Дийн Кунц
Мистър Убийство (10)

10.

След полунощ е.

Кварталът се слави с големи имения и просторните къщи са разположени далече от пътя. Огромни дървета, толкова стари, та изглежда, че почти са развили някаква интелигентност с годините, стоят на стража от двете страни на улиците и бдят над преуспяващите обитатели. Червените им клони, обрулени от есенния вятър, трепкат като високочестотни антени, събиращи информация за евентуални опасности, грозящи благополучието на онези, които спят зад тухлените и каменни стени.

Убиецът спира колата зад ъгъла на къщата, в която трябва да свърши работата си. Останалата част от пътя изминава пеша, като си тананика тихо някаква собствена, весела мелодия и се държи така, сякаш е минавал по тези тротоари поне десет хиляди пъти преди.

Плахото поведение винаги се забелязва, а когато се забележи, винаги предизвиква тревога. От друга страна човек, който действа смело и прямо, се смята за честен и безобиден, не му обръщат много внимание и по-късно напълно го забравят.

Духа студен, северозападен вятър.

Нощта е безлунна.

Една подозрителна кукумявка монотонно повтаря един и същ въпрос.

Къщата е в стил 18-ти век, построена е от тухли и има няколко бели колони. Около имението минава ограда от железни пръчки със заострени върхове.

Градинската порта е отворена и изглежда е стояла така много години. Мудността и спокойният живот в Канзас Сити не могат дълго да устоят на параноята.

Той тръгва по алеята така, сякаш е собственикът на това имение, стига до стълбите за главния вход на къщата, изкачва се нагоре и спира пред вратата, за да отвори ципа на един от малките джобове на коженото си яке. От него убиецът изважда ключ.

До този момент той няма представа, че ключът е у него — не знае кой му го е дал, но веднага разбира предназначението му. Това се е случвало с него и преди.

Ключът става за ключалката на секретната брава.

Той отваря вратата и вижда зад нея тъмно антре. Прекрачва прага, влиза в топлата къща и изважда ключа от секретната брава. После тихо затваря вратата след себе си.

След като прибира ключа, той се обръща към таблото с алармената инсталация до вратата. От момента на влизане има на разположение шестдесет секунди, за да набере верния код, с който да изключи алармената система. В противен случай ще дойде полицията. Той си спомня неутрализиращата шестцифрена поредица точно, когато е необходимо, и натиска съответните бутони.

От някакъв вътрешен джоб на якето си убиецът този път изважда изключително компактни очила за гледане на тъмно, каквито произвеждат за нуждите на армията и каквито не се продават на цивилни граждани. Тези очила увеличават и най-слабия светлинен лъч десет хиляди пъти. С тях той може да се движи през съвсем тъмни стаи така уверено, сякаш са запалени всички лампи.

Докато се качва по стълбите, измъква оръжието си „Хеклер и Кох“ П7 от големия кобур, скрит под якето му. Двуредният пълнител съдържа осемнадесет патрона.

Заглушителят е пъхнат в малко джобче на самия кобур. Убиецът го измъква и тихо го навива върху дулото на пистолета. Заглушителят ще му гарантира от осем до дванадесет сравнително безшумни изстрела, но след това действието му бързо намалява и той не би могъл да изпразни целия пълнител, без да събуди останалите обитатели на къщата и съседите.

Осем изстрела ще му бъдат предостатъчни.

Къщата е голяма и на втория етаж, който е във формата на „Т“, има десет стаи. Не му е нужно обаче да търси жертвите си. Той познава плана на къщата така добре, както и този на града.

През очилата всичко има зеленикав оттенък, а белите предмети като че ли греят с някаква вътрешна, призрачна светлина. Той се чувства така, сякаш е в научнофантастичен филм и като някакъв неустрашим герой, изследващ друго измерение или друга планета, досущ като земята, с изключение на няколко жизненоважни аспекта.

Убиецът безшумно отваря вратата на голямата спалня и влиза. Приближава до голямото легло, богато украсено с орнаменти в стил 18-ти век.

Под искрящите, зеленикави одеяла спят двама души: мъж и жена на около четиридесет години. Съпругът лежи по гръб и хърка. Убиецът веднага го разпознава по лицето като главната цел. Съпругата е обърната настрани, заровила лице във възглавницата. Но, и това му стига, за да разбере, че тя е вторичната цел.

Той опира дулото със заглушителя в гърлото на съпруга.

Студеното докосване на стоманата събужда мъжа и той широко отваря очи. Клепачите му се движат така, сякаш са на спяща кукла.

Убиецът дръпва спусъка и пръсва гръкляна на мъжа, после вдига оръжието и стреля два пъти в лицето му от упор. Изстрелите наподобяват безшумното клъцване на боа.

Той заобикаля леглото, стъпвайки безшумно върху плюшения килим.

Два куршума в лявото слепоочие на съпругата довършват процедурата и задачата е изпълнена. Жената дори не се събужда.

Миг-два убиецът стои до леглото, наслаждавайки се на този неизказано свят и нежен миг. Да присъстваш на нечия смърт означава да бъдеш съпричастен в едно от най-интимните изживявания, които някой може да изпита на тази земя. В края на краищата не други, а само най-близки членове на семейството и обични приятели имат честта да застанат до смъртния одър на някого и да бъдат свидетели на последните издихания на умиращия. Ето защо убиецът е в състояние да се издигне над сивото си и мизерно съществувание единствено в ролята си на екзекутор, защото тогава той има честта да сподели това толкова дълбоко изживяване, което е по-тържествено и важно дори от раждането. В тези безценни, вълшебни мигове, когато неговите цели умират, той установява контакти и много важни отношения с други човешки същества — връзки, които за кратко време пропъждат отчуждението и самотата му и той се чувства желан, нужен и обичан.

Макар жертвите му да са винаги непознати за него (а в този случай той дори не знае имената им), изживяването понякога е така болезнено, че очите му се изпълват със сълзи. Тази вечер той успява да запази пълно самообладание.

С неохота убиецът прекъсва този миг на свързаност и поставя ръка върху лявата буза на жената, която не е изцапана с кръв и е още приятно топла. После заобикаля леглото и стисва леко мъжа за рамото, сякаш, за да му каже: Сбогом, стари приятелю, сбогом!

Той се чуди кои са тези хора и защо е трябвало да умрат.

Сбогом.

Долу убиецът прекосява призрачно зелената къща, изпълнена със зеленикави сенки и искрящи, зелени предмети. В антрето спира, отвърта заглушителя от дулото и прибира, както него, така и оръжието в кобура.

Смъква очилата и се оглежда, изненадан. Без тях убиецът изведнъж е пренесен от вълшебната, чужда планета, където за кратко време е почувствал родството си с другите човешки същества, в този свят, в който толкова се стреми да принадлежи някъде, но винаги си остава чужд и самотен.

Излизайки от къщата, той затваря вратата, но не си дава труд да заключи. Не излъсква пиринчената дръжка, защото изобщо не го е грижа дали ще остави пръстови отпечатъци или не.

Студеният вятър вие и свири, профучавайки покрай колоните на главния вход.

Сухите, мъртви листа шумолят и стържат като мишки, втурнали се вкупом по алеята.

Дърветата-часовои сега сякаш са заспали на поста си. Убиецът разбира, че никой не го наблюдава иззад черните, безлюдни прозорци от двете страни на улицата. Дори подозрителната кукумявка е замлъкнала.

Все още развълнуван от споделеното изживяване, убиецът върви към колата си, но вече не си тананика своята глуповата мелодия.

Когато се прибира в мотела, където е отседнал, той отново чувства бремето на потискащата изолираност, в която живее… Отчужден, отхвърлен, самотен.

В стаята убиецът сваля кобура от рамото си и го поставя на нощната масичка. Пистолетът е все още в прегръдката на този подплатен с найлон калъф. Известно време гледа оръжието.

После, в банята той изважда ножичка от несесера с принадлежностите за бръснене, спуска капака на тоалетната чиния, сяда и на ярката луминесцентна светлина педантично нарязва на дребни парчета двете фалшиви кредитни карти, които е използвал в работата си дотук. На сутринта ще излети от Канзас Сити, използвайки съвсем друго име, а по пътя за летището ще разпилее парчетата от кредитните карти на няколко десетки километра разстояние.

Убиецът се връща при нощната масичка.

Отново се заглежда в оръжието.

След като е оставил труповете на местоработата си, трябваше да унищожи оръжието, да го счупи на съвсем малки парчета и да се освободи от тях, като ги изхвърли на различни и отдалечени едно от друго места: барабана навярно трябва да хвърли в някой отводнителен канал, дулото в някоя рекичка, а останалата част — в някоя кофа за боклук… докато нищо не остане. Такава е стандартната процедура и той не разбира защо е пренебрегнал правилото този път.

В него се прокрадва известно чувство за вина, загдето се е отклонил от рутинното си задължение, но той няма намерение да излиза отново, за да изхвърли пистолета. В добавка към чувството за вина убиецът усеща в себе си известен импулс за неподчинение.

Съблича се и ляга, загасва нощната лампа и се втренчва в многообразните фигури от сенките по тавана.

Не му се спи. Съзнанието му е трескаво и умът му скача от една мисъл на друга с такава страховита бързина, че свръхактивното състояние на духа му скоро се трансформира във физическа активност. Той непрекъснато се върти, придърпва чаршафа, оправя одеялото и възглавниците си.

Навън по междущатската магистрала безспирно минават огромни и тежки камиони, запътили се към далечни места. Песента на колелата, бумтенето на моторите им и периодичното „уууф“ на въздуха, изместен от огромните им туловища, са като непрекъснат работен шум, който обикновено го успокоява. Колко често е заспивал преди, унесен от циганската музика на скоростната магистрала.

Тази вечер обаче се случва нещо странно. По необясними причини познатата мозайка от звукове не е приспивна песен, а просто песен. Той не може да й устои.

Става от леглото, прекосява тъмната стая и застава до единствения прозорец. Забулен от нощния мрак, отсреща се възправя горист хълм, а над него се вижда къс небе — също като две половини от някаква картина на абстракционизма. В горния край на склона се мержелеят здравите метални опори на оградните перила на магистралата, разделящи хълма от небето, и от време на време осветявани от фаровете на минаващите коли.

Убиецът поглежда нагоре сякаш в транс и напряга взор, за да види по-добре колите, пътуващи на запад.

Обикновено меланхолична, сега шосейната кантата е радостно възбуждаща. Тя го мами с тайнствените си обещания, които убиецът не разбира, но усеща, че е длъжен да се впусне в тях.

Той се облича и прибира багажа си.

Навън паркингът и тротоарът са безлюдни. Колите, обърнати с предниците си към хотелските стаи, очакват сутринта, за да тръгнат на път. В нишата, до щанда за резервни части се намира автомат за безалкохолни напитки, който непрекъснато почуква и трака, като че ли сам извършва някакъв ремонт върху себе си. Убиецът се чувства така, сякаш е единственото живо същество в свят, управляван само от машини и то в тяхна полза.

Минути по-късно той вече е на път по междущатското шосе №70, отправил се към Топека. Пистолетът му лежи на седалката до него, покрит с хавлиената кърпа от хотела.

Нещо, намиращо се на запад от Канзас Сити, го зове. Той не знае какво е, но чувства, че то неумолимо то тегли натам така, както магнитът привлича желязото. Колкото и да е странно, това изобщо не го тревожи, убиецът се подчинява на импулса си и тръгва на запад. В края на краищата, откакто се помни, той непрекъснато посещава места, които не познава, без дори да знае целта на пътуванията си чак до пристигането и непрекъснато убива хора, без да знае защо те трябва да умрат и заради кого извършва тези убийства.

Уверен е обаче, че това внезапно заминаване от Канзас Сити е неочаквано. От него се изисква да остане в мотела до сутринта и да излети с първия самолет за… Сиатъл.

Навярно в Сиатъл убиецът щеше да получи инструкции от началниците си, които не може да си спомни. Ала той никога не ще узнае какво би се случило там, защото Сиатъл е заличен от маршрута му.

Убиецът се пита колко ли време ще мине, докато шефовете му (каквито и да са имената и самоличностите им) разберат, че той е дезертирал. Кога ли ще започнат да го търсят и как ще го открият щом той вече не работи според програмата си?

В два часа сутринта движението по шосе №70 не е много натоварено. Има главно камиони и убиецът прекосява бързо Канзас, изпреварвайки някои тирове и следвайки други, чиито мотори задъхано буботят. Спомня си един филм, в който героинята Дороти и нейното куче Тото попадат във вихъра на торнадо, което ги отвлича от тяхната равна и плодородна земя и ги запраща в далечно и непознато място.

Убиецът оставя зад гърба си Канзас Сити, щат Мисури, после Канзас Сити в Канзас и едва тогава разбира, че тихо си мърмори нещо:

— Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Този път той чувства, че е близо до някакво откровение което ще определи точно същината на неговия копнеж.

— Имам нужда… да бъда… имам нужда да бъда… имам нужда да бъда…

Когато и последните светлини от покрайнините изчезват и от двете страни се ширва само тъмната необятност на прерията, възбудата в него започва да расте. Той трепери, застанал на прага на някакво прозрение, усещайки, че то ще промени живота му.

— Имам нужда да бъда… да бъда… имам нужда да бъда някой.

Убиецът веднага разбира значението на току-що казаното. С израза „да бъда някой“ той няма предвид онова, което би искал да каже всеки друг с тези три думи: той не иска да бъде някой прославен, богат или важен човек. Иска просто да бъде някой — някой с истинско име, някой най-обикновен Джо, както се казва във филмите от 40-те години, някой, който да не е безплътен призрак.

С всеки километър неизвестната сила, притегляща го на запад, става все по-мощна. Убиецът се навежда леко, сгърбва се над волана и упорито се взира в нощта.

Някъде зад хоризонта, в някакъв град, който не може още да си представи, той знае, че го очаква нов живот и къща, която ще може да нарече свой дом… семейство, приятели. Някъде има някой, чието място той може да заеме, чието минало спокойно да носи… а също и посока. И бъдеще, в което той ще бъде като другите приет.

Колата скоростно се стрелва на запад, разсичайки нощта.