Дийн Кунц
Мистър Убийство (19)

3.

На паркинга отвън, пред триетажната административна сграда в испански стил, където бе кабинетът на доктор Гътридж, вятърът гонеше нападалите по паважа есенни листа, а Марти седеше в колата и четеше статията за себе си в сп. „Пийпъл“. Две снимки и статия в размер на една стандартна страница бяха поместени върху три в списанието. За няколко минути, през които той четеше статията, другите му тревоги поне бяха забравени.

Заглавието с големи, черни букви го накара да трепне, макар да знаеше вече какво е — МИСТЪР УБИЙСТВО. Обаче Марти бе също толкова смутен и от подзаглавието, изписано с по-малки букви: В южна Калифорния писателят на криминални романи вижда мрак и насилие там, където другите виждат светлина.

Той почувства, че статията го представяше като мрачен песимист, обличащ се изцяло в черно, изникващ изведнъж между палмите на брега, гледайки сурово всеки, който би се осмелил да се забавлява, и изнасящ безкрайни, скучни лекции за вродената поквара на човешката раса. В най-добрия случай това би означавало, че Марти е театрален дилетант, костюмирал се така, както той смяташе, че е най-подходящо за един писател на криминални романи.

Може би преувеличаваше. Пейджи щеше да му каже, че е прекалено чувствителен към тези неща. Тя винаги така казваше и го караше да се чувства по-добре, независимо от това дали й вярваше или не.

Марти разгледа фотографиите, преди да прочете статията.

На първата снимка, която беше по-голяма, той стоеше в задния двор на къщата си на фона на няколко дървета и смрачаващи се небеса. Приличаше на ненормален.

Фотографът, Бен Уоленко беше получил инструкции да накара Марти да се снима в пози, които според общото мнение бяха най-подходящи за един писател на криминалета. Ето защо той му предложи няколко театрални атрибута, смятайки, че писателят много ще ги хареса като най-сполучлив израз на злонамереност: брадва, голям нож, шиш за лед, пушка… Когато Марти любезно отклони тези предложения, а също така отказа да облече шлифер с вдигната яка и филцова шапка, нахлупена ниско над очите, фотографът заяви, че наистина е смешно един възрастен човек да си слага подобни труфила и сам предложи да бъдат избегнати баналните клишета, тоест той се съгласи да снима Марти просто като писател и обикновено човешко същество.

Сега обаче беше ясно, че Уоленко бе постъпил достатъчно хитро и бе осъществил първоначалните си намерения без театрални атрибути и след като бе приспал чувството за бдителност на Марти, създавайки в него фалшиво усещане за сигурност. Задният двор му се струваше съвсем нормален и безопасен като фон. Обаче посредством едновременното използване на тъмните сенки на здрача, извисяващи се в небето дървеса и зловещи облаци, осветени в дъното от последните, оскъдни слънчеви лъчи, стратегическото разположение на прожекторите и извънредно малкия ъгъл на камерата, фотографът бе успял да направи от Марти един зловещ образ. Освен това от двадесетте снимки, направени в задния двор, редакторите бяха избрали най-лошите. На тях Марти бе примижал, а чертите на лицето му бяха разкривени. Светлината от прожекторите на фотографа се отразяваше в присвитите му очи и те сякаш горяха като очите на зомби.

Втората снимка бе направена в кабинета му — той седеше зад бюрото си с лице към камерата. На тази фотография се познаваше, че е самият Марти, макар вече той да предпочиташе да не го познават. Струваше му се, че единственият начин да запази частица от собственото си достойнство, беше, ако неговата истинска самоличност останеше загадка. Комбинацията от сенките и светлината на настолната лампа с цветния абажур, дори и на черно-бяла снимка, го правеше да изглежда така, сякаш е някой цигански шаман съзрял в своята кристална топка някаква зла поличба.

Марти беше убеден, че голяма част от проблемите на съвременното общество бяха причинени от повсеместната дейност на средствата за масова информация, които не само имаха склонност да опростяват всичко, свеждайки го до степента на абсурда, но и смесваха фантазията с действителността. Телевизионните новини поставяха ударението върху драматичното, а не върху самите факти, предпочитаха сензационното пред важното, търсейки да постигнат ефект и масов интерес със същите средства, с които продуцентите правеха забавни програми за най-гледаното телевизионно време и репортажи за някой драматичен съдебен процес. Документалните филми за истински исторически личности се превръщаха в „документални драми“, в които действителните, точни подробности и събития в живота на знаменитостите биваха безмилостно подчинявани на изискванията за развлекателност и дори на индивидуалните фантазии на създателите на предаванията, които с широка ръка прекрояваха миналото. Патентовани лекарства се продаваха чрез телевизионните реклами от изпълнители, които играеха ролята на лекари в някои специализирани предавания, като че ли бяха завършили медицина в Харвард, а не просто посетили един-два курса по актьорско майсторство. Политици се появяваха в откъслечните епизоди на някой водевил. Актьори от тези водевили се появяваха в политически дебати. Неотдавна вицепрезидентът на Съединените щати бе въвлечен в някакъв объркан и безкраен спор с един журналист от националната телевизия. Зрителите не знаеха кой е актьор и кой политик. Един автор на криминални романи вече не беше просто като един от героите си, а карикатурен прототип на най-популярния герой от целия жанр. С всяка година положението ставаше все по-тревожно и хората вече не можеха да мислят ясно по важни въпроси или пък да разграничават фантазиите от действителността.

Марти беше твърдо решен да не допринася за разрастването на тази болест, но бе подлъган. Сега той бе запечатан в общественото съзнание като Мартин Стилуотър — страховитият и загадъчен автор на също толкова страховити и загадъчни, криминални истории, обсебен от мрачната страна на живота и така тъжен и самотен, както всички герои, за които се разказваше в неговите романи.

Рано или късно някой обезпокоен и манипулиран от масмедиите гражданин, объркал измислените герои от романите на Марти с истинските хора от живота, пристигаше пред дома му в някоя бричка, цялата украсена с надписи, обвиняващи го в убийството на Джон Ленън, Джон Кенеди, Рик Нелсън, и бог знае още на кого, макар Марти да е бил невръстно дете, когато Лий Харви Осуалд е дръпнал спусъка на оръжието си срещу Кенеди (или когато седемнадесет хиляди и тридесет и седем конспиратори-хомосексуалисти са дръпнали спусъка, ако може да се вярва на филма на Оливър Стоун). Нещо подобно се бе случило и със Стивън Кинг, нали? А Салман Рушди бе преживял няколко тревожни години, както всеки един от героите на Робърт Лъдлъм в неговите фантастични бурлески.

Огорчен от зловещия имидж, който списанието му бе създало, и изчервен от смущение, Марти огледа паркинга, за да се увери, че никой не го бе видял как чете статия за самия себе си. Някои отиваха към колите си, други излизаха от тях, но никой не му обръщаше внимание.

В слънчевия до преди малко ден бяха пропълзяли облаци. Вятърът завърташе сухите листа в едно малко торнадо, което се носеше в своя вихрен танц върху черната настилка.

Марти зачете статията, като от време на време въздишаше и мърмореше. Въпреки няколкото незначителни грешки, фактологически материалът се придържаше към истината. Обаче превратното му тълкуване бе същото както образът му, представен от снимките. Милият, завеян Марти Стилуотър! Какъв навъсен и мрачен човек?! Работи в сумрачен кабинет, почти на тъмно, а казва, че просто се опитва да затъмни екрана на компютъра си (не на нас тия!).

Отказът на Марти да бъдат фотографирани Шарлът и Емили бе продиктуван от желанието му да запази тяхното спокойствие и да не позволи на съучениците им да ги дразнят. Това обаче бе изтълкувано като страх от похитители, които уж му се привиждали зад всеки храст. В края на краищата само преди няколко години той бе написал роман за отвличането на едно дете.

За Пейджи, която бе „красива и умна“ като някоя героиня на Марти Стилуотър, се казваше, че е „психолог, чиято работа изисква от нея да се рови в най-тъмните и съкровени тайни на нейните пациенти“ и то така, сякаш тя се занимаваше не с деца, притеснени от разводите на родителите си или смъртта на някой близък, а с изследвания на психиката на най-известните масови убийци на нашето време.

— Милата, завеяна Пейджи Стилуотър — рече гласно Марти. — Хм, защо иначе би се омъжила за мен, ако още тогава не беше вече малко откачена?

Той си каза, че драматизира нещата.

Затваряйки списанието, Марти прошепна:

— Слава богу, че не позволих момичетата да участват. След всичко това те сигурно щяха да изглеждат като децата от „Семейство Адамс“.

Каза си отново, че преувеличава, но настроението му не стана по-добро. Той се чувстваше омърсен и принизен, а фактът, че вече си говореше сам, сякаш напук потвърждаваше новата представа на нацията за него — един забавен ексцентрик.

Марти завъртя ключа на стартера и запали двигателя.

Докато караше през паркинга към оживената улица, той с тревога си мислеше за това, че с мозъчното затъмнение в събота съдбата му бе направила завой към по-лошо, а то нямаше да е за кратко време. Статията в списанието бе още един пътен знак по този нов, мрачен маршрут и Марти трябваше да измине доста дълго разстояние, преди да намери гладкия, първокласен път, който бе изгубил.

Внезапна вихрушка запрати куп сухи листа към колата му и Марти трепна при сухия стържещ звук от дръжките им, които драснаха по бронята и гюрука, подобно на ноктите на кръвожаден звяр, решен да се вмъкне вътре.