Дийн Кунц
Мистър Убийство (16)

16.

Убиецът отклонява вниманието си от пътя само, за да хвърли бърз поглед върху странните фигури, които изплуват от мрака и дъжда наляво и надясно от магистралата. Изпод пясъка и сипеите се подават острите зъбери на някаква скала, сякаш са зъбите на някой бегемот под земята, разтворил уста да погълне всичко живо, намиращо се в този миг на повърхността. Тук-там се виждат скупчени, излинели дървета, борещи се да оцелеят в една сурова земя, където бурите са изключения, а напоителните и поройни дъждове — още по-голяма рядкост. Чворести клони изникват от мъглата, криви и настръхнали като тънките крайници на насекомо, осветявани от време на време от фаровете на колите — те се тръскат и превиват от вятъра в един миг, а в следващия ги няма.

Макар хондата да има радио, убиецът не го включва, защото това ще го разсейва и отклонява от тайнствената сила, която го привлича на запад и с която той търси единение. Изминава монотонно километър след километър, магнетичното привличане става все по-силно, а то е единственото нещо, което го интересува. Така неумолимо е притеглен от тази сила, както земята неизменно се върти в една посока и никога не би могла да накара слънцето да изгрява от запад.

Убиецът оставя дъжда зад себе си и не след дълго над главата му вече се виждат разкъсани облаци. Нощта става по-ясна, а звездите нямат чет. Върху част от хоризонта смътно се очертават сияйни върхове и била, които сякаш отбелязват края на света — като крепостни стени от алабастър, ограждащи някакво приказно царство — стените на Шангри Ла, където още проблясват лъчите на стопилата се предишния месец луна.

Той се носи на запад сред тази необятност, минава покрай огърлиците от светлини на градовете в пустинята — Тукумкари, Монтоя, Куерво. След това прекосява реката Пекос.

Между Амарило и Аблукуерк, когато спира за масло и гориво, убиецът отива до тоалетната, която вони на инсектициди — в единия ъгъл се валят две умрели хлебарки. Жълтата светлина и мръсното огледало разкриват пред погледа му едно отражение, което е негово и все пак някак различно. Сините му очи изглеждат по-тъмни и по-жестоки сега, отколкото когато и да било преди, а бръчките на иначе ведрото му и дружелюбно лице са станали по-дълбоки.

— Аз ще стана някой — казва той на огледалото, а мъжът отсреща произнася с устни същите думи едновременно с него.

В единадесет и половина през нощта в неделя, когато пристига в Аблукуерк, той зарежда отново хондата на поредната отбивка за тирове и си купува два сандвича със сирене за из път. След това тръгва по следващата отсечка от своето пътешествие (петстотин и двадесет километра до Флагстаф, Аризона), като яде сандвичите направо от бялата опаковка, в която тече сос от апетитно миришеща мазнина, лук и горчица.

Тази е втората нощ без почивка и въпреки това не му се спи. За щастие той е надарен с изключителна физическа издръжливост. При други случаи е издържал и три денонощия без сън и пак е оставал с ясно съзнание и бистър ум. От филмите, които е гледал през самотните нощи в непознати градове, убиецът знае, че сънят е единственият непобедим враг на войниците, които трябва да спечелят трудна и важна битка… на полицаите, които са на пост… на тези, които трябва да бдят и да се пазят от вампирите, докато се пукне зората и със слънцето дойде спасението.

Способността му да сключва примирие със съня, когато пожелае, е толкова необикновена, че той просто се бои да мисли за това. Усеща, че има някои нещо в него, за които е по-добре да не знае и този факт е един от тях.

Другият урок, който е научил от филмите, е, че всеки човек си има тайни, дори и такива, които пази от самия себе си. Следователно тайните го правят да изглежда като всички други хора, а точно това той най-много иска… да бъде като другите.

* * *

В съня си Марти стоеше на някакво много ветровито място, скован от ужас. Той чувстваше, че се намира в равнина, която бе толкова еднообразна и равна, колкото бяха огромните, празни пространства на пустинята Мохаве по пътя за Лас Вегас. Не можеше обаче да види пейзажа, защото бе тъмно като в гробница. Марти усещаше, че нещо се устремява към него в мрака, нещо невероятно чуждо и враждебно, огромно и смъртоносно и все пак напълно безмълвно и тихо. До мозъка на костите си бе сигурен, че то приближава — мили боже! — и все пак нямаше представа за посоката, от която идваше. Отляво, отдясно, отпред, отзад, изпод нозете му, от катранено черното небе… то идваше! Марти го усещаше — предмет с такива гигантски размери и тегло, че атмосферата се нагнетяваше при движението му и въздухът се сгъстяваше с приближаването на опасността. Тя идваше към него с такава бързина… все по-бързо и по-бързо… а Марти просто нямаше къде да се скрие. После той чу как Емили го вика на помощ. Там някъде, в неумолимия мрак тя зовеше своя баща. Шарлът също го викаше, но той не ги виждаше. Хукна на една страна, после на друга, но техните все по-неистови викове сякаш винаги оставаха зад него. Неведомата заплаха беше все по-близо и по-близо, а момичетата бяха уплашени и викаха. Пейджи крещеше името му, а гласът й бе изпълнен с такъв ужас, че Марти заплака от отчаяние и мъка, загдето не можеше да ги намери. О, мили боже! Онова нещо, каквото и да бе то, беше вече почти отгоре му и нищо не можеше да го спре… Беше като падаща луна, като сблъсък на световете, като неизмерима и необозрима тежест и сила, така първична и необуздана, като тази, която бе сътворила вселената и така разрушителна като онази, която щеше един ден да го унищожи… А Емили и Шарлът пищяха, пищяха, пищяха…

* * *

На запад от Нарисуваната пустиня^[1], вече след Флагстаф, Аризона в пет часа сутринта в понеделник снежната вихрушка, сипнала се от предутринното небе, и студеният въздух са като остър скалпел, който чегърта в костите му. Кафявото кожено яке, взето само преди шестнадесет часа от гардероба на убития в Оклахома, не е достатъчно топло, за да го предпази от ранния, утринен студ. Докато сам зарежда хондата, застанал до автомата с маркуча, убиецът трепери.

Тръгва по междущатска магистрала №40, а до Барстоу, Калифорния, остават още петстотин и шестдесет километра. Импулсът му да кара на запад е така непреодолим, че в неговата власт се чувства напълно безпомощен — както астероидът, тласнат от огромната притегателна сила на земята към фаталния сблъсък.

* * *

Ужасът го разтърси, изтръгвайки го от съня за мрачната и неизвестна опасност, и Марти Стилуотър се изправи в леглото си. Той така шумно пое въздух, че се уплаши да не събуди Пейджи. Ала тя продължаваше да спи, необезпокоена. Марти усети студ, макар че бе плувнал в пот.

Постепенно сърцето му успокои лудия си бяг. Зелените, фосфоресциращи цифри на електронния часовник, светлината, струяща от малката лампа над телевизора, както и оскъдните лъчи, идващи откъм прозорците, огряваха спалнята и тя съвсем не беше непрогледно тъмна, както равнината в съня му.

Но Марти не можеше отново да легне. Кошмарът беше много по-ярък и по-ужасяващ от всички други, които някога го бяха спохождали. Сънят бягаше от очите му.

Като се измъкна изпод завивките, той зашляпа бос по пода, прекоси стаята и застана до най-близкия прозорец. Загледа се в небето над покривите на къщите от другата страна на улицата, като че ли в тъмния небесен свод имаше нещо, което можеше да го успокои.

Вместо успокоение обаче, щом зърна черния хоризонт, избледняващ на изток в наситени сиво-сини багри, с приближаването на зората Марти почувства същия подсъзнателен ужас, който бе изпитал в кабинета си в събота, следобед. Когато небето се оцвети, той потрепери. Опита се да се овладее, но треперенето му стана още по-силно. Не от дневната светлина се боеше Марти, а от онова, което денят носеше със себе си — някаква безименна заплаха. Той я усещаше — как посяга към него и го търси (но това бе лудост, по дяволите!). Марти така силно затрепери, че трябваше да опре едната си ръка на перваза на прозореца, за да не падне.

— Какво ми е? — шептеше отчаяно той. — Какво става? Какво ми има?

* * *

Минава час след час, а стрелката на скоростомера трепти между 150 и 160 върху циферблата. Воланът вибрира под ръцете на убиеца, докато най-накрая дланите му се овлажняват. Калниците на хондата тракат. Двигателят издава тънък, протяжен вой, тъй като не е свикнал да го пришпорват.

Ръждивочервена, кокалено бяла, жълта като сяра, тъмно виолетова като изсъхнали жили, суха като пепел, безплодна като Марс, с бледожълт пясък, изпъстрен със скали, подобни на шарени змии и тук-там с изсъхнали мескитови шубраци, пустинята Мохаве, през която убиецът се носи, е величава в своята мъртва необятност.

Неизменно той се сеща за филми, които разказват за заселниците на запад, придвижвали се с каруци. Едва сега разбира колко много смелост е била необходима, за да се осъществи такова пътешествие в онези времена с такива нестабилни превозни средства, когато човек е поверявал живота си на издръжливостта на товарните коне.

Филми — движещи се картини… Калифорния. Той е в Калифорния — родината на киното.

Движение, движение, движение…

От време на време убиецът неволно изскимтява. Звукът е като на животно, умиращо от обезводняване на организма, което вижда наблизо извор и се влачи към водата, предлагаща му спасение. Но също и животно, което се бои, че изворът ще пресъхне, преди още то да може да утоли свирепата си жажда.

* * *

Вече в гаража и влизайки в колата, Пейджи и Шарлът извикаха:

— Побързай, Емили!

Емили се извърна от масата, където току-що бе закусила, и тръгна към вратата, която свързваше кухнята с гаража, но точно тогава Марти я хвана за ръката, обръщайки я с лице към себе си.

— Чакай, чакай, чакай!

— О, забравих — рече Емили и сви устничките си, готова за целувка.

— Не, това после — каза баща й.

— А кое е първо?

— Това — отвърна той, заставайки на едно коляно, за да бъде на нейната височина, и избърсвайки с книжната салфетка мустачките от мляко по устата й.

— Ама че гадост — рече Емили.

— Беше много сладка.

— Шарлът ги върши такива.

— О?! — възкликна баща й, повдигайки вежди, учуден.

— Тя е мърла!

— Не бъди груба.

— Шарлът го знае, татко!

— Въпреки това.

От гаража отново се разнесе гласът на Пейджи.

Емили целуна баща си, а той й каза:

— И няма да създаваш проблеми на учителката си днес, нали?

— Не повече, отколкото тя на мене — отвърна Емили.

Марти импулсивно я притегли към себе си и я притисна силно. Не му се искаше да я пусне. От нея лъхаше на свежо и чисто — миришеше на сапун „Айвъри“ и бебешки шампоан. В дъха й се долавяше ароматът на прясно мляко и овесени ядки. Той никога не бе усещал по-сладка и по-успокояваща миризма. Гръбчето й беше така ужасно мъничко под неговата едра длан. Емили бе толкова крехка и нежна, че Марти ясно усещаше ударите на младото й сърце, както през гръдния й кош, притиснат до него, така и с ръката си, която бе сложил едновременно върху плешката и гръбнака й. Той бе обзет от предчувствието, че ще се случи нещо ужасно и че няма да я види никога повече, ако я пуснеше да излезе от къщата.

Но, разбира се, трябваше да я пусне… или да обясни нежеланието си, което той не можеше да направи.

Миличка, разбери, проблемът е, че нещо не е наред в главата на татко. Непрекъснато си мисля ужасни неща: че ще ви изгубя — тебе, Шарлът и мама. Сега, аз зная, че нищо такова няма да се случи, защото всичко това е само в главата ми — също като голям тумор или нещо подобно… Можеш ли да напишеш „тумор“ буква по буква? Знаеш ли какво означава? Е, аз ще отида на лекар, ще го изрежа този отвратителен, стар тумор и вече няма да се тревожа за нищо, както сега…

Марти не смееше да й каже такова нещо. Само щеше да я изплаши.

Той я целуна по меката, топла бузка и я пусна.

Вече при вратата за гаража, Емили се спря и се обърна към него:

— Ще има ли още от поемата довечера?

— Иска ли питане?

— … пирожка с еленово месо — рече тя.

— … еленова салата…

— … топла супа…

— … и пушено еленово руло — довърши Марти.

— Татко, знаеш ли какво?

— Какво?

— Ти си тооолкоз глупав!

Кикотейки се, Емили влезе в гаража. Вратата изчатка „чат-джаннн“ и този беше най-фаталният и окончателен звук, който Марти бе чувал някога.

Той се втренчи във вратата. Едва се сдържаше да не се спусне към нея. Идеше му да я отвори със замах и да им изкрещи да се прибират вкъщи.

Марти чу как голямата предна врата на гаража се отвори.

Двигателят запали, закашля се, секна за миг, после ускори ритъма си, когато Пейджи натисна педала за газта. Най-накрая превключи на заден ход.

Той бързо излезе от кухнята като мина през трапезарията и спря във всекидневната. Отиде до единия от предните прозорци, гледащи към алеята. Транспарантите бяха свити и Марти застана на няколко стъпки от прозореца.

Бялото „БеЕмВе“ излезе на заден ход от алеята, после от сянката на къщата и пое по пътя, обляно от светлината на късното ноемврийско слънце. Емили седеше отпред до майка си, а Шарлът беше на задната седалка.

Щом колата се отдалечи по улицата с дърветата от двете страни, Марти застана толкова близо до прозореца, че опря челото си в студеното стъкло. Той се опитваше да следи с поглед семейството си до последния възможен миг. Като че ли те биха преживели всичко (дори самолетна катастрофа и ядрено избухване), ако той просто не ги изпускаше от очи.

Последният му поглед към „БеЕмВе“-то беше през внезапно спусналия се пред взора му воал от горещи сълзи, които Марти едва успяваше да сдържа досега.

Обезпокоен от силно емоционалната си реакция спрямо излизането на жена си и двете си дъщери, той се обърна с гръб към прозореца и каза с ожесточение:

— Какво става с мене, по дяволите?!

В края на краищата момичетата просто отиваха на училище, а Пейджи — на работа. Та те го правеха почти всеки ден! Следваха едно рутинно ежедневие, което никога преди не му се бе струвало опасно, а и нямаше никаква логическа причина да мисли, че ще бъде опасно точно днес… или когато и да било друг път.

Марти погледна часовника си: седем часът и четиридесет и осем минути.

Щеше да се срещне с доктор Гътридж след малко повече от пет часа, но му се струваше цяла вечност. Всичко можеше да се случи за пет часа.

* * *

Стрелва се към Лъдлоу, после към Дегет.

Движение, движение, движение…

Девет часа и четири минути стандартно, тихоокеанско време.

Барстоу. Изсъхнал и посърнал град в една корава и спечена земя. Много отдавна тук са спирали дилижанси. Железопътни депа, пресъхнали реки, напукана и лющеща се мазилка, дървеса в избледняло зелено, заради вечния слой прах върху листата… мотели, закусвални от веригата „Фаст Фуд“, още мотели…

Бензиностанция… гориво… мъжката тоалетна… два шоколадови сладкиша и две кутии кока-кола.

Служителят — твърде любезен… бъбрив. Бави се нещо с рестото. Малки, свински очи. Дебели бузи. Омразен тип! Млъкни, млъкни, млъкни…

Би трябвало да го застреля… да му пръсне главата… Ще се почувства доволен. Не може да рискува — наоколо има твърде много хора.

Отново на път. Междущатска магистрала №15. На запад. Поглъща шоколадовите сладкиши и кока-колата при скорост сто и тридесет километра в час. Тъжни и безлюдни равнини, пясъчни хълмове, глинеста почва, вулканични скали… многоръки, дървесни папрати, застанали на стража.

Като поклонник, тръгнал към светите места, като волен делфин в морето, като комета в своя безкраен бяг — на запад, на запад… опитвайки се да изпревари слънцето, устремило се към океана.

* * *

Марти имаше пет оръжия.

Той не беше ловец или колекционер. Не стреляше по дребни гризачи, нито пък по мишени, заради самото удоволствие от стрелбата. За разлика от някои свои познати, той се бе въоръжил, не защото се страхуваше, че обществото отива към упадък, макар навсякъде да виждаше доказателства за това. Не можеше дори да каже, че харесва пушки, но признаваше, че са необходими в едно толкова размирно време.

Беше купил оръжията едно по едно с изследователска цел. Като автор на криминални романи, който пишеше за ченгета и убийци, Марти чувстваше, че е длъжен да знае за какво точно пише. Тъй като оръжията не му бяха хоби и времето му за изследване и изучаване беше ограничено, детайлите и многобройните теми, които третираха романите му, бяха съпътствани с незначителни грешки от време на време. Обаче Марти се чувстваше по-спокоен, когато пишеше за оръжие, с което бе стрелял.

В нощното си шкафче държеше един незареден 38-милиметров „Корт“ и кутия с патрони. Револверът бе ръчна изработка от най-високо качество и беше произведен в Германия. След като го бе изучил, за да го използва при написването на романа си „Смъртоносният здрач“, той го бе задържал за отбрана.

Няколко пъти Марти и Пейджи бяха водили момичетата в зала за стрелба, за да наблюдават стреляне по мишена, внушавайки им по този начин респект към револвера. Когато Шарлът и Емили пораснеха, той щеше да ги научи да си служат с оръжие, макар и с по-слаб откат и не така мощно като корта. Инцидентите с огнестрелно оръжие винаги бяха резултат от невежество. В Швейцария, където всяко лице от мъжки пол бе длъжно да има оръжие в дома си, за да може да защитава страната в случай на нападение, инструкциите за боравене с оръжие бяха повсеместни, а нещастните случаи изключителна рядкост.

Марти извади 38-милиметровия револвер от нощното шкафче, зареди го и го занесе в гаража. Там го пъхна в жабката на втората семейна кола — един зелен форд „Таурус“. Нуждаеше се от сигурност на отиване и връщане от кабинета на доктор Гътридж, където имаше среща в един часа.

Една ловджийска пушка „Мосберг“ 12-ти калибър, един „Колт“ М16 А2 и два пистолета (един „Берета“, модел 92 и един „Смит и Уесън“ 5904) се пазеха в техните кутии и бяха заключени в неголям, метален шкаф, намиращ се в един от ъглите на гаража. Имаше също и кутии с амуниции от всеки калибър. Марти извади всичките добре почистени и смазани оръжия и ги зареди.

Беретата сложи в кухненския шкаф близо до печката, пред два големи, керамични супника. Момичетата не биваше да намират оръжието, преди той да свика семейния съвет и да обясни причините за тези извънредни мерки… ако изобщо можеше да обясни.

Колтът бе поставен на най-горния рафт в шкафа на антрето, веднага до външната врата. Пистолетът „Смит и Уесън“ бе сложен в кабинетното му бюро, в чекмеджето отдясно, а мосберга скри под леглото в голямата спалня.

През всичкото време, докато траеха приготовленията, Марти се тревожеше, казвайки си, че се е побъркал, щом се въоръжава срещу опасност, която в действителност не съществуваше. Имайки предвид седем минутното си мозъчно затъмнение, пипането на оръжия бе последното нещо, което би трябвало да прави.

Нямаше никакви доказателства за надвиснала опасност. Той действаше само по инстинкт — една мравка-войник, която безмозъчно строи укрепления. Никога преди не му се бе случвало подобно нещо. По природа Марти беше човек на мисълта — разсъдлив, предвидлив, но не и човек на действието. В случая обаче той бе връхлетян от импулса да реагира и не можа да му устои.

Тогава, точно когато скри ловната пушка в голямата спалня, безпокойството за неговото психическо здраве беше набързо изместено от една нова мисъл — потискащият спомен от последния му сън отново го бе споходил и Марти бе обзет от чувството, че някаква ужасна тежест се спуска към него със смъртоносна скорост. Въздухът сякаш стана по-плътен и той се почувства почти така зле, както и в съня. А ставаше и по-лошо.

Господ да ми е на помощ, мислеше си Марти… и не бе сигурен дали моли за закрила от някакъв незнаен враг или от тъмните сили, бушуващи вътре в него.

* * *

— Имам нужда…

Пясъчните дяволи… танцуват насред пустинята.

Слънчеви зайчета подскачат по парчетата стъкло от счупени шишета, валящи се в канавките.

Най-бързото нещо на пътя са те. Иначе минават и коли, и камиони… Пейзажът е едно размазано петно. Тук-там по някой град — също размазано петно.

По-бързо… и по-бързо! Като че ли потъва в някакъв черен вакуум…

Минава Виктървил.

Отминава и Епъл Вели.

Пълзи през прохода Кахон на хиляда и триста метра надморска височина.

После слиза, минава покрай Сан Бернардино, а от там на аутобана за Ривърсайд.

Ривърсайд… Корона.

Пресичане на планините Санта Ана.

— Имам нужда да бъда…

На юг. Шосето за Коста Меса.

Сити ъв Ориндж, Тъстън — сред калифорнийския хаос на покрайнините.

Какъв мощен магнетизъм?! Дърпа… дърпа неумолимо.

Дори е нещо повече от магнетизъм. Центростремителна сила във вихъра на засмукващата черна дупка.

Завой по магистралата Санта Ана.

Гърлото му пресъхнало, вкус на метал в устата, сърцето му блъска лудо, пулсира в слепоочията му…

— Имам нужда да бъда някой.

По-бързо! Сякаш е привързан към някаква огромна котва на безкрайна верига, мятаща се в непроницаемите дълбини на океана.

Отминава Ървин, Лагуна Хилс, Ел Торо.

В сърцето на тъмната загадка.

— Имам нужда… нужда… нужда… нужда…

Мишън Виехо. Този изход — да!

Слизане от магистралата.

Търсене на магнита — загадъчната, притегляща сила.

Целият този път от Канзас Сити! Само за да намери неизвестното, да открие своето странно и чудновато бъдеще — дом, самоличност, смисъл.

Тук завой наляво, след две преки — завой надясно. Непознати улици, но той открива пътя, като просто се оставя на силата, която го притегля.

Къщи в средиземноморски стил, добре поддържани тревни площи и цветни лехи. Сенки от палми върху бледо жълти гипсови стени.

Тук.

Онази къща.

До тротоара. Спиране малко след първата пресечка.

Просто къща като другите… Само, че нещо вътре… Онова, което той е усетил чак в далечния Канзас… онова, което го притегля. Нещо.

Притегателната сила…

Вътре!

Чака!!!

От убиеца се изтръгва нечленоразделен, победен вик и той е разтърсен от вълните на облекчението. Вече не е нужно да търси съдбата си. Макар още да не знае какво може да означава тя, той е сигурен, че вече я е намерил. Отпуска се върху седалката, потните му длани се хлъзгат и падат от волана, обзема го радостно доволство, че вече е дошъл краят на пътуването.

Убиецът е по-възбуден от всякога и изпълнен с любопитство. Най-сетне е освободен от примката на принудата, но така изгубва усещането си, че нещо спешно предстои. Блъскащото в гърдите му сърце забавя учестения си ритъм и стига до нормалния брой удари в минута. Ушите му вече не пищят и той диша по-дълбоко и равномерно, отколкото през последните осемдесет километра. За изненадващо кратък период убиецът отново добива своя спокоен вид и самообладание от онзи миг в къщата в Канзас, където с благодарност споделя нежната и интимна близост на смъртта с мъжа и жената в старинното легло с балдахин.

* * *

В момента, в който Марти взе ключовете за форда от таблото в кухнята, влезе в гаража, заключи къщата и натисна бутона за автоматичната врата на гаража, усещането му за надвиснала опасност беше така остро и разтърсващо, че за малко да се остави напълно на безумния си, панически пристъп. В състоянието си на трескава параноя Марти беше убеден, че го преследва някакъв коварен враг, който притежава не само нормалните пет човешки сетива, но и някакви свръхестествени способности… За бога! Каква смахната идея само — направо от списание „Нешънъл Инкуайърър“! Смахната, обаче беше факт, защото той всъщност чувстваше нечие присъствие… някакво натрапливо и дебнещо присъствие, което познаваше Марти, притискаше го, изпитваше го. Той се чувстваше така, сякаш някой впръскваше в черепа му зловонна и отровна течност под огромно налягане, свивайки мозъка му и изтласквайки от него и последната частица съзнание. Част от това усещане се отнасяше до физиката му и имаше ясно осезаем ефект, защото Марти се чувстваше така притиснат, сякаш се беше гмурнал в дълбините на океана с тонове водна маса над главата си — ставите го боляха, мускулите му пламтяха, дробовете му не желаеха да се разтворят и да поемат нова глътка въздух. Изключителната му чувствителност към всякакъв вид стимулатори почти го изваждаше от строя: силният трясък на вдигащата се гаражна врата, като че ли пробиваше тъпанчетата на ушите му, процеждащата се вътре светлина раняваше очите му, някаква миризма на гнило (обикновено съвсем слаба и неуловима) избухна като атомна гъба в ъгъла на гаража, толкова отровно задушлива, че Марти усети как му се повдига.

Миг след това пристъпът премина и той се овладя напълно. Макар да му се струваше, че главата му ще се пръсне, вътрешното му напрежение се уталожи така бързо, както се и бе насъбрало. Вече нямаше опасност да загуби съзнание. Болката в ставите и мускулите му изчезна, а светлината вече не дразнеше очите му. Изглеждаше така, сякаш се изтръгва от кошмарен сън, макар че и преди и след момента на изтръгване той си беше буден.

Марти се облегна на форда. Не смееше да повярва, че най-лошото бе минало и все още очакваше да го връхлети нов и необясним, параноичен пристъп на страх.

От сенчестия гараж той погледна към улицата, която му се стори едновременно и позната и чужда, почти очаквайки от паважа да се надигне някакво чудовищно привидение или пък да се спусне изведнъж от небето, хлъзгайки се върху слънчевите лъчи, наситили въздуха наоколо. Нечовешко и безмилостно създание, кръвожадно и решено да го унищожи — невидимият призрак от кошмара му сега вече съвсем материален.

Увереността му не можа да се върне и Марти продължи да трепери, но опасенията му избледняха до поносими и той дори успя да се запита дали ще бъде в състояние да кара. Какво щеше да стане ако същия дезориентиращ пристъп на страх го връхлетеше, докато бе зад волана? Марти буквално нямаше да може да вижда червения сигнал на светофарите, насрещното движение и всякакви други опасности.

Сега той се нуждаеше от доктор Гътридж повече от всеки друг път.

Зачуди се дали да не влезе обратно в къщата и да не извика такси. Но това не беше Ню Йорк Сити, където улиците гъмжаха от таксита. В южна Калифорния изразът „служба за таксита“ беше почти безсмислен. Навярно щеше да успее да стигне до офиса на доктор Гътридж с такси, но щеше да изпусне часа си.

Марти влезе в колата и запали двигателя. Предпазлив и нащрек, той излезе на заден ход от гаража и се озова на улицата, като въртеше волана така сковано, сякаш беше деветдесет годишен старец, изплашен за крехките си кости и изтънялата нишка на своя живот.

През целия път до офиса на доктор Гътридж в Ървин Марти Стилуотър мислеше за Пейджи, Шарлът и Емили. Поради неиздръжливостта на собствената си, нездрава плът, той може би нямаше да изживее радостта да види как момичетата стават жени и удоволствието да остарее рамо до рамо с жена си. Макар че Марти вярваше в отвъдния свят, където евентуално той отново щеше да се съедини с онези, които обичаше, все пак животът беше така драгоценен, та обещанието за вечно блаженство не можеше да компенсира загубата на няколко години от тази страна на завесата.

* * *

От петдесетина метра убиецът наблюдава как колата излиза на заден ход от гаража.

Когато фордът завива надолу по улицата и се изгубва в ръждиво златистата светлина на есенното слънце, убиецът разбира, че магнетичната сила, привлякла го чак от Канзас, е в тази кола. Навярно силата е в мъжа, който смътно се вижда зад волана, макар че може и да не е човек, а някакъв талисман, скрит някъде в автомобила — някакъв неведом, магически предмет, с който съдбата му бе свързана по непонятни за него причини.

Той понечва да запали хондата и да тръгне след привличащия го форд, но после решава, че фордът рано или късно ще се върне.

Препасва през рамото си ремъка с кобура, пъха пистолета в него и леко свива рамене под коженото яке.

От жабката на колата изважда кожения несесер, в който се намират принадлежностите му необходими при влизане с взлом. Те включват седем тънки стоманени пластинки, друга една във формата на „L“ и малка аерозолна опаковка с графит на прах.

Убиецът излиза от колата и смело тръгва по тротоара към къщата.

В края на алеята има бяла пощенска кутия, на която е изписано едно-единствено име: СТИЛУОТЪР. Тези девет черни букви като че ли обладават някакво особено, символично значение: стил уотър^[2] — тишина, покой. Той бе намерил тихи води. Беше преминал през много бури, опасни бързеи и водовъртежи, но сега бе открил мястото, където щеше да си почине, а душата му да намери покой и облекчение.

Между гаражната врата и оградата има порта от ковано желязо с резе. Убиецът я отваря и тръгва по пътеката покрай гаража, водеща към задната част на къщата. От лявата му страна е гаражната стена, а отдясно — жив плет от вечно зелени храсти, висок колкото човешки бой, който го скрива от любопитния взор на съседите.

Вътрешният двор е покрит със сложени напряко греди от секвоя. Своеобразната дървена решетка е изцяло обвита от трънливите пипала на бугенвилията^[3]. Дори в този последен ден на ноември кичестите, кърваво червени цветове висят като ресни от покрива на патиото. Железобетонната настилка е покрита с нападали венчелистчета, сякаш капки кръв от току-що приключила тежка битка.

От вътрешния двор може да се влезе в къщата, както през кухненската, така и през голямата, плъзгаща се врата. И двете са заключени.

Плъзгащата се врата, зад която се вижда безлюдна всекидневна с удобни мебели и голям телевизор, е подпряна и с дебела греда отвътре, пъхната отдолу. Дори да се справи с ключалката, той все пак ще трябва да счупи стъклото, за да може да махне гредата.

Убиецът тропа силно на другата врата, макар прозорецът до нея да показва, че в кухнята няма никой. Когато никой не отговаря, той чука отново, но резултатът е същият.

От несесера с инструментите си убиецът изважда опаковката с графитния прах, кляка пред вратата и впръсква от него в ключалката. Прах, ръжда и други замърсители могат да запънат колелцата, придвижващи езичето на бравата.

Оставя спрея и взима пластината във формата на „L“, заедно с една от другите, известни под името „шперцове“. Вмъква първо L-пластината, за да създаде необходимото напрежение в сърцевината на ключалката, после пъхва шперца в канала за ключа, докъдето може да стигне, сетне го повдига нагоре, докато усети, че той опира в колелцата на езичето. Присвил очи, убиецът поглежда в ключалката и бързо изтегля шперца, но не успява да вдигне всички колелца до максималното им положение, за да отместят езичето. Ето защо опитва отново и отново, докато най-накрая, на шестия път каналът сякаш изглежда съвършено проходим.

Убиецът завърта металната топка.

Вратата се отваря.

Той очаква да се разнесе воят на алармена инсталация, но не се чува никаква сирена. Бързият оглед на касите на вратата и прозорците показва, че беззвучна сигнализация също няма.

След като поставя инструментите си в кожения несесер и затваря ципа, убиецът прекрачва прага и тихо затваря вратата след себе си.

Известно време той стои неподвижен в хладния сумрак на кухнята, поглъщайки излъчването на цялата обстановка, а то е добро. Тази къща го приветства. Тук започва неговото бъдеще и то ще бъде неизмеримо по-хубаво и светло от обърканото му и безпаметно минало.

Излизайки от кухнята, за да разгледа останалата част от къщата, той не изважда пистолета си от кобура под мишницата. Сигурен е, че в къщата няма никой. Не усеща никаква опасност, само възможности.

— Имам нужда да бъда някой — казва убиецът на къщата, сякаш тя е живо същество, което е в състояние да изпъни желанията му.

На първия етаж няма нищо интересно: обикновени стаи, запълнени с удобни, но стандартни мебели.

На горния етаж той спира за малко пред всяка стая, с цел да добие най-обща представа за разположението им, преди да започне подробно да разглежда цялата къща. Тук има голяма спалня с баня към нея, просторен килер за дрехи… спалня за гости… детска стая… още една баня…

Последната стая в края на коридора (тя е съвсем в предната част на къщата) се използва като кабинет. В нея има голямо писалище и компютър, но атмосферата е по-скоро уютна, отколкото делова. Под прозорците с капаци се намира огромен, пухкав диван, а върху бюрото има настолна лампа с цветен абажур.

Едната от двете по-дълги стени на стаята е покрита с два реда картини, чиито рамки почти се допират. Макар платната от колекцията да са очевидно от неколцина художници, сюжетът без изключение представя мрачни и страшни сцени, пресъздадени с безупречно умение: изкривени сенки; очи, напуснали нечие тяло и разширени от ужас; дъска за спиритически сеанси, в която е поставен окървавен триножник; мастилено черните силуети на палми на фона на зловещ залез; лице, обезформено от криво огледало в къщата на смеха; святкащите стоманени остриета на ножове и ножици; мрачна улица, по която се носят страховити фигури, излизащи изпод мръсножълтата светлина на уличните лампи; дървета без листа, с черни като въглен клони; гарван с огнени очи, кацнал върху гол череп; пистолети, револвери, ловни пушки, щипки за лед, сатър, брадва, чук със странни петна по него, оставен най-безсрамно върху копринена нощница и спален чаршаф с дантели.

Убиецът харесва картините.

Те му говорят нещо.

Това е животът — такъв, какъвто той го познава.

Като се извръща от стената с картините, той съзира настолната лампа и с радост се любува на пъстрата й и искряща красота.

Върху прозрачното стъкло, покриващо бюрото, огледалните цветни образи на кръгове, елипси и капки, подобни на сълзи, са също прелестни, но по-тъмни от оригиналите си. По някакъв неопределим начин те са също и предзнаменование.

Убиецът се навежда и вижда как от излъсканото стъкло го гледат отразените му като в огледало очи. Проблясвайки със свои собствени отразени светлини от шарената мозайка на абажура, те сякаш не са очи, а искрящите сензори на някаква машина (или пък ако са очи, то те са пламтящите очи на някакво бездушно същество). Убиецът бързо се извръща преди да има възможността да разгледа отражението си по-подробно, което да го наведе на ужасни мисли и непоносими заключения.

— Имам нужда да бъда някой — казва нервно той.

Погледът му попада върху някаква фотография в сребърна рамка, която също се намира на бюрото: една жена и две момиченца. И трите красиви… усмихнати.

Убиецът взима снимката в ръце, за да я види по-отблизо. Притиска върха на пръста си в лицето на жената и му се приисква да може наистина да я докосне, да усети топлата й и мека кожа. После плъзга пръста си, докосвайки първо русото дете, а сетне и тъмнокосата фея.

След минута-две той се отдалечава от бюрото, но взима фотографията със себе си. Трите лица върху снимката така го вълнуват, че иска да може да ги види още веднъж, ако пожелае.

Когато разглежда заглавията върху гърбовете на томовете, подредени в библиотеката, той открива нещо, което му помага да разбере, макар и не напълно, защо е бил привлечен от сърцето на Запада чак под слънцето на Калифорния в следпразничните дни.

Книгите върху няколко полици (повечето криминални романи) са от един и същ автор: Мартин Стилуотър. Фамилното име е същото, което убиецът е забелязал върху пощенската кутия отвън.

Той оставя фотографията със сребърната рамка и взима няколко от романите в библиотеката. С изненада открива, че някои от илюстрациите върху обложките са му познати, защото оригиналните картини, които толкова много му харесаха, висят на една от стените. Всяко заглавие е преведено на няколко езика: френски, немски, италиански, шведски, датски, японски и някои други.

Ала нищо не е по-интересно от портрета на автора, отпечатан върху всяка обложка. Убиецът дълго разглежда образа му, проследявайки с пръста си всяка негова черта.

Заинтригуван, той прочита резюмето на съдържанието върху вътрешната страна на обложката на един от романите. После прочита първата страница на друга книга, сетне на втора… и на трета.

В една от книгите на първата страница убиецът попада на някакво посвещение. Прочита и него: Тази творба е за майка ми и баща ми, Джим и Алис Стилуотър, които ме научиха да бъда честен човек… и които не могат да носят никаква вина за това, че аз мога да мисля като престъпник.

Неговите майка и баща. Убиецът се взира в имената им, изненадан. Той няма спомен за тях, не може да се сети как изглеждат лицата им или къде евентуално живеят.

Връща се до бюрото, за да направи справка в указателя. Открива Джим и Алис Стилуотър в Мамът Лейкс, Калифорния. Адресът и името на улицата не му говорят нищо и той се пита дали там не е къщата, в която авторът е отрасъл.

Сигурно обича родителите си… посветил им е книга. И все пак те са му непознати. Толкова много е изгубено.

Убиецът отива отново до библиотеката. Като отваря всяко американско или английско издание на всеки от романите на Стилуотър, той попада на посвещението: На Пейджи, моята идеална съпруга, която е в основата на всички женски образи в книгите ми… изключвайки разбира се убийците-психопати.

След още два романа, прочита следното: На моите дъщери, Шарлът и Емили, с надеждата един ден, когато пораснат да прочетат тази книга. Тогава ще разберат, че таткото в тази история изказва моите най-съкровени мисли, когато говори така убедено и развълнувано за чувствата си към своите малки момичета.

Оставяйки книгите настрана, убиецът взима снимката на Стилуотър в две ръце и я поглежда с нещо, подобно на почитание.

Привлекателната блондинка сигурно е Пейджи — идеалната съпруга.

Двете момичета са Шарлът и Емили, макар че той няма как да разбере коя е Шарлът и коя Емили. Изглеждат мили и послушни.

Пейджи, Шарлът, Емили.

Най-сетне той намери своя живот. Ето къде е мястото му. Тук е домът му. Бъдещето започва сега.

Пейджи, Шарлът, Емили.

Това е семейството, към което съдбата го доведе.

— Имам нужда да бъда Марти Стилуотър — казва убиецът радостно възбуден, осъзнавайки, че най-сетне е намерил своето топло кътче в този студен и самотен свят.