му. Върху втория светеше червената сигнална лампичка, а върху пластмасовата поставка на първия се виждаше ситно изписана хартия.

Преди да стигне до тях обаче, той видя счупения монитор. От рамката му стърчаха остри като ножове стъкла. В средата зееше черна дупка. Под крака му изхрущя парче стъкло, когато Марти бутна работния си стол встрани, и се втренчи изумен в компютъра.

Парчетата стъкло от екрана се бяха посипали по клавиатурата.

Усети, че му се повдига. Нима и това бе направил в пристъп на мозъчно затъмнение?! Нима бе взел някакъв тежък предмет и бе разбил екрана на парчета? Животът му се разпадаше също като счупения монитор.

Тогава забеляза още нещо върху клавиатурата, освен парчетата от стъкло. На оскъдната светлина му се стори, че вижда нещо като капки от разтопен шоколад.

Намръщен, Марти докосна едно от петънцата с върха на показалеца си. Още лепнеше. Част от него полепна по кожата му.

Той пъхна ръката си под светлината на работната лампа. Лепкавата течност на върха на пръста му беше тъмно червена… почти черна. Не беше шоколад.

Марти вдигна пръст към носа си, за да разбере дали течността има някакъв мирис.

Миризмата бе слаба, едва се усещаше, но той веднага разбра каква е. Навярно бе разбрал още в мига, когато бе докоснал течността, защото някъде вътре в себе си, на едно доста първично ниво бе устроен така, че винаги да я разпознава… Кръв!

Който бе счупил монитора, се бе порязал.

По ръцете на Марти нямаше дори драскотина.

Той бе напълно спокоен, освен че по гръбнака си усети тръпки, а от това кожата на тила му настръхна.

Обърна се бавно, очаквайки да види, че някой бе влязъл в стаята след него, но не — беше сам.

Дъждът барабанеше по покрива и гърголеше, изтичайки от близката водосточна тръба. За миг блесна светкавица. Успя да я зърне през широките прозорци на големите плантаторски жалузи. Гръмотевичният тътен се изтърколи от небето и отекна в стъклата на прозорците.

Марти се ослуша за шумове в къщата.

Единствените звуци бяха тези от бурята… и от ускорения ритъм на сърцето му.

Той пристъпи към чекмеджетата от дясната страна на бюрото и отвори второто по ред от горе надолу. Тази сутрин бе поставил там един девет милиметров пистолет „Смит и Уесън“ върху някакви книжа. Очакваше да не го намери, но очакванията му отново не се оправдаха. На меката и пъстра светлина от лампата с цветния абажур оръжието леко лъщеше.

— Имам нужда от моя живот.

Гласът стресна Марти, но това бе нищо в сравнение със сковаващия ужас, който сграбчи сърцето му в мига, когато вдигна поглед от автомата и видя мъжа. Той стоеше на прага. Беше облечен сякаш в собствените дънки на Марти и неговата собствена бархетна риза, която му беше съвсем по мярка, защото мъжът беше двойник на Марти. Всъщност, като се изключеше облеклото, той би могъл да бъде собственото му, огледално отражение.

— Имам нужда от моя живот — повтори тихо мъжът.

Марти нямаше нито брат, нито двойник, нито каквото и да било друго. И все пак само идентичен близнак би могъл да бъде толкова точно копие на него самия — във всяка черта на лицето, височина, тегло и конструкция на тялото.

— Защо открадна живота ми? — попита непознатият с нещо като искрена изненада в гласа. Гласът му бе уравновесен и спокоен — сякаш това не беше съвсем налудничав въпрос, а като че ли бе напълно възможно, ако не за другите то поне за Марти, да открадне нечий живот.

Осъзнавайки, че непознатият говори също като него, Марти затвори очи и се опита да си внуши, че това, което вижда, не е истина. Помисли си, че има халюцинация и че сам говори вместо този фантом, използвайки някакво свое умение по вентрилоквизъм. Мозъчни затъмнения, невероятно страшни кошмари, паника, а сега — халюцинации. Но когато отвори очи, двойникът му още беше там — упорита илюзия.

— Кой си ти? — попита копието.

Марти не можа да отговори, защото усещаше сърцето си в гърлото и с всеки негов удар той сякаш се задушаваше. А и не се осмеляваше да говори, защото да започнеш разговор с една халюцинация означаваше да изпуснеш и последната си връзка с нормалния разум и да се хвърлиш в тъмната бездна на лудостта.

Фантомът промени леко въпроса си, говорейки все още в почуда и унес, но въпреки това заплашително снишавайки глас.

— Какъв си ти?

Без присъщите за психологическите или свръхестествени привидения призрачна флуидност и треперене, нито прозрачен, нито искрящ, двойникът пристъпи напред. Когато се раздвижи сенките и светлината заиграха по него така, както биха направили върху всяко триизмерно същество. Той изглеждаше така материален, както би бил всеки друг мъж.

Марти забеляза пистолета в дясната ръка на непознатия, притиснат до бедрото му, с дуло насочено към пода.

Двойникът направи още една крачка и спря на не повече от два и половина метра от другата страна на бюрото. Полуусмихнат, което бе много по-страшно, ако открито се смееше, непознатият каза:

— Как стана това? Сега какво? Ще станем ли по някакъв начин една личност, ще се слеем ли, като в някакъв смахнат, научнофантастичен филм…

Страхът изостри сетивата на Марти. Като че ли, гледайки двойника си през някаква силна лупа, той виждаше всеки контур, бръчка или пора върху лицето му. Въпреки приглушената светлина, мебелите и книгите в тъмните ъгли така ясно се открояваха, както и другите предмети, върху които светлината попадаше директно. Но макар и с изострени сетива, Марти не разпозна марката на оръжието на другия.

— … или просто да те убия и да заема твоето място? — продължаваше непознатият. — А ако те убия…

Струваше му се, че всяка халюцинация, изфабрикувана от съзнанието му, би трябвало да носи оръжие, което Марти познаваше.

— … спомените, които си ми откраднал, ще станат отново мои, когато умреш? Ако те убия…

В края на краищата, щом тази фигура беше само нереална заплаха, сътворена от болната му психика, то тогава всичко — призракът, дрехите, оръжието му — би трябвало да са плод на знанията и въображението на Марти.

— … ще стана ли отново цял? Когато умреш, ще си върна ли семейството? И ще се науча ли отново да пиша?

Следователно, ако оръжието беше истинско, двойникът също беше истински.

Наклонявайки леко глава и навеждайки се леко напред, сякаш силно заинтересуван от отговора на Марти, непознатият каза:

— Нужно ми е да пиша, ако ще бъда този, който трябва да бъда. Обаче думите не идват.

Еднопосочният разговор непрекъснато изненадваше Марти със своята непредсказуемост, което не беше в полза на версията, че неговата болна психика е изфабрикувала този непознат.

В гласа на двойника за първи път се прокрадна гняв. Беше по-скоро горчивина, отколкото изпепеляваща ярост, но бързо се разгоряваше.

— И това също си ми откраднал — думите, таланта. Искам си ги обратно! Толкова са ми нужни, че чак ме боли! Цел, смисъл… Знаеш ли, разбираш ли?! Който и да си ти, можеш ли да ме разбереш? Ужасната празнота, пустота… Господи, такава дълбока, черна бездна! — Непознатият сякаш изплюваше думите, а очите му гневно святкаха. — Искам онова, което си е мое! Мое, по дяволите! Искам живота си, съдбата си, моята Пейджи… и тя е моя… моята Шарлът, моята Емили…

Бюрото плюс двата метра и половина до непознатия правеха около три и половина метра общо. Щеше да стреля в него от упор.

Марти измъкна девет милиметровия пистолет от чекмеджето на бюрото, сграбчвайки го с две ръце. Той бутна предпазителя и дръпна спусъка още докато вдигаше дулото. Не го интересуваше дали обектът е истински или само някакъв призрак. Искаше само да го заличи, преди той да го унищожи.

Първият изстрел откъсна парче от ръба на бюрото. Дървото избухна в тънки трески като рояк разгневени оси, излетели стремително от кошера си. Вторият и третият изстрел улучиха другия Марти в гърдите. Куршумите не преминаха през него така, сякаш бе ектоплазма, нито го разбиха, както би станало с огледално отражение. Вместо това те го отхвърлиха назад. Той падна на земята, сварен напълно неподготвен, вдигна оръжието си, но то излетя от ръката му и се удари с трясък в пода. Блъсна се в етажерката с книги и се хвана за един от рафтовете, издърпвайки десетина тома на земята. Гърдите му се обливаха в кръв… Господи, колко много кръв! Очите му се разшириха от ужас и смайване, от устата му не излизаше дори стон, а само задавено хъркане, което бе по-скоро израз на изненадата му, отколкото на болката.

Трябваше да изчезне мръсникът — като камък в кладенец. Но не, той стоеше на краката си! В същия миг, в който се блъсна в етажерката, непознатият се отдръпна от нея и, залитайки, излезе през вратата в коридора на горния етаж. Марти го изгуби от погледа си.

Смаян повече от факта, че всъщност бе дръпнал спусъка на оръжието срещу живо същество, отколкото от това, че живото същество беше неговият собствен огледален образ, той се отпусна, подпирайки се върху бюрото, задъхан така, сякаш не бе вдишвал от мига, в който непознатият бе влязъл в стаята. А може и да не беше влизал… Да застреляш жив човек бе дяволски по-различно от това да застреляш герой в някой роман. Изглеждаше почти така, сякаш по някакъв необясним, магически начин куршумите, попаднали в тялото на двойника, бяха рикоширали в самия Марти. Гърдите го боляха, виеше му се свят, периферното му зрение започна бързо да се замъглява, превръщайки се в непрогледна тъма, което той успя да потисне с усилие на волята.

Не смееше да припадне. Мислеше си, че другият Марти може да е лошо ранен, умиращ, може би вече мъртъв. Господи… кръвта, която обливаше гърдите му! Алените цветове… внезапно изникнали рози. Обаче той не беше сигурен. Навярно раните само изглеждаха смъртоносни. Може би в бързината се бе заблудил и двойникът бе не само още жив, но и достатъчно силен, за да излезе от къщата и да си отиде. Ако мъжът избягаше и останеше жив, то рано или късно той щеше да се върне, също толкова зловещ и смахнат, но много по-яростен и по-добре подготвен. Марти трябваше да довърши онова, което бе започнал, преди двойникът му да има възможност да направи същото с него.

Той погледна към телефона. Набери 911, обади се на полицията и тогава тръгни да търсиш ранения.

Но настолният му часовник беше до телефона и показваше 4:26. Пейджи и момичетата! Тръгнали са за вкъщи след училище… този път по-късно, заради урока по пиано. О, боже мой! Ако влезеха в къщата и видеха другия Марти, или го откриеха в гаража, щяха да помислят, че той е техният Марти и щяха да изтичат към него, изплашени от раните му, желаещи да му помогнат, а той може би щеше да е достатъчно силен, за да ги нарани. Пистолетът, който изпусна, единственото му оръжие ли беше? Няма откъде да знае. Освен това мръсникът може би беше взел нож от кухнята (касапския нож), беше го скрил в ръкава си, после го бе тикнал зад гърба си, изчаквайки Емили да се приближи. А после щеше да го забие във врата й или в корема на Шарлът.

Всяка секунда беше от значение. По дяволите 911! Излишна загуба на време. Ченгетата нямаше да дойдат тук преди Пейджи.

Марти заобиколи бюрото, ала краката му не го държаха. Обаче, когато прекосяваше стаята, за да излезе в коридора, той се почувства по-уверен. Стените бяха оплискани с кръв. Кръв се стичаше и по гърбовете на кориците на книгите му, зацапвайки неговото име. Черната мъгла отново пропълзя в края на периферното му зрение. Марти стисна зъби и продължи напред.

Щом стигна до пистолета на двойника, той го ритна от прага на вратата вътре в стаята. Самото действие му даде увереност, защото му се струваше, че само един полицай би могъл да има достатъчно присъствие на духа, за да направи такова нещо — да попречи на негодника отново да се докопа до оръжието си.

Навярно той сам би могъл да свърши всичко, да се справи с тази ситуация, колкото и странна и зловеща да беше тя — кръв и тъй нататък… Може би нямаше да има проблеми.

Значи, последвай непознатия! Увери се, че наистина е слязъл долу и окончателно е напуснал къщата!

За да може да напише криминалните си романи, Марти бе изучил редица полицейски процедури. Той не само бе чел учебници от полицейската академия и гледал учебни филми, но бе патрулирал с униформени полицаи и участвал в акции на цивилни в рамките и извън рамките на работното време. Марти отлично знаеше как най-добре да излезе през вратата при сегашните обстоятелства.

Не бъди прекалено самоуверен. Представи си, че негодникът има още едно оръжие, освен онова, което изпусна — автомат или нож. Наведи се, не стой на вратата, бързо изчезвай оттам! Най-лесно е да умреш на прага, защото зад всяка врата се крият толкова неизвестни. Когато се движиш, дръж пистолета здраво в двете ръце, изпънати напред. Светкавично се обърни наляво и надясно, когато прекрачиш прага, като извъртиш и дулото на оръжието, за да се прикриеш. След това тръгни в едната или другата посока и плъзгай гърба си по стената, докато се придвижваш. Така ще знаеш, че гърбът ти е винаги защитен. Опасността може да дойде само от три посоки.

Всички тези практически съвети минаваха през главата му, както би станало с някой от неговите герои — суперченгета… и все пак Марти се държеше като най-обикновен гражданин, изпаднал в паника. Той се препъваше и залиташе в коридора на горния етаж, ръцете му бяха отпуснати и само с дясната държеше оръжието си, дишаше шумно… По този начин Марти се превърна не толкова в заплаха, колкото в мишена, защото, ако трябваше да се погледнат нещата в очите, той не беше никакъв полицай, а само един задник, който понякога пишеше за полицаите. Колкото и дълго да лелееше човек една мечта, една фантазия, той не би могъл да действа като полицай в дадена напрегната ситуация, освен ако не беше трениран и обучен като такъв. Марти бе допуснал същата грешка, както мнозина други — бе объркал действителното с измислицата, смятайки, че е непобедимият герой от страниците на романите си. Обаче имаше дяволски късмет, че другият Марти не го очакваше. Коридорът горе беше празен.

Той изглеждаше също като мене.

Не мога да мисля за това сега. Няма време. Съсредоточи се върху това да останеш жив и да очистиш мръсника, преди да е наранил Пейджи или момичетата. Ако оцелееш, ще имаш време да търсиш обяснения за поразителната прилика, да разрешиш загадката… Но не сега!

Ослушай се. Някакво движение?

Може би.

Не, нищо.

Дръж пистолета, насочен с дулото напред.

Стената непосредствено до вратата на кабинета е зацапана с пресния кървав отпечатък на човешка длан. Ужасяващо количество кръв бе попило в светло бежовия килим тук. За известно време поне, докато Марти бе стоял зад бюрото си, слисан и временно неподвижен поради шока от нападението, раненият мъж се бе подпирал върху стената в коридора, като навярно се бе опитвал да спре кървенето.

Марти се изпоти. Прилоша му, беше уплашен. По лявото му слепоочие се стичаше пот и влизаше в очите му, щипейки го и замъглявайки зрението му. Той изтри с ръкава на ризата си своето гладко, изпъкнало чело и премигна енергично няколко пъти, за да отмие солта от потта със сълзите си.

Когато престъпникът се бе отделил от стената (навярно, докато Марти все още бе застинал неподвижен зад бюрото си), той бе минал през локвата от собствената си кръв. Пътят му беше белязан с нарязаните, червени отпечатъци от подметките на маратонки, както и от непрекъсната, тънка, алена диря.

В къщата бе тихо. С мъничко късмет това би могло да означава, че нападателят е мъртъв.

Марти потрепери и тръгна, следвайки внимателно ужасната диря покрай банята в коридора, завивайки зад ъгъла, покрай двойната врана на голямата, тъмна спалня, покрай горната площадка на стълбището… Той спря там, където коридорът на горния етаж свършваше в нещо като веранда с изглед към всекидневната.

От дясната му страна бяха перилата от избеляло дъбово дърво, зад които се виждаше пиринченият полилей. Марти го бе запалил, когато по-рано бе минал през антрето. Под полилея се виждаше стълбището, спускащо се надолу, както и покритото с мозаечни плочки, входно антре на два етажа, което беше преддверие към двуетажната всекидневна.

В ляво на около метър-два надолу по верандата се намираше стаята, която Пейджи използваше като свой домашен кабинет. Един ден той щеше да бъде още една спалня за Шарлът или Емили, когато сметнеха, че вече са достатъчно големи, за да спят отделно. Вратата беше полуоткрехната. Зад нея се рояха черните сенки на мрака, редеещи тук-там поради сумрачната светлина на бурния и гаснещ ден, която едва-едва се процеждаше през стъклата на прозорците.

Кървавата следа минаваше покрай този кабинет и стигаше до края на верандата, пред вратата на детската спалня, която беше затворена. Нападателят беше вътре. Марти се вбеси като си помисли как престъпникът се рови във вещите на момичетата, как пипа нещата им, омърсявайки всичко с кървавите си ръце и лудостта си.

Той си спомни налудничавите нотки в гласа му… И все пак говорът на непознатия приличаше толкова много на неговия: Моята Пейджи, тя е моя, моята Шарлът, моята Емили…

— Да имаш да вземаш! — рече гневно Марти, с пистолет насочен право към затворената врата.

Той погледна часовника си.

Беше четири часа и двадесет и осем минути.

А сега какво?

Можеше да стои тук, в коридора, готов да гръмне мръсника и да го запрати в ада веднага, щом вратата се отвореше. Можеше да изчака Пейджи и децата, да им извика, когато бяха вече в къщата… да каже на Пейджи да се обади на 911. Тогава тя можеше набързо да заведе децата у Вик и Кейти Делорио, където щяха да са на сигурно място, докато той държеше под прицел вратата до пристигането на полицията.

Планът изглеждаше добър, надежден, хладнокръвен, сигурен. За един кратък миг ударите на сърцето му станаха по-спокойни и не така болезнени.

Точно тогава го връхлетя проклятието на писателското въображение — като черен водовъртеж, засмукващ го в мрачната бездна на ужасяващи вероятности… Проклятието на вечното ами ако, ами ако, ами ако. Ами ако другият Марти бе все още достатъчно силен, за да отвори прозореца в детската спалня, да се спусне върху покрива на патиото в задната част на къщата, а оттам да скочи сред цветята? Ами ако се промъкнеше покрай къщата и излезеше на улицата тъкмо, когато Пейджи спираше колата в алеята заедно с момичетата?

Би могло да се случи! Можеше да се случи! Щеше да се случи!!! Или нещо друго, също толкова ужасяващо, а то бе още по-лошо. Черният водовъртеж на действителността изковаваше далеч по-страховити възможности, отколкото което и да е мрачно, писателско въображение. В тази епоха на социален упадък дори на най-тихите улички и в най-спокойните квартали можеха да се случат най-неочаквани и гротескни прояви на зверско насилие, при което хората се ужасяваха и онемяваха от шока, ала не се изненадваха.

Онзи навярно дебнеше зад вратата на празната стая.

Четири часа и двадесет и девет минути!

Навярно Пейджи вече завиваше зад ъгъла на долната пряка и тръгваше по тяхната улица…

Вероятно съседите бяха чули изстрелите и бяха извикали полицията. Моля те, боже, нека да бъде така!

Марти нямаше друг съзнателен избор, освен да разбие вратата на детската спалня, за да разбере дали Другият е там или не.

Другият. В кабинета си, когато се срещна лице в лице с непознатия, Марти бързо пропъди мисълта, че навярно си има работа с някоя свръхестествена сила. Един дух не би могъл да е толкова материален и триизмерен, колкото бе този човек. Ако изобщо съществуваха, създанията от другата страна на линията на живота не бяха уязвими от куршуми. И все пак го преследваше някакво усещане за свръхестественото, като с всеки миг ставаше все по-осезателно. Макар Марти да подозираше, че този неприятел бе много по-зловещ от призраците или променящите формата си демони, и че бе много по-ужасяващ и по-земен, роден в този свят и никъде другаде, той все пак продължаваше да мисли за него, използвайки думи, които обикновено присъстваха в разказите за витаещи духове: дух, фантом, блуждаещ огън, привидение, призрак, неканеният, неумиращият, съществото.

Другият.

Вратата не помръдваше, чакаше.

Къщата бе по-тиха от гробница.

Вече изцяло погълнат от преследването на Другия, Марти още повече съсредоточи вниманието си, докато най-накрая стана безчувствен за ударите на собственото си сърце, сляп за всичко друго, освен за вратата, глух за всички звуци, освен за тези, които идваха от детската стая и не чувстващ нищо друго освен натиска на пръста си върху спусъка на пистолета.

Кървавата диря.

Насеченият отпечатък от подметки на маратонки.

Вратата.

Чакаща…

Марти бе сякаш сраснал със земята и вцепенен от собствената си нерешителност.

Вратата.

Изведнъж нещо над него изтрополи. Той рязко вдигна глава и погледна към тавана — беше точно под издигащата се нагоре квадратна капандура, широка един и висока около два метра, покрита с плексиглас. Дъждът барабанеше върху капака от плексиглас. Просто дъжд — почукването на дъждовните капки. Като че ли напрежението, породено от нерешителността му, го върна с пълна сила към действителността и внезапно той бе потопен в многогласния хор на бурята, който изобщо не бе чул, докато преследваше Другия. Съзнанието му бе улавяло рева на вятъра само на фон, търсейки по-тихи и коварни шумове. Сега всички звуци на бурята, едни по-ясно, а други по-слабо доловими, се стовариха отгоре му: воят, ревът и свиренето на вятъра, барабанният залп на дъжда, гръмотевичният трясък, сухото, влудяващо скрибуцане на някой клон, отъркал се в стената на къщата, тракането на някое парче ламарина, откъснало се от водосточната тръба.

Съседите не биха могли да чуят изстрелите поради развилнялата се буря. Тази надежда умря.

Стихията сякаш го тласна напред и той тръгна колебливо по следата — една стъпка, после друга… неумолимо Марти приближаваше вратата, която го чакаше.