Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Мистър Убийство

Превод: Вилиана Данова

Художник: Петър Станимиров

Редакция на стиховете: П. Станимиров

Печат: „Полипринт“ — Враца

ИК „Плеяда“, 1994 г.

История

  1. —Добавяне

На Фил Паркс за онова, което често носи в себе си и на Дон Бротигъм за онова, от което често се лишава. Също и заради всичкия талант, който притежават без съпътстващите, неприятни неврози.

 

Е почти без…

Част първа
Дядо Коледа и неговият зъл двойник

Мракът обсебил е зимата тази година,

вятърът грозно нашепва за адова бездна.

Утрото плаща намята от черна коприна,

дните във нощ се превръщат, беззвездна.

Книга на преброените тъги

Животът е отявлена комедия

и точно там е цялата трагедия.

Един мъртъв епископ

Мартин Стилуотър

Глава първа

1.

Имам нужда…

Като се облегна назад в своето удобно, кожено кресло, поклащайки се леко напред-назад, с портативен касетофон в ръка и диктуващ писмо до редактора си в Ню Йорк, Мартин Стилуотър изведнъж осъзна, че тихо си повтаря тези две думи в някакъв сънлив унес.

… Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Той се намръщи и изключи касетофона.

Този порядък от мисли затрака като тежка, влакова композиция по някакъв страничен коловоз и, пухтейки, най-сетне спря. Не можеше да се сети какво искаше да каже.

Имаше нужда от какво?

В огромната къща беше не само тихо, а някак зловещо безмълвно. Пейджи бе излязла с децата за обяд, след това щеше да ги заведе на кино.

Но този дом без детска глъч не бе обикновено състояние на нещата. Беше нещо повече от това. Имаше като че ли някаква плътност и въздухът бе наситен с нея.

Марти обхвана с длан тила си. Ръката му бе хладна и влажна. Той трепереше.

Навън есенният ден бе така притихнал, както и къщата, сякаш изведнъж цяла южна Калифорния бе обезлюдена. Плантаторските капаци с широки рамки, затварящи единствения прозорец на втория етаж, който бе на кабинета на Марти, бяха леко открехнати. Полегатите слънчеви лъчи се провираха през скосените процепи на жалузите, изпъстряйки дивана и килима със златисто червени ивици, бляскави като лисича козина. Една от лъскавите ленти обвиваше ъгъла на овалното писалище.

Имам нужда…

Инстинктът му подсказваше, че преди миг се бе случило нещо много важно. Ала то не се виждаше, усещаше се само подсъзнателно.

Той се завъртя на стола и огледа стаята зад себе си. Освен от огненочервените снопове слънчеви лъчи, редуващи се със сенките на жалузите, стаята се огряваше и от оскъдната светлина на настолната лампа с цветен абажур. Но дори и сред този мрак Марти виждаше, че е сам със своите книги и папки… сам с компютъра си.

Навярно сега къщата му се струваше така неестествено тиха, защото бе изпълнена с непрестанна детска глъч още от сряда, когато разпуснаха учениците за Деня на благодарността[1]. Децата му липсваха. Трябваше да отиде с тях на кино.

Имам нужда…

Той изрече думите със странно напрежение в гласа… и с копнеж.

Връхлетя го някакво омразно усещане, почти осезаемо чувство за надвиснала опасност. Това беше онзи предварителен страх, който изпитваха героите от книгите му, и който Марти описваше, като се стараеше да не прибягва до клишета.

Всъщност той не бе изживявал такова чувство от години — от времето, когато четиригодишната Шарлът сериозно се разболя и лекарят ги подготви за възможността това да е рак. През всичките дни в болницата, когато неговото малко момиченце бе вкарвано ту в една, ту в друга лаборатория за изследване, през всичките безсънни нощи, както и всичките дни, след като изследванията бяха готови, и преди лекарите да се осмелят да поставят диагнозата, Марти чувстваше, че го преследва някакъв зъл дух, чието присъствие правеше въздуха по-плътен… А тогава бе така трудно да се диша, да се движи, да се надява. Както се оказа по-късно, дъщеря му не беше заплашена нито от зъл дух, нито от злокачествен тумор. Оказа се някаква кръвна недостатъчност, която се лекуваше, и след три месеца Шарлът оздравя.

Обаче Марти добре помнеше потискащия страх и сега отново бе в ледената му прегръдка, при това без никаква видима причина. Шарлът и Емили бяха здрави и сговорчиви деца. Той и Пейджи бяха щастливи заедно — невероятно щастливи, като се имаше предвид колко много техни семейни познати, прехвърлили тридесетте, бяха разведени, разделени или пък си изневеряваха. Дори от материална гледна точка семейството им не се бе надявало на такова благополучие.

И въпреки това Марти знаеше, че нещо не е наред.

Той остави касетофона, отиде до прозореца и отвори капаците докрай. Оголелият чинар хвърляше тъмна, издължена сянка в малкия страничен двор. Иззад обрулените му клони се виждаха бледожълтите гипсови стени на съседната къща, попили сякаш слънчевата светлина — златисти и ръждиви отблясъци играеха в стъклата на прозорците. Наоколо цареше тишина и всичко изглеждаше спокойно.

Надясно се виждаше част от улицата. Къщите от другата страна бяха също в средиземноморски стил — с гипсова мазилка и с глинени керемиди, позлатени от слънцето на този късен следобед и изпъстрени с филигранните шарки на сенките от листата на извисяващата се наблизо палма. Кварталът им бе спокоен, с приятно оформена зеленина и планиран до последния квадратен сантиметър. Той, както и целият град Мишън Виехо, бе сякаш убежище сред хаоса, ширещ се напоследък в света.

Марти затвори капаците и в стаята изведнъж се възцари непрогледен мрак.

Явно опасността съществуваше единствено в неговото съзнание — плод на същото онова неуморимо въображение, благодарение на което той най-сетне бе станал сравнително преуспял писател на криминални романи.

И все пак сърцето му туптеше по-бързо от всякога.

Марти излезе от кабинета си в коридора на втория етаж и застана в дъното на стълбището. Изправи се до колоната на парапета, също толкова неподвижен, и се подпря с ръка на нея.

Не знаеше какво точно очаква да чуе… Злокобно изскърцване на вратата или нечии тихи стъпки? Плахо шумолене и почукване, заглушените удари на неканен посетител, който се прокрадва в къщата?

Тъй като не чу нищо подозрително, Марти постепенно се успокои и сърцето му забави ритъма си. Усещането му за надвиснала беда изчезна. Страхът му се превърна в най-обикновено безпокойство.

— Кой е там? — попита той само, за да наруши мълчанието.

Думите му отекнаха в пространството, а в гласа му се почувства недоумение. Тишината, която се възцари в следния миг, беше просто тишината на една празна къща, без усещането за някаква заплаха.

Марти влезе обратно в кабинета си в края на коридора и отново се намери в коженото кресло зад бюрото си. Капаците бяха плътно затворени и, освен настолната лампа с цветния абажур, нямаше никаква друга светлина в стаята, а ъглите й, сякаш бяха по-отдалечени, отколкото подсказваха размерите на стените. Кабинетът изглеждаше нереален, като в сън.

Тъй като шарките на абажура бяха най-различни плодове, стъклото, покриващо писалището, отразяваше ярки елипси и кръгове във вишнево, черешово червено, гроздово зелено, лимонено жълто и боровинково синьо. Касетофонът, поставен върху бюрото, със своите лъскави метални и плексигласови повърхности, също отразяваше пъстроцветната мозайка и искреше така, сякаш бе обсипан със скъпоценни камъни. Марти посегна към касетофона и ръката му, която в миг се изпъстри с дребни фигурки в цветовете на дъгата, заприлича на някакъв екзотичен гущер.

Той се поколеба и заразглежда привидните люспи на кожата върху опакото на дланта си, както и призрачните скъпоценни камъни, покрили касетофона му. Истинският живот бе също така проникнат от илюзии, както всяка литературна творба.

Марти взе касетофона и натисна копчето за превъртане, изчаквайки така секунда-две, в търсене на последните думи от недовършеното писмо до редактора му. Тънкото, забързано писукане, което бе всъщност гласът му, пуснат в обратна посока и при голяма скорост, звучеше на малкия, лъскав високоговорител като някаква чуждоземна, неразбираема реч.

Той натисна копчето за възпроизвеждане на записа и откри, че не бе върнал лентата достатъчно:

Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

Марти се намръщи и натисна отново копчето за връщане, като сега изчака два пъти по-дълго от преди.

Но отново чу:

Имам нужда… имам нужда…

Връщане… две секунди… пет… десет. Спиране, възпроизвеждане.

Имам нужда… имам нужда… имам нужда…

След още два опита той намери писмото.

… така, че аз ще мога да ти дам окончателния вариант на ръкописа на новата ми книга след около месец. Мисля, че този е… този е… ъъъ… този…

Гласът му секна. Чуваше се само тихото съскане на въртящата се касета и звукът от собственото му дишане.

Когато от високоговорителя отново се разнесоха двете напевни думи, Марти се наведе напред, неспокойно се размърда, сядайки на ръба на стола, и намръщено изгледа касетофона в ръката си.

Имам нужда… имам нужда…

Той погледна часовника си. Беше четири часа и шест минути.

Първоначално сънливото припяване беше същото както, когато Марти го чу за първи път — тихо скандиране, сякаш в отговор на някакъв безкраен и монотонен, религиозен молебен. След около половин минута обаче гласът му стана силен и тревожен, пропит с мъка, а по-късно изпълнен с гняв.

… ИМАМ НУЖДА… ИМАМ НУЖДА… ИМАМ НУЖДА…

Тези думи бяха проникнати от отчаяние.

Марти Стилуотър от касетата, който би могъл да бъде и напълно непознат за слушащия го Марти Стилуотър, говореше така сякаш изпитваше вълнение и остра болка поради нуждата от нещо, което не можеше нито да опише, нито да си представи.

Вцепенен, той гледаше как разграфените бели бобини на касетофона се въртят неумолимо зад пластмасовото прозорче на капака.

Най-сетне гласът секна, записът свърши и Марти отново погледна часовника си. Вече минаваше четири часа и дванадесет минути…

Стори му се, че се е разконцентрирал само за няколко секунди и се е преселил в някакъв мимолетен сън. Но не! Той бе седял с касетофона в ръка, забравил напълно за писмото до редактора си, и бе повтарял тези две думи цели седем минути, а може би и повече.

За бога! Цели седем минути…

И нищо не си спомняше. Беше като в транс.

Спря касетата. Ръката му трепереше и, когато постави касетофона на бюрото си, той изтрака върху стъклената повърхност.

Огледа се. В този кабинет бе прекарал толкова много самотни часове, потопен в измисления свят на безброй много мистерии. В него той бе създал безчет герои и ги бе подложил на невероятни мъки, предизвиквайки ги сами да намерят изход от надвисналата смъртна опасност. Стаята му бе толкова позната: претрупаните с книги рафтове; десетина оригинални платна, представени също и върху обложките на книгите му; кушетката, която бе купил, предвиждайки дълги дни на бездействие в обмисляне на някой нов сюжет за роман, но на която нямаше никакво намерение да се излежава; компютърът с неговия уголемен екран…

Ала познатата обстановка вече не го успокояваше, защото сега тя бе някак опетнена с нещо странно и неясно, което се бе случило само преди няколко минути.

Марти изтри овлажнени длани в дънките си.

За кратко време страхът го бе напуснал, но отново бе кацнал над вратата на стаята, също като гарвана на По[2].

Като се съвзе от транса, в който бе изпаднал, и усещайки отново опасността, Марти очакваше, че тя ще се появи като някаква безименна заплаха, идваща от улицата, или като крадец прокрадващ се из стаите на долния етаж. Обаче беше още по-лошо. Заплахата не идваше отвън… Тя някак си бе вътре в него — нещо в него не беше наред.

Бележки

[1] Последният четвъртък през ноември е официален празник в САЩ в чест на първите колонизатори в Масачузетс. — Б.пр.

[2] Едгар Алън По и поемата му „Гарванът“. — Б.пр.