Дийн Кунц
Мистър Убийство (12)

12.

Убиецът пристига в Топека в три часа сутринта.

Западният хоризонт все още неумолимо го притегля така, както прелетните птици неотклонно се отправят на юг с приближаването на зимата, откликвайки на някакъв безмълвен зов, на някаква сигнална лампа, която светва, но не може да бъде видяна, като че ли самото желязно съдържание в кръвта му отговаря на притегателната сила на този непознат магнит.

Слизайки от магистралата на пътя, минаващ през покрайнините на града, той търси с поглед други коли.

Някъде има хора, които знаят името Джон Ларингтън, под чието прикритие той е наел форда. Не се ли появи в Сиатъл за работата, която го очаква, неговите незнайни и анонимни шефове без съмнение ще тръгнат да го търсят. Убиецът подозира, че те са много влиятелни и разполагат с всякакви източници на информация; той трябва да прекъсне всички свои връзки с миналото и да не остави никаква възможност на преследвачите си да го открият.

Убиецът паркира форда в някакъв жилищен квартал, слиза и върви пеша, отминавайки три преки, като непрекъснато опитва вратите на паркираните до тротоара коли. Само половината от тях са заключени. Ако се наложи, е готов да подкара някоя от тях като опре оголените жици на стартера, но в някаква синя „Хонда“ открива ключовете, пъхнати над единия сенник. След като пристига с хондата при форда и премества в нея куфарите и пистолета си, той прави две-три обиколки из квартала, търсейки денонощен магазин за хранителни стоки.

Не разполага с карта на Топека в съзнанието си, защото никой не е искал от него да ходи в Топека. Убиецът плахо се взира в имената на градовете върху пътните табели, но нито едно не му е познато. Той изобщо не знае накъде водят тези пътища.

Чувства се по-отритнат от всеки друг път.

След четвърт час убиецът открива един хранителен магазин и почти опразва рафтовете му със „Слим Джим“^[1], солени бисквити, фъстъци, малки понички и всякаква друга храна, която лесно би могъл да консумира, докато кара. Страхотно е изгладнял. Ако ще пътува още два дни (тази притегляща сила би могла да го отведе чак на Западния бряг), ще му трябват значителни количества храна. Не му се ще да губи време по ресторанти, но все пак ускорената му обмяна изисква от него да яде повече и по-често от другите хора.

Като прибавя към покупките си и шест кашона с пепси в кутии, той отива на касата. Там единственият служител в целия магазин му казва:

— Сигурно купонът у вас е продължил цялата нощ, а?

— Да.

След като плаща, убиецът разбира, че сумата от триста долара в портфейла му, която винаги взима със себе си, тръгвайки на работа, няма да му стигне за нищо. Вече не може да използва фалшивите кредитни карти, от които са му останали още две, защото със сигурност биха могли да го открият по фактурите за покупките. Отсега нататък ще трябва да плаща в брой.

Той занася трите големи пакета в хондата и се връща в магазина със своя „Хеклер и Кох“ П7. Стреля веднъж в главата на касиера и изпразва касата, но това, което взима оттам, са неговите собствени пари, плюс петдесет долара. По-добре, отколкото нищо.

Спира на една бензиностанция „Арко“, зарежда с бензин хондата и си купува карта на Съединените щати.

Спрял в ъгъла на паркинга пред бензиностанцията под халогенната лампа, чиято светлина хвърля наоколо мъртвешки, жълти отблясъци, убиецът яде „Силим Джим“. Изгладнял е като вълк.

Когато от наденичките минава на понички, той започва да изучава картата. Може да продължи да се движи на запад по междущатската магистрала №70 или пък да се отправи на югозапад, по канзаското шосе с бариерите за събиране на такси, което води към Уичита, да продължи за Оклахома Сити и там отново директно да свие на запад по шосе №40.

Непривично е за него сам да избира. Обикновено прави онова, за което… е програмиран. Сега, лице в лице с алтернативите, взимането на решение му се вижда неочаквано трудно. Той седи и гледа нерешително пред себе си, става все по-нервен и има опасност да бъде изцяло скован от своята неспособност да вземе решение.

Най-сетне излиза от хондата, изправя се в студената нощ и търси някакъв знак.

Вятърът разклаща телефонните кабели над главата му и те затрептяват — разнася се едва доловим, мрачен и натрапчив вой като плача на уплашени, мъртви деца, скитащи в мрака на Небитието.

Убиецът завива на запад така неотклонно, както стрелката на компаса се насочва към магнетичния север. С психиката си той усеща привличането така, сякаш там някъде има някой, който го вика, ала тази връзка не е толкова въображаема, защото я усеща и физически… усеща я в кръвта и мозъка на костите си…

Убиецът е отново зад волана, качва се на канзаското шосе и се отправя към Уичита. Все още не му се спи. Ако се наложи, може да не спи две или три нощи, без да губи яснотата на мисълта и съзнанието си, нито физическата си устойчивост, което е още една отличителна черта в негов плюс. Перспективата да бъде някой така го вълнува, че е в състояние да кара ден и нощ без да спре, докато намери своята самоличност.