Дийн Кунц
Мистър Убийство (22)

6.

В кабинета си той сяда на стола зад своето бюро. Удобен е. Почти е сигурен, че и преди е седял на него.

Въпреки това е неспокоен.

Включва компютъра — персонален е и производство на „Ай Би Ем“, с обемен хард диск. Добра машина. Не си спомня някога да я е купувал.

След програмата на управление големият екран показва и списъка на различните оперативни програми. Те са осем и са предимно от типа на „Уърд“. Той избира „Уърд-пърфект“ 5.1 и ето, че тя е готова за работа.

Не си спомня някога да се е учил да работи с компютър или да използва програмата „Уърд пърфект“. Това умение е забулено в мъглата на амнезията, както и умението му да си служи с оръжие, а също и странният факт, че познава улиците в различните градове. Очевидно шефовете му са вярвали, че ще му е нужно да разбира и от компютри, както и да борави с някои програми, за да може да изпълнява задачите си.

Сега дисплеят е чист.

Готово.

В долния десен ъгъл на синия екран се появяват бели букви и числа, които му показват, че е във файл DOC.1, страница първа, ред първи, десета позиция.

Така… Той е готов да напише роман — своя творба.

Убиецът гледа втренчено празния монитор и се опитва да започне. Началото се оказва много по-трудно от очакванията му.

От кухнята си е донесъл една бутилка „Корона“, защото е предвиждал, че ще му е нужно да смазва от време на време мислите си. Дръпва дълга глътка. Бирата е студена, освежаваща и е точно това, което му е необходимо, за да започне.

След като преполовява бутилката, увереността му се възвръща и той започва да пише. Изписва на екрана една дума, после спира:

Мъжът.

Мъжът какво?

Гледа екрана цяла минута, после написва „влезе в стаята“. Обаче каква стая? В къща ли? Или в административна сграда? Как изглежда стаята? Кой друг е в нея? Какво прави мъжът в тази стая, защо е там? Непременно ли трябва да е в стая? Не може ли примерно да влиза във влак, самолет или гробище?

Той изтрива „влезе в стаята“ и го замества с „беше висок“. И така, мъжът е висок. Какво от това, че е висок? Височината му от значение ли е за разказа? На колко години е? Какъв цвят са очите му, косата му? Бял ли е, черен ли е или азиатец? Как е облечен? Колкото до това, защо изобщо трябва да е мъж? Нима не може да е жена? Или пък дете?

С тези въпроси в главата си, той изчиства дисплея и започва историята отначало:

Мъж.

Отново се втренчва в екрана, който е ужасяващо празен. Неизразимо по-празен от преди — само три букви, станали сякаш по-празни, поради липсата на окончанието. Окончанието определя граматическия род, но иначе изборът на самата дума е неограничен. А това до голяма степен затруднява избора на втората дума, което убиецът не е очаквал в началото, преди да седне на стола, облечен в черна кожена дамаска и преди да включи компютъра.

Той изтрива „Мъж“.

Екранът е чист.

Готово.

Допива бирата си. Тя е студена и освежаваща, ала не смазва мислите му.

Отива до библиотеката и измъква осем романа с неговото име — Мартин Стилуотър. Занася ги до бюрото и известно време седи и чете първите страници, вторите страници, опитвайки се да раздвижи мозъка си.

Неговата съдба е да бъде Мартин Стилуотър. Това поне е ясно.

Той ще бъде добър баща за Шарлът и Емили.

Ще бъде също добър съпруг и любовник за красивата Пейджи.

Освен това ще пише романи… Криминални романи.

Явно той ги е писал и преди — поне десетина… Значи може пак да ги напише. Просто трябва да придобие повторно чувството за това как се пише роман… да придобие повторно умението.

Екранът е празен.

Той слага пръстите си върху клавиатурата, готов да пише.

Екранът е толкова празен… Празен, празен, празен! Присмива му се!

Подозирайки, че затруднението му се дължи на тихото, натрапливо бръмчене на мониторния вентилатор и на очакващото го, синьо електронно поле, в което е изписано „файл 1, страница 1“, той изключва компютъра. Възцарява се благословена тишина, но мъртвото сиво стъкло на монитора е дори още по-присмехулно от синия екран. Изключването на апарата показва, че се е признал за победен.

Той трябва да бъде Мартин Стилуотър, което означава, че трябва да пише:

Мъжът. Мъжът беше. Мъжът беше висок, със сини очи и руса коса, носеше син костюм, бяла риза и червена вратовръзка, беше около тридесет годишен и не знаеше какво прави в стаята, в която бе влязъл. По дяволите! Не става! Мъжът. Мъжът. Мъжът…

Той има нужда да пише, но всеки опит за това го хвърля в отчаяние. Скоро отчаянието ражда гняв. Познатата схема… Гневът се превръща в особена омраза към компютъра, ненавист, а също и в една малко размита омраза към незавидното му положение в света, към самия свят и всеки един негов обитател. Убиецът се нуждае от толкова малко, толкова трогателно малко… има нужда просто да принадлежи някъде, да бъде като другите хора, да има дом и семейство, да има цел, която да разбира. Толкова ли е много това? А? Не иска да е богат, да се движи сред високопоставените и могъщите, да обядва със знаменитости. Не е жаден за слава. След толкова борба, смут и самота сега има дом, съпруга и две деца и чувство за посока — съдба. Ала той чувства, че всичко това му се изплъзва от ръцете. Има нужда да бъде Мартин Стилуотър, но за да бъде Мартин Стилуотър трябва да може да пише, а той не може да пише, не може да пише… по дяволите всичко… не може да пише! Знае улиците в Канзас Сити, познава други градове, знае всичко за оръжията, за отваряне на ключалки, защото те са му внушили тези знания (които и да се „те“). Обаче не са сметнали за необходимо да му предадат знания за това как се пишат криминални романи, от което той се нуждае — о, колко отчаяно се нуждае! — щом някога изобщо трябва да бъде Мартин Стилуотър и ако изобщо трябва да задържи прелестната си съпруга Пейджи, дъщерите си, своята нова съдба, която се изплъзва, изплъзва, изплъзва от ръцете… Единственият му шанс за щастие се изпарява с шеметна бързина, защото те са против него — всички те! Целият свят е срещу него, решен да го остави самотен и объркан! И защо? Защо?! Той ги мрази, мрази изкусните им планове и тяхната безлика мощ, презира ги — тях и техните машини — с толкова много горчивина, че… с яростен крясък той забива юмрука си в тъмния екран на компютъра, замахвайки не само срещу собственото си, гневно отражение, но и срещу машината и срещу всичко, което тя представлява. Звукът от счупено стъкло отеква в тишината на къщата, а вакуумът зад монитора изпуква и в същото време тихо изсъсква от нахлуващия вътре въздух.

Той отдръпва ръката си от развалините и се втренчва в яркочервената кръв. Стъклата от екрана все още падат по клавиатурата. Остри късчета бляскат между свивките на пръстите и кокалчетата му. Едно елипсовидно парче се е забило в меката част на дланта му.

Макар че е все още сърдит, той постепенно възвръща самообладанието си. Насилието понякога успокоява.

Извъртява стола, оставяйки компютъра зад гърба си, и се обръща с лице към срещуположната, П-образна част на кабинета. Навежда се и се взира в раните си на светлината на лампата с цветния абажур. Стъкълцата, забити в плътта му, светят като елмази.

Изпитва съвсем слаба болка и знае, че скоро ще премине. Той е здрав и жилав. Притежава възхитителната способност бързо да се възстановява.

Някои от парчетата стъкло не са забити дълбоко и той успява да ги измъкне с пръсти. Но други са проникнали дълбоко в плътта му.

Отдръпва се назад от бюрото заедно със стола, става и тръгва към банята до голямата спалня. Ще му трябват пинсети, за да издърпа по-упоритите стъкълца.

Макар отначало да кърви обилно, сега кръвотечението му е намаляло. Въпреки това, той вдига ръката си нагоре с изпъната длан, така че кръвта му се стича надолу по китката, сетне минава под ръкава му, вместо да капе върху килима.

Щом извади парчетата стъкло, може пак да се обади на Пейджи в службата й.

Беше толкова развълнуван, когато намери телефонния й номер в кабинетния указател… и така възбуден от разговора си с нея. Тя говореше умно, уверено, нежно. Гласът й бе леко гърлен, което той намираше за много секси.

Щеше да бъде чудесна награда, ако освен всичко друго тя беше и секси. Тази вечер двамата ще бъдат в едно легло. Ще я обладае много пъти. Припомняйки си лицето й от фотографията и леко дрезгавия й глас по телефона, той е уверен, че тя ще удовлетвори нуждите му така, както никоя друга жена преди нея. Пейджи няма да го остави недоволен и отчаян, както бяха сторили толкова много жени в миналото му.

Убиецът се надява, че тя ще отговори, дори ще надхвърли очакванията му. Надява се, че няма да има никаква нужда да я наранява.

В банята до голямата спалня открива пинсети — в чекмеджето, където Пейджи държи грима си, ножичките за нокти, пили, сенки и други козметични принадлежности.

Той застава пред умивалника и протяга ръката си над него. Макар кървенето да е престанало, кръвта шурва отново всеки път, когато от дланта си измъква по някое остро парче стъкло. Пуска топлата вода и тя отмива кръвта в канала.

Може би тази нощ, след секса ще трябва да поговори с Пейджи за това как е блокирал като писател. Ако е блокирал и преди, тя навярно ще си спомни как е постъпвал при тези случаи, за да разчупи творческата си инертност. Разбира се! Няма начин Пейджи да не знае решението!

Приятно изненадан и с чувство на облекчение, той разбира, че вече не е необходимо сам да се справя с проблемите си. Като семеен мъж, той има предана партньорка, с която да дели ежедневните си грижи.

Той вдига глава, вижда отражението си в огледалото зад умивалника, ухилва се и казва:

— Сега си имам жена.

Забелязва петънце от кръв върху дясната си буза и друго отстрани на носа.

Засмива се тихо и казва на себе си:

— Ама че си мърляв, Марти! Трябва да се почистиш. Сега имаш съпруга, а съпругите харесват мъжете им да са спретнати и чисти.

Отново се съсредоточава върху дланта си и с пинсетите измъква последното остро парче стъкло.

Във все по-добро настроение, той отново се разсмива и продумва:

— Първото нещо, което трябва да направя утре сутринта, е, да изляза и да купя нов монитор за компютъра.

Сетне поклаща глава, смаян от собствената си детинщина.

— Ти си се смахнал, Марти — добавя той, — но нали писателите трябва да са темпераментни, а?

След изваждането на последното парче, забито в свивката между два пръста, той оставя пинсетите и слага ранената си ръка под топлата водна струя.

— Не може да продължаваш така. Вече не. Ще изплашиш до смърт малките Шарлът и Емили.

Отново поглежда в огледалото, поклаща глава и се усмихва.

— Луд човек — казва той на себе си така, сякаш говори с топлота и обич на свой приятел, чиито недостатъци намира за очарователни. — Направо си луд!

Животът е хубав.