Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (7) (Маугли)

ДИВИТЕ КУЧЕТА

За нашите бели хубави нощи,

за нощите с лудото тичане,

за дългото чакане, хитрото дебнене,

бързото смело отвличане,

 

за нашите утринни мириси,

дето росата едва е отронена,

за нашия сигурен бряг през мъглата,

за нашата плячка подгонена,

 

за нашия вик на победа,

когато еленът към нас се извий.

За нощни ужаси и зной,

за дневния сън и покой —

да ги срещнем! Предсмъртния бой

вий, вий, вий!

След като джунглата влезе в селото, започна най-хубавото време от живота на Маугли. Той имаше приятно съзнание, че си е платил дълга, и всички в джунглата му бяха приятели, понеже всички в джунглата се бояха от него. За нещата, които той извърви, които видя или чу, когато отиваше от едно племе при друго, с четиримата си другари или без тях, могат да се напишат много, много приказки, всяка от тях дълга като тази. Така например никой никога няма да ви разкаже как Маугли се сблъска и избяга от бесния слон от Мандла, който беше убил двадесет и два вола, впрегнати в единадесет каруци със сребърни монети за държавната хазна, и беше пръснал блестящите рупии в праха; нито как цяла една нощ се би с Джакала, крокодила, в северните блата и счупи ловния си нож в бронята на звяра; нито как си намери нов, по-дълъг нож около врата на един Човек, убит от глиган, и как проследи този глиган и го уби като отплата за ножа; нито как по време на големия глад попадна сред движещите се елени и замалко не бе премазан от разгорещеното стадо; нито как спаси Хати Мълчаливия от една яма с остър кол на дъното, в която слонът бе попаднал, а на следващия ден самият той попадна в хитър капан за леопарди и Хати счупи на парчета дървените пръти, за да го освободи; нито как издои дивите биволици край блатото; нито как…

Но приказките се разказват една по една. Бащата-вълк и Майката-вълчица умряха, Маугли изтърколи голям камък пред входа на пещерата и им изпя погребалната песен. Балу много остаря и се схвана. Дори Багира с нейните стоманени нерви и железни мускули убиваше по-бавно. С годините Акела от сив стана млечнобял, ребрата му стърчаха, ходеше, сякаш бе направен от дърво, и Маугли убиваше заради него. Но младите вълци, децата на пръснатата Сионийска глутница, растяха и се умножаваха и когато станаха четиридесетима на брой гладконоги петгодишни вълци без водач, Акела им каза, че трябва да се съберат заедно, да следват Закона и един да ги води, както подобава на Свободен народ.

Това не беше въпрос, по който Маугли би им дал съвет, защото, както казваше сам той, вече им е ял горчилката. Но когато фао, синът на фаона (неговият баща беше Сивия следотърсач по времето на Акела), се би, за да извоюва водачеството според Закона на джунглата, и когато старите гласове и старите песни пак заехтяха под звездите, Маугли се яви пред Скалата на съвета заради старите спомени. Оттук нататък, ако пожелаеше да говори, Глутницата го изслушваше докрай и той сядаше до Акела върху скалата над фао. Това бяха дни на хубав лов и хубав сън. Никое животно отвън не смееше да влезе в джунглата, където живееше Народът на Маугли (така наричаха Глутницата), и младите вълци ставаха все по-тлъсти и по-силни и имаше много малки вълчета, които водеха на преглед. Маугли винаги присъстваше на тия прегледи, защото си спомняше нощта, когато една черна пантера вкара голото кафяво дете в Глутницата и проточеният вик „Гледайте, добре гледайте, вълци!“ караше сърцето му да трепва от особени чувства. Иначе задълбаваше далече в джунглата, за да вкусва, пипа, вижда и усеща нови неща.

Една привечер той бавно се движеше през хълмовете и носеше на Акела половината от елена, който бе убил, а неговите четири вълка потичваха зад него, закачаха се и се боричкаха — те просто бяха щастливи, че живеят. Изведнъж той чу вик, който не беше чувал от лошите времена на Шир Хан. Този вик в джунглата наричат фиал — особен вой на чакала, когато върви за плячка след някой тигър или пък когато ще бъдат убити много животни. Ако можете да си въобразите една смес от омраза, тържество, страх и отчаяние, а заедно с тях и нещо подобно на присмех, което ги пронизва до дъно, ще добиете известна представа за фиала, който се издигаше и заглъхваше, и трептеше надалече по бреговете на Вайнгунга. Четирите вълка заръмжаха и козината им настръхна. Маугли се хвана за ножа и рязко спря като вкаменен.

— Няма нито един шарен тигър, който би посмял да убива тук — каза най-сетне той.

— Това не е вик на Предвестника — отговори Сивия брат. — Тук ще има голямо убиване. Слушай!

Викът отново се разнесе, наполовина ридание, наполовина кикот, сякаш чакалът имаше меките уста на Човек. Маугли пое дълбоко дъх и хукна към Скалата на съвета, настигайки по пътя бързащите вълци от Глутницата, фао и Акела бяха на скалата, под тях с изопнати нерви седяха останалите. Вълчиците и вълчетата тичаха към леговищата си — когато се понесе викът фиал, не е време за по-слабите да са навън.

Те не чуваха нищо освен бученето на Вайнгунга в мрака и вечерните ветрове между върхарите на дърветата. Внезапно отвъд реката се обади вълк. Не беше вълк от Глутницата, тъй като цялата глутница бе на скалата. Викът премина в проточен отчаян вой:

— Доул! — виеше вълкът. — Доул! Доул! След няколко минути те чуха уморени стъпки по камъните и един изтощен мокър вълк, с кръв по хълбоците, с прехапана предна лапа и бяла пяна по челюстите, се хвърли сред кръга и легна задъхан в краката на Маугли.

— Добър лов! От коя глутница си? — мрачно попита фао.

— Добър лов! Аз съм Уон-тола! — отговори той. Това значеше, че е самотен вълк, който живее в отделно леговище със своята вълчица и малките си. „Уон-тола“ ще рече вълк отцепник, който не е в никоя глутница. Сега той дишаше толкова тежко, че те можеха да видят как целия се люшка назад и напред от ударите на сърцето.

— Какво е дошло? — попита фао. Такъв въпрос винаги задават в джунглата, щом чуят фиала.

— Доул, (Диво куче, което живее в Източна Азия и ловува на глутници. Б. пр.) доул от Декан, убиецът! Те идват от юг на север и казват, че в Декан нямало какво да се яде, и убиват по пътя! Когато тази луна беше още млада ние бяхме петима — аз, моята вълчица и три вълчета. Тя ги учеше да убиват в тревистите равнини, да се крият и да гонят елените, както правим ние, полските вълци. В полунощ още ги чувах как виеха с цяло гърло по дирите. А призори ги намерих вкочанени в тревата — и четиримата, Свободни народе, и четиримата, които живееха при младата луна! Тогава потърсих своето кръвно право и разбрах, че убиецът е доул!

— Колко са? — попита Маугли, а глутницата гърлено заръмжа.

— Не знам. Три от тях няма да убиват повече, но накрая те ме подгониха като сърна, на три крака ме подгониха. Виж, Свободни народе!

Той вдигна осакатената си лапа, цялата в тъмна, засъхнала кръв. По тялото му се виждаха жестоки ухапвания, а гърлото му бе оскубано и раздрано.

— Яж! — каза Акела и се отдръпна от месото, което Маугли бе донесъл. Отцепникът лакомо се нахвърли на него.

— Това няма да отиде напразно — смирено каза той, след като попритъпи глада си. — Върни ми малко от силата, Свободни народе, и аз ще убивам! Моето леговище е празно, а беше пълно по времето на младата луна, и кръвният дълг не е платен.

Фао чу как бедрената кост на елена хрусна между челюстите на вълка и изръмжа одобрително.

— Ние ще имаме нужда от твоите зъби — каза. — Доулите водят ли и своите малки?

— Не, не, всичките са кучета ловци, възрастни, тежки и силни!

Това значеше, че доулите, хищните кучета от Декан, идват, за да се бият, а вълците знаеха, че дори тигрите отстъпват прясната си плячка на доулите. Те тичат право през джунглата и каквото срещнат, повалят и разкъсват на парчета. Макар и да не са така големи като вълците, нито наполовина така хитри, те са твърде силни и многобройни. Доулите например не се наричат глутница, преди да се съберат поне стотина, а четиридесет вълка правят отлична глутница. При своите скитания Маугли бе стигал до високите тревисти хълмове на Декан и често бе виждал безстрашните доули да спят, да играят и да се чешат сред малките падини и треволяци, които използваха за свои леговища. Той ги мразеше и презираше, защото не миришеха като Свободния народ, защото не живееха в пещери и преди всичко, защото имаха косми между пръстите на краката си, докато той и неговите приятели бяха гладконоги. Но той знаеше от разказите на Хати, че глутницата на доулите е нещо ужасно. Самият Хати бяга от техния път, и докато бъдат убити до едно или докато се свърши целият дивеч, те вървят напред и избиват всичко по пътя си.

Акела също знаеше някои неща за доулите. Той тихо каза на Маугли:

— По-добре да умреш сред Глутницата, отколкото сам и без водач. Това ще бъде добър лов и моят последен лов! Но тъй като човеците живеят по-дълго, ти имаш пред себе си още много дни и нощи, малко братче. Върви на север, скрий се там и ако някой вълк оживее след доулите, той ще ти донесе вести за боя!

— А! — мрачно каза Маугли. — Значи трябва да отида при блатата, да се храня с малки рибки и да спя на дърво? Или трябва да поискам помощ от Бандар-лог и да ям с тях орехи, докато Глутницата се бие отдолу?

— Боят ще бъде не на живот, а на смърт — каза Акела. — Ти никога не си срещал доулите, тези хищни убийци! Дори Шарения…

— Асуа! Асуа! — каза раздразнено Маугли. — Аз убих една шарена маймуна! Слушай сега: имаше един вълк, мой баща, и една вълчица, моя майка, имаше и един стар сив вълк (не много умен, сега целият побелял), който беше за мен и баща, и майка! Ето защо — Маугли повиши глас, — аз казвам, че ако доулът дойде и щом доулът дойде, Маугли и Свободния народ ще бъдат заедно в този лов! И казвам, в името на бивола, с който съм откупен, на бивола, който Багира даде за мен в ония някогашни времена (това вие от сегашната Глутница не помните), аз казвам така, че дърветата и реката да чуят и да ме подсетят, ако го забравя, аз казвам, че този мой нож ще бъде един зъб за Глутницата, а мисля, че той не е чак толкова тъп! Това е моята дума.

— Ти не знаеш какво е доулът, човече с вълчи говор! — извика Уон-тола. — Аз искам само да си платя кръвния дълг, преди да ме разкъсат на парчета. Те се движат бавно и убиват по пътя; за два дни ще възвърна малко от силата си и тогава пак ще потърся кръвния си дълг. Но моят съвет към вас, Свободни народе, е да отидете на север и да погладувате малко, докато доулите се махнат. Няма да има сън през този лов!

— Чуйте Отцепника! — със смях извика Маугли. — Свободни народе, ще трябва да отидем на север и да ядем гущери и плъхове по бреговете, само и само да не срещнем случайно доулите! Те ще убиват по нашите ловни места, а ние ще се спотайваме на север, докато те благоволят да ни върнат нашето право. Те са кучета и кучешки изчадия, червени, с жълти кореми, без леговища, с косми между пръстите на краката! Те раждат по шест и осем кученца наведнъж, те приличат на Чикаи, малкия скачащ плъх! Да, разбира се, ние трябва да избягаме, Свободни народе, и да се молим на северните народи за отпадъци от умрял добитък! Вие знаете поговорката „На север ще намериш червеи, на юг — въшки!“ А ние, ние сме тук, от джунглата! Изберете, изберете — това е добър лов! Заради Глутницата, заради цялата Глутница, заради леговищата ни и заради малките ни, заради убиването вътре и убиването вън, заради вълчицата, която гони кошутата, заради мъничкото вълче в пещерата да ги пресрещнем, да ги пресрещнем, да ги пресрещнем!

Глутницата отговори с дълбок, гневен вик, който прозвуча така, сякаш дърво падна в нощта.

— Да ги пресрещнем! — извика тя.

— Стойте с тях! — каза Маугли на четиримата. — Сега ще ни трябва всеки зъб! Фао и Акела да се приготвят за битката. Аз отивам да преброя кучетата.

— Това е чиста смърт! — извика Уон-тола и се надигна наполовина. — Какво може да направи едно такова създание без косми срещу дивите кучета! Дори Шарения…

— Ти наистина си отцепник — обърна се назад Маугли. — Но пак ще си поговорим, когато доулите бъдат убити! Добър лов на всички!

Той тичаше в мрака, обезумял от възбуда, почти не гледаше къде стъпва и, напълно естествено, се препъна и падна с цялата си дължина върху огромните пръстени на Каа. Питонът лежеше и наблюдаваше пътеката, по която елените идват до реката.

— Ксс! — гневно каза Каа. — Така ли е прието в джунглата, да тъпчеш и да блъскаш, и да разваляш лова на другите? И без това дивечът тича бързо.

— Много съм виновен — надигна се Маугли. — Всъщност аз търсех теб, Плоска главо, но всеки път, когато те виждам, ти ставаш все по-дълъг и вече си по-дебел от дължината на ръката ми. Никой не може да се сравни с теб в джунглата, о, мъдър, стар, силен и хубав Каа!

— Хм, накъде ли пък води тази диря? — гласът на Каа беше по-мек. — Няма и една луна от времето, когато едно човече с нож ме замерваше с камъни в главата и ме наричаше с лоши имена, понеже съм заспал на открито!

— Да, и освен това прогонваше елените по всички посоки, а Маугли беше излязъл на лов! И тогава Плоската глава беше толкова оглушала, че не чу изсвирването му и не остави пътеките на елените свободни — спокойно отговори Маугли и седна между шарените пръстени.

— А сега същото човече идва с нежни, гъделичкащи думи при същата Плоска глава и казва, че е мъдра и силна, и хубава, и същата Плоска глава му вярва и му прави място между пръстените си, на това същото човече, което по-рано хвърляше камъни… Удобно ли се настани? Кажи, може ли Багира да ти предложи такова място за сядане?

Както обикновено, Каа беше направил нещо като мека люлка под тежестта на Маугли. Момчето протегна ръка в тъмнината, задърпа гъвкавата шия, докато главата на Каа се отпусна на рамото му, и след това разказа всичко, което се бе случило тази нощ в джунглата.

— Не знам дали съм мъдър — каза накрая Каа, — но сигурно съм оглушал! Как съм могъл да не чуя фиала? Нищо чудно, че тревопасните са неспокойни! Колко са доулите?

— Още не съм ги видял. Дойдох първо при теб! Ти си по-стар от Хати. Но, Каа — тук Маугли се сгърчи от радост, — това ще бъде добър лов! Малцина от нас ще видят следващата луна.

— И ти ли ще се месиш? Помни, че си Човек, помни, че Глутницата те изгони. Нека вълците се оправят с кучетата. Ти си Човек!

— Миналогодишните орехи тази година са вече черна пръст — отговори Маугли. — Вярно е, че съм Човек, но нещо в самия ми стомах говори, че тази нощ съм и вълк. Аз заклех дърветата и реката да помнят. Аз съм пак от Свободния народ, Каа, докато се махнат доулите.

— Свободния народ! — изсъска Каа. — Свободни крадци са те, а не Свободен народ! И ти сам си се вързал със смъртен възел заради паметта на два мъртви вълка. Това не е добър лов!

— Такава е моята дума и аз вече я казах. Дърветата я знаят и реката я знае. Докато доулите не се махнат, думата ми не може да се върне.

— Шшшш! Това променя всички дири. Бях помислил да те отведа със себе си към северните блата, но думата — дори думата на едно малко, голо човече без косми — си е дума. Сега аз, Каа, казвам…

— Чакай, Плоска главо, помисли си добре! Иначе и ти ще се вържеш със смъртния възел. Аз не искам от теб дума, понеже зная, че…

— Добре, така да е — каза Каа. — Няма да давам дума. Но какво казва твоят стомах да правиш, когато дойдат доулите?

— Те трябва да преплуват Вайнгунга. Мисля да ги срещна с моя нож в плитчините заедно с Глутницата и със зъби и нокти да ги накараме да продължат надолу по течението или да им охладим малко гърлата!

— Доулът никога не бяга и гърлото му е винаги горещо — каза Каа, — Когато свърши този лов, няма да има ни човече, ни вълци. Само сухи кости.

— Алала! Ако е дошло да умираме, нека умрем! Това ще бъде най-хубавият лов! Но моят стомах е млад и аз не съм виждал много дъждове. Не съм нито мъдър, нито силен. Ти, Каа, имаш ли по-добър план?

— Аз съм видял сто и сто дъждове. Когато на Хати му паднаха млечните бивници, моята диря в праха беше голяма. В името на първото змийско яйце, аз съм по-стар от много дървета и съм видял всичко, което е сторено в джунглата.

Но това е нов вид лов! — каза Маугли. — Никога досега доулите не са пресичали нашата пътека.

— Каквото е, то вече е било! Каквото ще бъде, е само една забравена година, която отново се връща. Мълчи малко, докато си преброя миналите години!

Цял час Маугли лежа на пръстените и си игра с ножа, а Каа, отпуснал глава на земята, мислеше за всичко, което бе видял и научил от деня, в който се бе излюпил. Светлината сякаш напусна очите му и те станаха като потъмнели опали, само от време на време главата леко трепваше надясно или наляво, като че дебнеше плячка в съня си. Маугли спокойно дремеше, понеже знаеше, че преди лов няма нищо по-добро от съня, и беше свикнал да спи през всеки час на деня и нощта.

После усети Каа да става по-голям и по-широк от него — огромният питон се разду и изсъска като сабя, издърпана от стоманена ножница.

— Видях всички мъртви времена — каза най-после Каа. — И големите дървета, и старите слонове, и скалите, които бяха голи и островърхи, преди да обраснат в мъх. Жив ли си още, човече?

— Но луната едва е изгряла — каза Маугли. — Не разбирам…

— Шшт! Аз съм отново Каа. Знам, че малко време е минало. Сега да отидем при реката и аз ще ти покажа какво може да се направи против доулите!

Той се насочи, прав като стрела, към главното течение на Вайнгунга и се гмурна в нея. Маугли се гмурна след него.

— Не, не плувай! Аз се движа по-бързо. Качи се на гърба ми, малко братче!

Маугли обви врата на Каа с лявата си ръка, отпусна дясната до тялото му и опъна крака. Тогава Каа зацепи с гърди водата така, както само той умееше да го прави, и струите на насрещната вода образуваха дантела около врата на Маугли, а краката му се люлееха във водовъртежа край извиващото се тяло на питона. Една-две мили по-горе Вайнгунга се стесняваше в ждрело от мраморни скали, стотина фута високи, и там водата се носеше бясно като във воденичен улей между страховити камъни. Но Маугли не се изплаши, нямаше вода в света, която и за миг да го изплаши. Той гледаше двете страни на ждрелото и неспокойно душеше въздуха, защото долавяше някаква сладникаво-кисела миризма, също като миризмата на голям мравуняк в горещ ден. Той инстинктивно се потопи във водата и само подаваше главата си, колкото да диша, а Каа се закотви, увивайки два пъти опашката си около една подводна скала, и задържа Маугли в своя пръстен, докато водата се пенеше наоколо.

— Това е мястото на смъртта — каза момчето. — Защо дойдохме тук?

— Те спят — каза Каа, — Хати не би се отклонил от пътя си дори заради Шарения. Но и Хати, както и Шарения, биха се отклонили заедно от пътя си заради доулите, а за доулите казват, че не биха се отклонили заради нищо. И все пак аз питам заради кого би се отклонил от пътя си Малкия народ от скалите? Кажи ми, Властелине на джунглата, кой е Властелин на джунглата?

— Те! — прошепна Маугли. — Това е мястото на смъртта! Да си вървим!

— Не, погледай ги добре, те сега спят! Тук нищо не се е изменило от времето, когато бях малък колкото ръката ти.

Изрязаното, издълбано от дъжда и вятъра ждрело на Вайнгунга още от самото появяване на джунглата е било обитавано от Малкия народ на скалите — вечно заетите, свирепи, черни, диви пчели на Индия. Маугли добре знаеше, че половин миля пред тяхното царство всички дири се отклоняват встрани. Векове наред Малкия народ се беше гнездил и роил от пукнатина на пукнатина, и пак се беше роил и цапал белия мрамор със засъхнал мед, и правил своите пити, високи, дълбоки и черни, в мрака на най-скритите пещери. Нито човек, нито звяр, нито огън, нито вода никога не биха могли да стигнат до тях. От двете си страни цялото ждрело бе сякаш покрито с трептящи завеси от черно кадифе и Маугли неволно се сви, като ги погледна, защото това бяха милиони струпани спящи пчели. Имаше и всякакви буци, гирлянди и издатини, които приличаха на гнили дънери, залепени за скалите — стари миналогодишни пити, нови кошери, изградени на завет в ждрелото, и огромни маси от гъбести, прогнили отпадъци, които се бяха търколили и залостили между дърветата и лианите, вчепкали се в скалите. Той се ослуша и няколко пъти чу как прошумяваха и се свличаха пълни медени пити — те се преобръщаха или падаха някъде из тъмните коридори, зад тях жужаха сърдити криле и похабеният мед изтичаше със своето подтискащо тап-тап-тап, докато прелееше през някой ръб и на едри капки бавно се плъзгаше по клонките. От едната страна на реката имаше съвсем малка пясъчна ивица, широка към пет фута, цялата отрупана с боклуците на безбройни години. Там лежаха мъртви пчели, търтеи, празни пити, криле на пеперуди и бръмбари, опитвали се да крадат мед. Всички те се бяха слегнали в гладки купчини от най-ситен черен прах. Само острата им миризма стигаше, за да се изплаши всеки, който нямаше криле и знаеше какво представлява Малкия народ.

Каа заплува нагоре по течението и стигна до пясъчната ивица в самото начало на ждрелото.

— Тука е тазгодишната плячка — каза той. — Виж! Край брега лежаха скелетите на двойка млади елени и един бивол. Маугли видя, че нито вълците, нито чакалите бяха докосвали костите. Те се бяха оголили сами.

— Минали са отсам границата. Не са знаели! — промълви Маугли. — И Малкия народ ги е убил. Да си вървим, преди да са се събудили!

— Няма да се събудят до сутринта — отговори Каа. — Сега да ти кажа нещо. Един подгонен от юг елен преди много, много дъждове стигна дотук, джунглата му беше непозната, а по петите му тичаше вълча глутница. Обезумял от страх, той скочи отгоре, а глутницата, разгорещена и заслепена, последва дирята му. Слънцето грееше силно и Малкия народ бе многоброен и много разгневен. Много от вълците също скочиха във Вайнгунга, но бяха мъртви, преди още да стигнат водата. Тези, които не скочиха, умряха горе, по скалите. Но еленът оживя.

— Как?

— Понеже беше пръв, бягаше, за да спаси живота си, и скочи преди още Малкия народ да разбере какво става! Когато те се вдигнаха да убиват, еленът беше вече в реката. Глутницата зад него просто се удави сред Малкия народ, вдигнат от краката на елена.

— И еленът оживя? — бавно повтори Маугли.

— Или поне не умря тогава, макар че долу никой не го чакаше, за да го поеме върху силното си тяло във водата, както една стара, дебела, глуха, жълта Плоска глава би чакала своето човече — да, би го чакала, дори и всички доули на Декан да са по дирята му! Какво има в твоя стомах?

Главата на Каа лежеше върху мокрото рамо на Маугли, а езикът й трепкаше до ухото на момчето. Настана дълго мълчание и най-сетне момчето прошепна:

— Това значи да дърпаш смъртта за мустаците, но… Каа, ти наистина си по-мъдър от всички в джунглата!

— И други го казват! Гледай сега, ако доулите те подгонят…

— А те сигурно ще ме подгонят! Хо-хо! Аз имам много трънчета под езика, за да ги бодна по бутовете!

— Ако те подгонят, разгорещени и заслепени от гняв, и гледат само да те докопат, тези от тях, които не умрат горе, ще нагълтат достатъчно вода или тук, или по-долу, защото Малкия народ ще се вдигне и ще ги покрие! А Вайнгунга е твърде гладна река, те няма да имат Каа да ги поеме от водата, ще продължат надолу и тези, които оживеят, ще стигнат до Сионийските плитчини, а там вече Глутницата ще ги посрещне и пипне за гърлата!

— Ахай! Еовава! Това е по-хубаво от дъжд в сухо време! Сега остава само малката подробност за бягането и скачането. Аз ще се покажа на доулите, така че да ме подгонят отблизо.

Видя ли скалите над теб? Откъм брега? О, не! Това забравих!

— Върви да ги огледаш! Те са целите изровени, с пукнатини и дупки и ако един от твоите тромави крака се плъзне в някоя скрита дупка, ловът ще свърши предварително. Слушай сега, аз те оставям тук и само заради теб ще кажа на Глутницата къде да чака доулите. Лично аз не се чувствам близък на никой вълк.

Когато Каа не обича някого, той умее да бъде нелюбезен и неприятен, както никой друг в джунглата, може би с изключение на Багира. Той заплува надолу към скалата и видя фао и Акела да се вслушват в нощните шумове.

— Ей, кучета! — весело им извика Каа. — Доулите ще дойдат отгоре по реката. Ако не ви е много страх, можете да ги избиете в плитчините.

— Кога ще дойдат? — попита фао.

— И къде е моето човешко дете? — добави Акела.

— Ще дойдат, когато дойдат — каза Каа. — Чакайте и ще ги видите! А колкото до твоето човешко дете, от което си изтръгнал дума и си го изложил на сигурна смърт, то твоето човешко дете е с мен и ако досега е още живо, заслугата не е твоя, побеляло куче! Чакай доулите тук и бъди щастлив, че човешкото дете и аз се бием на твоя страна!

Каа се стрелна пак нагоре по реката, спря по средата на ждрелото и се загледа нагоре към ръба на скалите. След малко зърна на фона на звездите главата на Маугли, после чу свистене във въздуха и силно плясване на тяло, което пада във водата надолу с краката. В следния миг Маугли си почиваше върху пръстена на Каа.

— Това не е скок за нощно време — каза той тихо. — Скачал съм за удоволствие и от много по-високо, но горе мястото е лошо — ниски храсти и дупки, които слизат надълбоко, и всичките пълни с Малкия народ! Струпах големи камъни край три от дупките. Както тичам, ще ги блъсна надолу с краката си и Малкия народ, разгневен, ще се вдигне зад мен!

— Това е вече човешка хитрост — каза Каа. — Ти си умен, но трябва да ти кажа, че Малкия народ е винаги разгневен.

— Не, не, привечер всички крила, близо и далеч, се прибират за почивка. А аз ще водя играта с доулите привечер, защото доулите се бият през деня най-добре. Сега те вървят по кървавата диря на Уон-то-ла.

— Чил никога не изоставя мъртъв вол, нито доул — кървава диря — забеляза Каа.

— Тогава аз ще им направя още една кървава диря, ако мога — една диря от собствената им кръв, и ще ги унизя! Тук ли ще стоиш, Каа, докато дойда с моите доули?

— Да, но какво ще стане, ако доулите те убият в джунглата? Или пък ако Малкия народ те убие, преди да скочиш в реката?

— За утрешния лов ще говорим утре — отвърна Маугли с една поговорка, която често се употребяваше в джунглата, и добави: — Ако умра, ще ми изпеете погребалната песен! Добър лов, Каа!

Той пусна врата на змията и се понесе надолу по ждрелото също като отсечено дърво, което плува при пълноводие, заудря с ръце по водата към отсрещния бряг, намери по-спокойно място и там се разсмя високо от радост. Маугли не обичаше нищо повече от това „да дърпа смъртта за мустаците“, както сам той казваше, и да показва на цялата джунгла, че е неин властелин. С помощта на Балу често бе бъркал в хралупите, за да краде мед, и знаеше, че Малкия народ не може да понася миризмата на див чесън. Затова набра китка чесън, върза я с лико и тръгна по кървавата диря на Уон-тола. Тя вървеше на юг от вълчите леговища. Вървя така четири-пет мили, гледаше дърветата с наведена настрани глава и се кискаше.

— Бил съм Маугли жабата — сам си приказваше той. — Казвал съм за себе си, че съм Маугли вълкът. Сега трябва да стана Маугли маймуната, а после Маугли еленът. И накрая ще бъда Маугли Човека. Хо-хо! — И той плъзна палеца си по острието на ножа.

Дирята на Уон-тола, цялата в тъмни кървави петна, минаваше през гора от дебели дървета. Те растяха плътно едно до друго, простираха се на североизток, ставаха все по-редки и по-редки и стигаха на две мили от скалите с Малкия народ. Между последното дърво и ниските храсти по скалите земята беше толкова гола и равна, че там надали би могъл да се скрие един вълк. Маугли крачеше под дърветата, преценяваше разстоянията между клоните, тук-там се покатерваше по някой дънер и за опит скачаше от дърво на дърво, после стигна откритото място и много внимателно го оглежда в продължение на цял час. След това се завъртя, върна се към дирята на Уон-тола, настани се на едно дърво с голям клон, който стърчеше на осем фута от земята, грижливо закачи китката чесън на един чеп и взе да точи ножа на петата си.

Малко преди пладне, когато слънцето бе много горещо, чу тропот и усети отвратителната миризма на глутницата доули. Те тичаха упорито и безмилостно по дирята на Уон-тола. Гледан отгоре, червеният доул е наполовината на вълка, но Маугли знаеше, че лапите и челюстите му са твърде силни. Той видя заострената ръждива муцуна на водача, който душеше дирята, и му подвикна:

— Добър лов!

Звярът погледна нагоре, а неговите другари се струпаха зад него, десетки и десетки ръждиви кучета с увиснали опашки, яки рамене, тесни задници и кървави уста. По начало доулите са твърде неприветливи и дори в своя роден Декан нямат никакви обноски. Цели двеста кучета се събраха под Маугли, но той виждаше, че водачите им жадно душат дирята на Уон-тола и се мъчат да увлекат глутницата напред. Това не трябваше да се допусне, понеже те щяха да стигнат вълчите леговища още през деня, а Маугли искаше да ги задържи под дървото до здрач.

— Кой ви е разрешил да дойдете тук? — попита той.

— Всичките джунгли са наши джунгли — отвърна му един от доулите и оголи белите си зъби. Маугли погледна надолу с усмивка и със съвършенство наподоби рязкото „читър-чатър“ на Чикай, скачащия плъх от Декан. С това искаше да даде на доулите да разберат, че не ги смята за нещо повече от Чикай. Глутницата се сгъсти около дървото, а водачът бясно залая и нарече Маугли маймуна. В отговор Маугли протегна надолу босия си крак и размърда пръсти над главата на водача. Това беше повече от достатъчно, за да доведе глутницата до тъпа ярост. Тези, които имат косми между пръстите си, не обичат то да им се напомня. Водачът скочи, но Маугли си дръпна крака и каза сладко:

— Ей, куче, червено куче! Я си върви в Декан да ядеш гущери! Я си върви при Чикай, твоя брат, куче такова! Имаш косми между всичките пръсти! — И пак размърда пръстите на крака си.

— Слез долу, защото ще те държим на дървото, докато умреш от глад, гола маймуно! — залая глутницата, а тъкмо това искаше Маугли. Той се изтегна върху клона, опря буза о кората, освободи дясната си ръка и около пет минути обяснява на глутницата какво мисли за тях, за техните обноски, техните нрави, техните кучки и кученца. Няма на света по-обиден и по-отровен език от езика, който Народът на джунглата използва, за да изрази презрението си. И ако се замислите, ще видите, че не би могло да бъде другояче. Както каза на Каа, Маугли имаше много трънчета под езика си и бавно, преднамерено докара доулите от мълчание до ръмжене, от ръмжене до лай, от лай до дрезгав, разпенен рев. Те се мъчеха да отговорят на присмеха му, но все едно че някое разгневено вълче отговаряше на Каа. През цялото време дясната ръка на Маугли стоеше встрани, свободна и готова за действие, а с краката си здраво се бе вкопчил в дървото. Големият ръждив водач много пъти подскачаше нагоре във въздуха, но Маугли не смееше да рискува. Най-сетне яростта вдъхна на кучето необикновена сила и то рипна седем-осем фута над земята. Тогава ръката на Маугли се стрелна като главата на змия и го сграбчи за козината на врата, а клонът изпука и се огъна от тежестта, така че Маугли за малко не се изтърколи долу. Но не отпусна хватката си и полека-лека изтегли при себе си животното, което висеше като удавен чакал. С лявата си ръка той посегна към своя нож и отряза червената космата опашка, после хвърли доула обратно на земята. Това беше достатъчно. Сега доулите нямаше да продължат по дирята на Уон-тола, преди да убият Маугли или Маугли да убие тях. Той ги видя как се наредиха в кръгове и как бутовете им трепереха, което значеше отмъщение до смърт, покатери се на един по-висок клон, облегна се удобно и заспа.

След три-четири часа се събуди и погледна към глутницата. Те всички бяха там — мълчаливи, пресипнали, жадни, със стоманени очи. Слънцето вече залязваше. След половин час Малкия народ от скалите щеше да завърши дневния си труд, освен това доулите, както знаете, привечер не се бият добре.

— Нямах нужда от такива верни пазачи — каза Маугли и се изправи на клона. — Ще запомня това. Вие сте верни доули, но според мен си приличате твърде много. Затова няма да дам на оня голям гущерояд неговата опашка. Доволен ли си, червено куче?

— Аз лично ще те изкормя — излая водачът и гневно захапа стеблото на дървото.

— Но помисли си, умни плъхо от Декан! Отсега нататък вие ще имате цели поколения червени кученца без опашки, червени кученца с ожулени червени пънчета отзад, които ще смърдят, когато ги опърли пясъкът! Върви си обратно вкъщи, куче, и разправи, че една маймуна ти е отрязала опашката! Какво, не искаш ли? Тогава върви след мен, аз ще те науча на ум и разум!

Той се прехвърли като маймуна на съседното дърво, оттам на следващото и така нататък. Глутницата го следваше с вирнати, кръвожадни глави. От време на време той се преструваше, че се плъзга и пада, и тогава кучетата се нахвърляха едно връз друго, за да стигнат първи на мястото, където щеше да бъде убит. Гледката беше удивителна — момчето с ножа, който блестеше на залеза, процеждащ се през горните клони, и мълчаливата глутница кучета, всичките с ръждива козина, сякаш целите пламнали, която, скупчена, го следваше долу. Когато стигна до последното дърво, Маугли взе чесъна и грижливо се натри целият с него. Доулите залаяха от презрение.

— Маймуно с вълчи език, така ли мислиш да скриеш миризмата си? — извикаха те. — Ние ще те гоним до смърт!

— Вземи си опашката! — каза Маугли и я хвърли назад. Глутницата отстъпи крачка-две, подушвайки кръвта. — А сега гонете ме до смърт!

Той се плъзна по дънера и преди доулите да разберат какво става, полетя с босите си крака като вятър към скалите на Малкия народ.

Те нададоха гърлен вой и поеха със своя упорит, тромав галоп, с който рано или късно достигат своята жертва. Маугли знаеше, че тяхната глутница тича по-бавно от вълците, иначе никога не би дръзнал да бяга две мили пред очите им. Те бяха сигурни, че накрая ще стигнат момчето, а то бе сигурно, че може да си играе с тях както си иска. Единствената му грижа беше да ги държи на близко разстояние до себе си, за да не им даде после възможност да се обърнат преждевременно назад. Той тичаше леко, равномерно и гъвкаво, безопашатият водач беше на пет ярда от него, а цялата глутница се бе разтегнала може би на четвърт миля назад, побесняла и заслепена от жаждата да убива. Маугли по слух запазваше разстоянието пред тях и пазеше последните си сили за сетния устрем през скалите.

Сега нямаше цветя, които да цъфтят нощем и още в ранната привечер Малкия народ се беше прибрал да спи. Но когато първите стъпки на Маугли отекнаха по кухата почва, той чу отдолу силен шум, като че цялата земя боботеше. Тогава се затича така, както не беше тичал през целия си живот, по пътя си бутна първата, втората, третата купчина камъни в тъмните дупки, откъдето излизаше сладникав дъх, чу рев, сякаш морски вълни се разбиваха в крайбрежната пещера, видя с крайчеца на окото си как въздухът зад него потъмнява, видя долу Вайнгунга и една плоска диамантена глава във водата, хвърли се с всичка сила, зад него изтракаха зъбите на безопашатия водач, и пръв се гмурна с краката надолу сред спасителните води, задъхан и тържествуващ. В тялото му не се беше забило нито едно жило, тъй като миризмата на чесъна бе спряла Малкия народ за няколко секунди, колкото му трябваха да мине скалите. Когато се подаде, пръстените на Каа го подкрепиха, а отгоре, от края на скалите скачаха някакви странни предмети, те приличаха на огромни буци от пчели и падаха като топузи, и щом буцата стигнеше водата, пчелите хвръкваха нагоре, а тялото на един доул се понасяше по реката. Над главите им се чуваше бясно джафкане, което се удавяше в могъщ гръмотевичен тътен — тътена от крилата на Малкия народ. Някои от доулите бяха пропаднали в дупките, които се свързваха с подземните пещери, и там се давеха, блъскаха, хапеха сред съборените восъчни пити, после, умрели, понесени от вдигащи се пчелни вълни, изхвърчаваха от някой отвор към реката и се търкулваха върху купищата черна смет. Имаше доули, които скачаха към дърветата по скалите, и телата им просто изчезваха между пчелите, но най-много от тях, подлудени от жилата, се хвърляха в реката, а както Каа казваше, Вайнгунга бе гладна река.

Каа здраво крепеше момчето, докато си оправи дишането.

— Не бива да стоим тук — каза той. — Малкия народ наистина се надига! Хайде!

С нож в ръка, Маугли плуваше ниско, гмуркаше се колкото може по-често и слизаше надолу по реката.

— По-спокойно, по-спокойно! — каза Каа. — Един зъб, освен на кобра, не може да убие сто противника, а много доули се скриха във водата, веднага щом видяха да се надига Малкия народ! Те са живи и здрави.

— Тогава ще има работа и за моя нож! Пфу! Как гони този Малък народ! — Маугли пак се гмурна. Повърхността на водата беше почерняла от диви пчели, които диво бръмчаха и жилеха каквото им попадне.

— И все пак този, който е действал мълчаливо, никога не е губил — каза Каа, неговите твърди люспи не можеше да пробие никакво жило. — Имаш цялата нощ за ловуване! Чуваш ли ги как вият?

Почти половината глутница беше разбрала в какъв капан попадат техните другари, беше рязко извила встрани, там, където ждрелото свършваше, и от стръмния бряг се бе хвърлила във водата. Те яростно ревяха и техните заплахи срещу „маймуната“, която ги беше опозорила, се смесваха с воя и ръмженето на другите, нападнати от Малкия народ. Да се остане на брега значеше сигурна смърт и доулите го знаеха. Глутницата се понесе по течението надолу и все надолу към скалите, но дори и тук разгневените пчели ги гонеха и ги принуждаваха да се топят във водата. Маугли чуваше гласа на безопашатия водач, който призоваваше своя народ да не губи смелост и да избие всички Сионийски вълци. Но той не губеше времето си само в слушане.

— Зад нас някой убива в тъмното! — изджафка един доул. — Водата е червена от кръв!

Маугли се беше гмурнал като видра, дръпнал под водата един съпротивляващ се доул, преди да може да си отвори устата, и тъмни маслени кръгове се появиха отгоре, а тялото изскочи и се обърна настрана. Доулите се помъчиха да се обърнат, но течението ги носеше нататък. Малкия народ се стрелкаше край главите и ушите им, до тях долиташе предизвикателният вой на Сионийската глутница, който се издигаше все по-високо в сгъстяващия се мрак напред. Маугли отново се гмурна и отново един доул потъна и изскочи мъртъв, и отново се вдигна врява в задните редици на глутницата. Едни виеха, че най-добре е да се излезе на брега, други искаха от техния водач да ги поведе обратно към Декан, а трети призоваваха Маугли да се покаже, за да го убият.

— Те идват на бой с по два стомаха и много гласове! — каза Каа. — Останалото зависи от твоите братя по-долу. Малкия народ се прибра да спи, аз също си отивам. Аз не помагам на вълци!

Един вълк дотича до брега на три крака, заскача нагоре-надолу, ту приплесваше тяло към земята, ту огъваше гръбнак и се вдигаше на два фута във въздуха, сякаш играеше със своите вълчета. Беше Уон-тола, Отцепникът; той не изричаше нито дума, но продължаваше своята ужасна игра пред доулите. Те от дълго време вече бяха във водата и бяха плували с големи усилия, козината им беше прогизнала и натежала, косматите им опашки се влачеха като сюнгери. Бяха толкова изтощени и потресени, че със също такова мълчание наблюдаваха двете горящи очи, които играеха отпред.

— Това не е добър лов! — каза най-сетне един от тях.

— Добър лов! — извика Маугли, дръзко се изправи до кучето и заби дългия си нож в гърба му, после отскочи назад, за да избегне зъбите на умиращото животно.

— Там ли си, човешко дете? — попита от брега Уон-тола.

— Питай убитите, Отцепнико! — отговори Маугли. — Нима не са доплували надолу по реката? Аз напълних с кал устата на тия кучета, аз ги измамих посред бял ден и водачът им загуби своята опашка, но все още останаха няколко за теб! Къде да ти ги докарам?

— Ще чакам — каза Уон-тола. — Дългата нощ е напред, а очите ми виждат добре.

Все поотблизо и по-отблизо се носеше лаят на Сионийската глутница:

— Заради Глутницата, заради цялата Глутница да ги пресрещнем!

Най-сетне един завой на реката изведе доулите пред пясъците и плитчините тъкмо срещу Сионийските леговища. И тук те видяха своята грешка. Трябваше да излязат от водата половин миля по-горе и да се сблъскат с вълците на твърда земя. Сега беше късно. Целият бряг бе осеян с пламтящи очи и освен ужасния вик фиал, който не беше стихнал от залеза насам, нищо друго не се чуваше в джунглата: Уон-тола сякаш ги канеше да излязат на брега.

— Обръщайте се и дръжте! — заповяда водачът на доулите.

Цялата глутница се насочи към брега, запляска и зацапа в плитката вода. Повърхността на Вайнгунга побеля и се нагърчи, големи бразди се понесоха от единия край до другия, като вълни зад параход. Заедно с тях изскочи и Маугли — той мушкаше и сечеше, а доулите, скупчени един до друг, заляха брега.

Тогава започна дългата битка — те се вдигаха и устремяваха, и разкъсваха и разпиляваха, и се стесняваха и се разширяваха по алените мокри пясъци, покрай и между преплетените коренища, във и през храстите, по гъстата трева. Дори и сега доулите бяха две към едно — но срещу тях стояха вълци, които се биеха за всичко в живота си, и не само набитите, широкоплещести, белозъби ловци, а и „лахинитг“ със свирепите очи — вълчиците от леговищата, които, както се казва, се биеха за своите малки. Наред с тях тук-там хапеха и дърпаха едногодишни вълчета, на които още не им беше порасла цялата козина. Трябва да знаете, че вълкът се впива в гърлото или рамото, докато доулът обикновено захапва отдолу, така че докато доулите се мъчеха да излязат от водата и трябваше да вдигат муцуни, предимство имаха вълците, а на сухото вълците бяха по-зле. Ножът на Маугли обаче еднакво поразяваше и във вода, и на суша. Четирите вълка си бяха пробили път, за да му дойдат на помощ. Сивия брат, клекнал между коленете на момчето, пазеше стомаха му, а другите защищаваха гърба и двете му страни или заставаха пред него, когато някой доул сам се хвърляше напред, нанизваше се на ножа и го събаряше долу. Останалото беше страхотна бъркотия — една люлееща се купчина, която се мяташе ту отляво надясно, ту отдясно наляво по брега и бавно се въртеше около собствения си център. Някъде посред боя, като воден мехур във водовъртеж, се издуваше цяла могила, пак като мехур се пукаше и изхвърляше встрани четири-пет изпохапани кучета, които отново се устремяваха към средата. Другаде сам вълк, съборен от два-три доула, ги повличаше и изчезваше в общия кипеж или пък някое едногодишно вълче, макар и убито в началото на боя, продължаваше да стои на крака, затиснато от телата наоколо, а майка му, обезумяла от няма ярост, се въртеше и късаше със зъби, и се блъскаше напред. Тъкмо сред най-големия бой един вълк и един доул, забравили всичко друго, се дебнеха кой пръв ще захапе, а ревящите противници ги измитаха и двамата настрана. По едно време Маугли зърна Акела, от двете му страни го ръфаха два доула, а неговите почти беззъби челюсти се бяха впили в слабините на трети; после пък видя Фаон, захапал един доул за гърлото, да блъска съпротивляващото се животно нататък, където едногодишните вълчета щяха да го довършат. Но в общия куп битката беше само едно сляпо тласкане и душене в мрака: удар, спъване, събаряне, лай, стон и ръфане, ръфане, ръфане наоколо, отзад, отгоре!

Нощта течеше, а бързото зашеметяващо въртене се засилваше. Доулите бяха изтощени и се бояха да нападат по-силните вълци, а от друга страна, не смееха още да побягнат. Маугли обаче разбра, че краят наближава, и сега удряше, колкото да извади враговете си от строя. Вълчетата бяха станали по-смели, имаше време да си поеме дъх, сега вече самият блясък на неговия нож понякога караше доулите да се дърпат назад.

— Месото е оглозгано почти до кокала — задъхан каза Сивия брат. Той имаше поне двадесет рани, от които течеше кръв.

— Но кокалът още не е схрускан! — извика Маугли. — Аовава! Така посрещаме ние в джунглата!

Аленото острие проблесна като пламък през ребрата на един доул, притиснат отзад от тежестта на нападналия го вълк.

— Той е моя плячка! — изръмжа вълкът през сгърчените си ноздри. — Остави го на мен!

— Още ли е празен стомахът ти, Отцепнико? — попита Маугли.

Уон-тола беше жестоко пострадал, но неговата хватка бе приковала доула и той не можеше да мръдне.

— В името на бивола, с който съм откупен! — извика със зъл смях Маугли. — Това е безопашатият! Наистина това беше големият ръждив водач.

— Не е разумно да се убиват вълчета и вълчици, без да се убие и бащата! — наставнически добави Маугли и изтри кръвта от лицето си. — Както усеща моят стомах, сега бащата ще убие теб!

Един доул скочи, за да помогне на водача, но преди зъбите му да намерят тялото на Уон-тола, ножът на Маугли се заби в гърдите му, а с останалото се зае Сивия брат.

— Така, така посрещаме ние в джунглата! — пак повтори Маугли. Уон-тола не каза нито дума, само челюстите му стискаха и стискаха гръбнака на неговия противник, докато животът секна в него. Доулът потрепера, главата му клюмна и той падна неподвижен, а Уон-тола се строполи върху него.

— Шт! Кръвният дълг е платен — каза Маугли. — Изпей своята песен, Уон-тола!

— Той повече не ще ходи на лов — каза Сивия брат. — Акела също е замлъкнал след толкова време!

— Кокалът е схрускан! — изкрещя фао, синът на фаон. — Те бягат! Убийте ги, доубийте ги, о, ловци на Свободния народ!

Доул след доул се измъкваха от тъмните кървави пясъци към реката, към гъстата джунгла, нагоре или надолу по течението — където намереха път.

— Дългът! Нашият дълг! — извика Маугли. — Ние трябва да си платим нашия дълг! Те убиха Единака! Нито едно куче да не остане живо!

И той се носеше към реката с нож в ръка, за да спира всеки доул, който дръзне да посегне към водата. Но изведнъж видя изпод купчина от девет мъртви тела да се вдигат нагоре муцуната и предните лапи на Акела. Маугли коленичи до Вълка единак.

— Не ти ли казах, че това ще бъде моят последен бой! — прошепна Акела. — Ловът беше добър. Как си ти, малко братче?

— Жив съм и убих много от тях!

— Така да бъде. Аз умирам и искам… искам да умра до теб, малко братче!

Маугли положи на коленете си неговата глава, цялата в ужасни рани, и обгърна с ръка раздрания врат.

— Отдавна минаха старите дни на Шир Хан и на човешкото дете, което се търкаляше голо в праха — кашляйки промълви Акела.

— Не, не, аз си оставам вълк, аз съм от едно племе със Свободния народ! — извика Маугли. — Аз не искам да бъда Човек!

— Но ти си Човек, малко братче, вълченце, възпитано от мен! Ти целият си Човек, иначе Глутницата щеше да побегне пред доулите! Аз ти дължа живота си, а днес ти спаси Глутницата, както някога те спасих аз. Нима си забравил? Сега всички дългове са платени. Върви при твоя народ! Пак ти казвам очи в очи, времето на твоя лов завърши. Върви при твоя народ!

— Никога няма да отида! Ще ходя на лов сам из джунглата. Аз казах.

— След лятото идват дъждовете, а след дъждовете идва пролет. Върви, преди да те накарат да отидеш!

— Кой ще ме накара?

— Маугли ще накара Маугли. Върви при твоя народ! Върви при човеците!

— Когато Маугли накара Маугли, ще отида — отговори Маугли.

— Тук вече няма нищо за теб — каза Акела. — Сега искам да говоря на братята си! Малко братче, би ли ми помогнал да се изправя! Аз също съм водач на Свободния народ.

Внимателно и предпазливо Маугли вдигна Акела, подпря го с две ръце. Единакът пое дълбоко дъх и запя Смъртната песен, която всеки водач на Глутницата трябва да изпее, преди да умре. Тя звучеше все по-силно, издигаше се и ехтеше далеч отвъд реката, докато най-сетне стигна до последното „Добър лов!“. Тогава Акела за миг се изтръгна от ръцете на Маугли, скочи във въздуха и падна назад мъртъв върху своята най-страшна плячка.

Маугли седеше с глава на коленете, безразличен към всичко друго. В това време безмилостните лахини настигаха и довършваха последните умиращи доули. Малко по малко виковете заглъхнаха и вълците се върнаха, куцайки — кръвта по раните им се съсирваше — за да преброят своите мъртви. Петнадесет от Глутницата, както и пет-шест лахини лежаха мъртви край брега, а от другите нямаше нито един без рани. Маугли седя така чак до студеното утро, когато влажната червена муцуна на фао се завря в ръката му и той се обърна, за да покаже мършавото тяло на Акела.

— Добър лов! — каза фао, сякаш Акела бе още жив, а после през нахапаното си рамо извика към другите: — Вийте, кучета! Един вълк умря тази нощ!

А от цялата глутница на доулите, двестата диви кучета от Декан, които се хвалеха, че нищо живо в джунглите не смее да застане на пътя им, нито едно не се върна в Декан, за да разкаже какво бе станало.

ПЕСЕНТА НА ЧИЛ

Това е песента, която Чил изпя след края на битката, когато лешоядите един подир друг се спускаха надолу към реката. Чил е добър приятел с всички, но неговото сърце е студено, защото знае, че рано или късно всеки от джунглата ще дойде при него.

Те бяха приятели мои, те бяха от джунглата моя.

(Чил! Вижте го, Чил!)

Сега ще им свирна отгоре, че вече завършил е боя.

(Чил! Първи е Чил!)

От тях научавах аз често де пресни телата лежат,

разбираха те пък от мене кога са стадата на път,

но свършват тук всичките дири — мълчат те вече, мълчат!

Те тичаха толкова бързо, надаваха воя победен. (Чил! Вижте го, Чил!)

Еленът, най-сетне догонен, залиташе кървав и сведен. (Чил! Първи е Чил!)

Дори и рогата свирепи не спираха техния бяг,

подушваха всякакъв мирис, вървяха през слънце и мрак,

но свършват тук всичките дири — и няма да тичат те пак!

Те бяха приятели мои — и жалко, че вече умряха!

(Чил! Вижте го, Чил!)

И нека за тях се погрижим, че някога смели те бяха!

(Чил! Първи е Чил!)

Разкъсани шии и лапи, в очите — вечерна мъгла,

и труп върху труп е натрупан, и куп върху куп от тела…

Но свършват тук всичките дири… и пълни са наште гърла!