Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Jungle Book. The Second Jungle Book, 1894–1895 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Цветан Стоянов, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor
- Допълнителна корекция
- Мирела
Източник: http://bezmonitor.com, август 2002
Издание:
ИК „Пан ’96“ София, 1997
Поредица „Вечните детски романи“
Редактор Цанко Лалев
Формат 84/108/32
Издателска къща „Пан ’96“, тел.: 974-31-65
Предпечат ЕТ „Катерина“, тел.: 57-67-62
Печат „Балканпрес“ — София
ISBN 954-657-097-4
Rudiard Kipling
THE JUNGLE BOOK
THE SECOND JUNGLE BOOK
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
„ТИГРЕ, ТИГРЕ!“
Как е ловът ти, ловецо безстрашен?
Братко, аз цяла нощ тичал съм прашен.
Как ти е плячката, прясно убита?
Братко, тя още из джунглата скита.
Де са ти силите, старите сили?
Братко, те чезнат от моите жили.
Де ти е стъпката, пълна с тревога?
Братко, умирам аз в свойта бърлога.
Нека сега се върнем пак към първата приказка. Когато напусна пещерата на вълците след своето сблъскване с Глутницата пред Скалата на съвета, Маугли слезе към човешките земи, където живееха селяните, но не спря там, понеже беше твърде близо до джунглата, а той знаеше, че на Съвета си е спечелил поне един смъртен враг. Затова бързаше по изровения път край реката и извървя така в неотслабващ тръс близо двайсетина мили, докато стигна до непознати земи. Долината преминаваше в широко поле, тук-там прошарено от скали и прорязано от клисури. От едната страна имаше малко село, а от другата джунглата стигаше в полукръг до самите селски пасбища и там свършваше, сякаш пресечена с мотика. По цялото поле пасяха говеда и биволи и когато видяха Маугли, малките пастирчета закрещяха и побягнаха, а бездомните жълти кучета, които се въртят около всички индийски села, се разлаяха. Маугли продължи, защото беше гладен, стигна портата към селото и видя, че големият трънлив храст, с който вечер заграждат входа, е отместен встрани.
— Хм! — каза Маугли, защото неведнъж се беше натъквал на подобни препятствия, излизайки нощем за храна. — Значи и тук човеците се боят от Народа на джунглата!
Той седна край портата, а когато видя да се появява някакъв Човек, стана, отвори уста и показа с пръст, че иска да яде. Човекът се облещи, хукна назад по единствената селска улица и извика свещеника брамин — едър, дебел мъж, облечен в бяло, с жълточервен знак на челото. Свещеникът отиде до портата, а с него не по-малко от стотина души, които зяпаха, бърбореха, викаха и сочеха Маугли.
— Те нямат никакви обноски, тия човеци! — каза си Маугли. — Само сивите маймуни се държат така!
И той отметна назад дългата си коса и се намръщи срещу тълпата.
— Какво страшно има тук? — каза свещеникът. — Вижте белезите по ръцете и краката му! Това са ухапвания от вълци. Момчето е само вълчи храненик, избягал от джунглата.
В игрите си с Маугли младите вълци понякога го захапваха малко по-силно, отколкото искаха, и на много места по ръцете и краката му имаше бели следи. Но Маугли ще бъде последното същество в джунглата, което ще нарече тези следи „ухапвания“ — той добре знаеше какво значи истинско ухапване.
— Аре, аре! — казаха едновременно две-три жени. — Бедното дете, така да го изпохапят вълците! Та той е хубаво момче! Очите му са като огън! Честна дума, Месуа, той прилича на момчето, дето го отвлече тигърът!
— Чакайте да погледна! — каза една жена с тежки медни гривни по китките и глезените, прикри очи с длан и се взря в Маугли. — Вярно, че прилича! По-мършавичък е, но на вид е като моето момче!
Свещеникът беше хитър и умен човек и знаеше, че Месуа е жена на най-богатия селянин. Затова той вдигна за малко очи към небето и тържествено каза:
— Което джунглата е взела, джунглата го връща! Прибери, сестро, това момче в дома си и не забравяй да почетеш свещеника, който отдалече предвижда живота на хората!
— В името на бивола, с който съм откупен — каза си Маугли, — цялото това дрънкане ми прилича на ново представяне пред глутницата. Но няма как, щом съм Човек, ще трябва да стана Човек!
Тълпата стори път и жената направи знак на Маугли да дойде в нейната колиба, където имаше червен лакиран креват, голяма глинена делва за жито с любопитни изпъкнали фигури по нея, половин дузина медни съдини, изображение на индуско божество в малка ниша, а на стената — истинско огледало от тези, които се продават по селските панаири.
Тя му даде да пие колкото иска мляко, даде му и хляб, а после сложи ръка на главата му и го погледна в очите, защото мислеше, че може да е наистина нейният син, завърнал се от джунглата, където го беше отвлякъл тигърът.
— Нату! — каза тя. — О, Нату!
Маугли с нищо не показа, че това име му е познато.
— Не помниш ли, когато ти дадох новите обувки? — Тя го докосна по крака. Той беше твърд почти като кокал.
— Не — добави тя тъжно. — Тези крака никога не са носили обувки, но ти много приличаш на моя Нату и ще бъдеш мой син!
Маугли се чувстваше неудобно, понеже никога не бе живял под покрив. Но когато погледна към сламения покрив, откри, че винаги щом поиска, може да го пробие и да излезе, а и прозорецът не се затваряше.
— Каква е ползата да бъда Човек — каза си накрая той, — като не мога да разбирам човешкия език? Сега изглеждам глупав и тъп, както един Човек би изглеждал в джунглата. Трябва да науча техния език.
Докато бе с вълците, ненапразно се беше учил да имитира бойния вик на елена в джунглата и грухтенето на малките глигани. Сега достатъчно бе Месуа да произнесе една дума и Маугли я повтаряше почти безгрешно. До вечерта той научи имената на много неща в колибата.
По-трудно беше, когато дойде време за лягане, защото Маугли не можеше да спи на такова място, което му приличаше на капан за пантери, и щом затвориха вратата, изскочи през прозореца.
— Остави го — каза мъжът на Месуа. — Не забравяй, че досега никога не е спал на легло. Ако наистина ни е пратен вместо нашия син, няма да избяга.
Маугли се разположи сред високата чиста трева в края на нивата, но преди да затвори очи, една мека сива муцуна се допря до брадичката му.
— Пфу! — каза Сивия брат (той беше първенецът между младите вълци на Майката-вълчица). — Това ли ми е наградата, задето те следвах цели двайсет мили? Миришеш на дим и добитък, вече си също като Човек. Събуди се, малко братче, нося ти новини!
— Всички ли са добре в джунглата? — прегърна го Маугли.
— Всички, не са добре само вълците, които ти опърли с Червеното цвете. Слушай сега! Шир Хан е отишъл да търси дивеч далеч оттук, докато му зарасне кожата, защото ти зле си го обгорил. Той се е заклел, като се върне, да хвърли костите ти във Вайнгунга.
— О, това ще видим! Аз също дадох едно малко обещание. Но новините винаги са добри за слушане. Тази вечер съм уморен, много уморен от нови неща, Сиви брате, но ти все така ми носи новини!
— Нали няма да забравиш, че си вълк? Дали човеците няма да те накарат да забравиш? — попита тревожно Сивия брат.
— Никога. Винаги ще помня, че те обичам, както и всички други в нашата пещера. Но и винаги ще помня, че съм бил изгонен от Глутницата!
— И че може да бъдеш изгонен и от друга глутница! Човеците са си човеци, малко братче, и техните думи са като квакането на жабите в блатото! Когато пак дойда насам, ще те чакам сред бамбуковите храсти в края на пасбището.
Цели три месеца след тази вечер Маугли почти не излезе от селската порта — беше твърде зает да учи навиците и обичаите на човеците. Най-напред беше принуден да носи парче плат около тялото си, което ужасно го измъчваше, после му обясняваха значението на парите, което не можа да разбере, а също как трябва да се оре земята, което пък му се виждаше безполезно. Освен това малките деца в селото го ядосваха много. За щастие Закона на джунглата го бе научил да се сдържа, защото в джунглата животът и храната зависят от умението да се сдържаш; но когато му се надсмиваха, че не искал да играе техните игри, нито да пуска хвърчила или пък погрешно произнасял някоя дума, само мисълта, че не е почтено да убива такива мънички голи деца, го спираше да не ги разкъса на парчета.
Той никак не знаеше собствената си сила. В джунглата знаеше, че е слаб в сравнение с другите животни, но в селото човеците казваха, че бил силен като бик.
Маугли нямаше и най-малка представа за различията между човеците. Когато магарето на грънчаря падна в една яма, Маугли го хвана за опашката и го изтегли, а освен това помогна да наредят гърнетата, за да ги откарат на пазара в Канхивара. Това направи много лошо впечатление, понеже грънчарят е човек от долна каста, а неговото магаре стои още по-ниско. Свещеникът му се скара, но Маугли го заплаши, че ще сложи и него върху магарето, и свещеникът предупреди мъжа на Месуа колкото може по-скоро да намери за Маугли някаква работа. След това селският старейшина съобщи на Маугли, че ще трябва да извежда биволите и да ги пази, докато пасат, и Маугли се зарадва много. Същата вечер, смятайки се вече за редовен селски служител, той отиде сред компанията, която редовно се събираше на иззидана площадка под голямата смоковница. Това беше нещо като селски клуб — там се срещаха и си пушеха тютюна старейшината, пазачът, бръснарят (той знаеше всички селски клюки) и старият Булдео, местният ловец, който имаше стар английски мушкет. По горните клони седяха и дърдореха маймуни, под площадката имаше дупка, където живееше една кобра, и всяка вечер й оставяха малка паничка с мляко, защото беше свещена, а старците седяха около дървото и приказваха, и до късно през нощта смучеха дългите хука (наргилета). Те си разправяха чудни разкази за богове, човеци и духове, Булдео пък разправяше още по-чудни разкази за обичаите на животните в джунглата, така че децата, които седяха извън кръга, пулеха очи. Повечето разкази на селяните се отнасяха за животни, тъй като джунглата стигаше до самите им къщи. Елените и дивите свине ровеха из посевите им, от време на време тигърът отвличаше по здрач някой Човек пред очите на селото.
Маугли, естествено, знаеше доста по тези въпроси и трябваше да прикрива лицето си, за да не разберат, че се смее, а в това време Булдео, с мушкета на колене, нижеше разказ след разказ. Раменете на Маугли потрепваха. Булдео разправяше, че тигърът, който отвлякъл сина на Месуа, бил тигър дух и в неговото тяло се бил преселил духът на един лош стар лихвар, умрял преди години.
— И това е истина — заяви той. — Помня, че Пурун Дас винаги куцаше, понеже го бяха ударили по крака при един бунт, когато му бяха изгорили всичките тефтери, а тигърът, за който ви говоря, също куца! Следите от лапите му не са еднакви.
— Истина, сигурно е истина — едновременно се заклатиха сивите бради на старците.
— Нима всичките ви разкази са такива глупости и щуротии? — намеси се Маугли. — Този тигър куца, понеже всеки знае, че е роден куц. Само малки деца могат да говорят, че духът на един лихвар се е преселил в този звяр, който няма и смелостта на чакал!
Булдео занемя от изумление, а старейшината се опули.
— Охо! Това е хлапето от джунглата, нали? — каза Булдео. — Ако си толкова умен, по-добре донеси кожата на тигъра в Канхивара, понеже властите са обещали сто рупии награда за нея. А още по-добре ще е да мълчиш, когато възрастните говорят!
Маугли се надигна, за да си ходи.
— Цялата вечер лежах тука и слушах — подметна той през рамо. — Като изключим едно-две неща, Булдео не каза нито една вярна дума за джунглата, която е под самия му нос. Как тогава мога да вярвам на разказите му за духове и божества, и таласъми, за които твърди, че ги бил видял?
— О, крайно време е това момче да тръгне със стадото! — каза старейшината, а Булдео запухтя и засумтя, възмутен от нахалството на Маугли.
Обичаят в повечето индийски села е неколцина момчета да извеждат сутрин кравите и биволите на паша и да ги прибират вечер; и същите тези животни, които биха смазали до смърт един бял човек, се оставят да бъдат навиквани и ругани, и удряни от деца, които едва им стигат муцуните. Докато момчетата са със стадото, те са в безопасност, защото дори и един тигър не би посмял да нападне цяло стадо добитък. Но ако се отклонят да берат цветя или да ловят гущери, понякога биват отвличани. Призори Маугли мина по селската улица, яхнал Рама, големия бик, който водеше стадото, и оловносинкавите биволи с техните свирепи очи и дълги, извити назад рога изскачаха един след друг от оборите и тръгваха подире му. Маугли даде на останалите пастирчета да разберат, че тук той ще заповядва. Той удряше биволите с дълга пръчка от гладък бамбук и каза на Камия, едно от момчетата, да пази кравите и да не се отделя от стадото, а сам той продължи с биволите.
Индийските пасбища обикновено са пълни с камънаци, храсти, кичури гъста трева и малки дерета, между които стадата се пръскат и изчезват от погледа. Биволите предпочитат вировете и локвите, където с часове лежат и се търкалят или се пекат на слънце в топлата кал. Маугли ги откара до края на полето, дето реката Вайнгунга излиза от джунглата. Тук той слезе от шията на Рама, изтърча до бамбуковите храсти и намери Сивия брат.
— А! — каза Сивия брат. — Много дни те чаках тук. Какво значи това стадо?
— Така ми е заповядано — каза Маугли. — Сега за известно време съм селски биволар. Има ли новини за Шир Хан?
— Беше се върнал насам и дълго те чака тука. Сега се е махнал отново, понеже дивечът не стига. Но все още иска да те убие.
— Много добре — каза Маугли. — Докато той отсъства, нека ти или някой друг от братята ни да стои на ей онази скала, така че, излизайки от селото, да мога да го виждам. А когато той се върне, чакайте ме в оврага, който е насред полето, под дървото дак. Няма защо сами да влизаме в устата на Шир Хан!
След това Маугли намери сенчесто място, легна и заспа, а биволите пасяха край него. Да пасеш стадата в Индия е едно от най-мързеливите неща на света. Кравите пристъпват и щипят трева, после мучат и пак пристъпват, и дори не мучат, само пръхтят. А биволите рядко издават звуци, един след друг нагазват в големите локви и си пробиват път през калта, така че само муцуните и порцелановосините им втренчени очи се подават отгоре. Тук те лежат като отсечени дървета. Слънцето кара камъните да се люшкат от горещина, пастирчетата чуват един лешояд (винаги само един) да свири почти невидим над главите им и знаят, че ако те умрат или ако някоя крава умре, този лешояд ще се извие надолу и тогава друг лешояд, който е на няколко мили далече, ще го види и също ще дойде, и друг, и друг, и още преди да са умрели напълно, ще има двайсетина гладни лешояда, дошли сякаш отникъде. После те, момчетата, спят и се будят, и пак спят и оплитат малки кошнички от суха трева, и слагат в тях скакалци или хващат две богомолки и ги карат да се бият, или нижат броеници от червени и черни диви орехи, или гледат как се припичат гущерите по скалите и как някоя змия лови жаби край локвата. После пеят дълги, дълги песни със странни туземни извивки накрая и денят изглежда по-дълъг от целия живот на много други хора, или пък правят дворец от кал с фигури на хора и коне, и биволи от кал, и слагат тръстики в ръцете на хората, и си въобразяват, че са царе, а фигурите са техните армии, или че са божества и другите им се молят. А после настъпва вечерта и децата викат стадото, и биволите тежко се надигат от лепкавата кал един след друг с шумове, които приличат на пушечни изстрели, и всички се занизват през зеленото поле обратно към мигащите светлинки на селото.
Ден след ден Маугли водеше биволите до техните локви, ден след ден виждаше Сивия брат на миля и половина през полето (и от това разбираше, че Шир Хан не се е върнал), ден след ден лежеше в тревата, заслушан в шумовете наоколо, и мечтаеше за някогашните дни в джунглата. Ако Шир Хан направеше с куцата си лапа една погрешна стъпка из джунглата край Вайнгунга, Маугли щеше да го чуе в тези дълги тихи утрини.
Най-сетне настъпи денят, когато той не видя Сивия брат на уреченото място, и се изсмя, и поведе биволите към оврага под дървото дак, което бе цялото покрито със златночервени цветове. Там го чакаше Сивия брат и всичките му косми бяха настръхнали.
— Цял месец вече той се криел из джунглата, за да те причака изневиделица — каза задъхан вълкът. — Пресякъл е хълмовете снощи заедно с Табаки и е проследил дирята ти още съвсем топла!
Маугли се намръщи.
— От Шир Хан не ме е страх, но Табаки е много коварен.
— Не се бой — каза Сивия брат и леко се облиза. — Аз срещнах Табаки призори. Сега той предава хитростта си на лешоядите, но преди да му счупя гръбнака, каза всичко. Планът на Шир Хан е да те причака пред селската порта тази вечер — теб и никого другиго. Сега той лежи в голямата суха клисура на Вайнгунга.
— Дали е ял нещо днес или ще напада гладен? — попита Маугли.
За него отговорът значеше живот или смърт.
— Сутринта е убил едно диво прасе… и се е напил добре с вода. Не помниш ли, че Шир Хан никога не търпи глад, дори и когато готви отмъщение!
— О, глупак, глупак! Бебе на бебетата! Така да се наяде и да се напие! Може би си мисли, че ще го чакам и да се наспи! Къде точно лежи? Ако бяхме поне десетина, можехме да го довършим, преди да стане. Тези биволи не биха го нападнали, преди да му подушат миризмата, а аз не зная техния език. Може ли да се доберем до неговата диря, така че да я подушат?
— Той дълго плува по Вайнгунга, за да скрие дирята си — каза Сивия брат.
— Табаки го е научил, сигурен съм! Той сам никога не би се сетил. — Маугли се спря с пръст в устата и се замисли. — Голямата клисура на Вайнгунга. Тя се разширява и стига полето на половин миля оттук. Аз мога да заобиколя със стадото до началото на клисурата откъм джунглата, но тогава той ще ни се изплъзне отдолу. Трябва да преградим и от тази страна. Сиви брате, би ли могъл заради мен да разделиш стадото на две?
— Сам може би не, но аз си доведох мъдър помощник! — Той изтича и хлътна в първата падина. Тогава оттам се подаде голяма сива глава, която Маугли добре познаваше, и горещият въздух се изпълни с най-отчаяния вик на цялата джунгла — ловния вой на вълк, тръгнал за плячка по пладне.
— Акела! Акела! — завика Маугли и запляска с ръце. — Знаех си, че няма да ме забравиш. Сега ни предстои голяма работа. Раздели стадото на две, Акела. Задръж на едно място биволиците с малачетата, а биволите откъсни отделно!
Двата вълка се затичаха, ту се вмъкваха в стадото, ту изскачаха от него, а животните запръхтяха, затръскаха глави и се разделиха на две купчини. На едното място бяха биволиците с малачетата в средата, те гледаха яростно и риеха с копита, готови да се хвърлят срещу вълците и да ги стъпчат до смърт, стига само да останеха за миг неподвижни. На другото място биволите пръхтяха и удряха с крак земята, но макар да изглеждаха по-страшни на вид, не бяха така опасни, защото нямаха малки, които да защищават. Дори и десетина човека не биха могли да разделят стадото тъй ловко.
— Какво още ще заповядаш? — задъхан попита Акела. — Те се мъчат пак да се съединят!
Маугли скочи върху гърба на Рама.
— Карай биволите наляво, Акела! Сиви брате, щом ние се махнем, задръж биволиците заедно и ги закарай до излаза от клисурата!
— Докъде точно? — каза Сивия брат, тежко дишайки и тракайки със зъби.
— Докъдето склоновете са достатъчно стръмни, та Шир Хан да не може да скочи горе! — извика Маугли. — Дръж ги там, а ние ще се спуснем надолу!
Биволите се понесоха, гонени от воя на Акела, а Сивия брат се изправи пред биволиците. Те се хвърлиха срещу него и той побягна съвсем близо пред тях към излаза от клисурата. Акела в това време откара биволите наляво.
— Много добре! Сега още веднъж и те ще се втурнат както искаме! Внимавай, ей, внимавай, Акела! Тракнеш ли по-силно със зъби, и те ще се хвърлят срещу теб. Ухааа! Това е по-луда работа, отколкото да гониш черни елени! Мислил ли си, че тия животни могат да тичат така бързо? — извика Маугли.
— Аз… аз на времето съм убивал от тях! — едва изговори Акела в прахоляка. — Да ги подгоня ли сега към джунглата?
— Да, подгони ги! Бързо ги подгони! Рама е пощурял от гняв. О, само да можех да му кажа какво искам днес от него!
Този път биволите се извиха надясно и с трясък навлязоха в гъсталака. Другите пастирчета, които половин миля по-нататък пазеха кравите, видяха какво става, хукнаха с всички сили към селото и закрещяха, че биволите са пощръклели.
Но планът на Маугли бе съвсем прост. Той искаше само да опише един голям кръг по нагорнището и да стигне началото на клисурата, а после да пусне биволите надолу, за да хване Шир Хан между биволите и биволиците. Той знаеше, че щом се беше добре наял и напил. Шир Хан нямаше да може нито да се бие, нито да се покатери по склоновете на клисурата. Сега той успокояваше с приказки биволите, а Акела бе останал назад и само от време на време надаваше вой, за да гони задните редици. Обиколката беше доста голяма, понеже те не искаха да се доближат много до клисурата — Шир Хан можеше да ги чуе. Най-после Маугли обърна сащисаното стадо към началото на клисурата по ивицата трева, която се спускаше стръмно надолу. От тази височина полето се виждаше през върховете на дърветата, но Маугли в този миг оглеждаше склоновете на клисурата и с голямо задоволство видя, че те се издигаха почти отвесно нагоре и че дивите лози и другите пълзящи растения, които се виеха по тях, нямаше да удържат тигъра, ако се опиташе да се покатери.
— Нека сега отдъхнат малко, Акела — каза той и вдигна ръка. — Още не са го подушили. Нека си отдъхнат. Аз трябва да съобщя на Шир Хан кой иде. Вече сме го хванали в капана!
Той сложи ръце до устата си и извика надолу по клисурата — все едно, че викаше в тунел. Ехото заподскача от скала на скала.
Мина време и отдолу се разнесе провлеченото сънливо ръмжене на сит тигър, който току-що се пробужда.
— Кой вика? — изръмжа Шир Хан и един разкошен паун с писък се вдигна от клисурата.
— Аз, Маугли! Ей, крадецо на добитък, време е да те заведа до Скалата на съвета! Надолу, подкарай ги надолу, Акела! Надолу, Рама, надолу!
За миг стадото спря пред ръба на наклона, но Акела с все сила нададе ловен вой и те се втурнаха един след друг като параходи, които се спускат по речни прагове. Пясък и камъни захвърчаха наоколо. Веднъж тръгнали, те вече не можеха да спрат и преди още да стигнат дъното на клисурата, Рама подуши Шир Хан и замуча.
— Ха-ха! — извика Маугли от гърба му. — Сега вече знаеш какво искам! — и потокът от черни рога, разпенени муцуни и изцъклени очи рукна по клисурата, сякаш внезапно придошла вода влачеше със себе си огромни камъни. По-слабите биволи бяха изтласкани встрани до склоновете, където едва се промъкваха между дивите лози. Сега животните знаеха какво им предстои — ужасният устрем на биволско стадо, срещу който не би могъл да устои никой тигър. Шир Хан чу тътена на копитата им, скочи и тромаво се повлече надолу, търсейки изход от едната или от другата страна, но и двата склона бяха отвесни и той трябваше да продължи още надолу, натежал от изядената храна и изпитата вода. На него никак не му беше до бой. Стадото с плясък нагази локвата, която той току-що бе напуснал, и така мучеше, че тесният проход ехтеше целият. От края на клисурата Маугли чу в отговор друго мучене, видя как Шир Хан се обърна (тигърът знаеше, че в най-лошия случай все пак е по-добре да срещне биволите, отколкото биволиците с малачетата). После Рама се спъна, краката му се изкривиха, стъпи на нещо меко, сетне продължи и заедно с останалите биволи зад себе си се блъсна с все сила в другата половина на стадото. При сблъскването по-слабите животни нападаха по земята от силата на удара. И двете стада се пръснаха по полето, бодяха се, тъпчеха се с копита и фучаха. Маугли изчака малко, скочи от гърба на Рама и заудря наляво и надясно със своята пръчка.
— Бързо, Акела! Раздели ги! Пръсни ги, защото ще се сбият помежду си! Изкарай ги по-надалече, Акела! Хей, Рама! Хей, хей, хей, дечица мои! Спокойно, спокойно сега! Всичко вече мина!
Акела и Сивия брат тичаха насам-натам, хапеха биволите за краката и макар че стадото веднъж се обърна отново към клисурата, Маугли успя да отклони Рама, а после и другите го последваха към локвите.
Излишно беше да тъпчат повече Шир Хан, Той бе мъртъв, лешоядите вече се събираха в негова чест.
— Това, братя, беше съвсем кучешка смърт! — каза Маугли и протегна ръка за ножа, който винаги носеше в калъф, закачен на шията си, откак живееше с хората. — Но и Куция не показа никакво желание да се бие. Мисля, че кожата му ще разкраси Скалата на съвета! Трябва бързо да се хващаме за работа!
Друго момче, израсло между човеците, никога не би и помислило, че може само да одере един тигър, дълъг десет фута, но Маугли знаеше по-добре от всички как се държи кожата на едно животно и как може да се махне. Това обаче беше трудна работа и Маугли цял час ряза и дра, а вълците го гледаха с увиснали езици или пък дърпаха кожата, когато им кажеше.
По едно време усети някаква ръка да ляга върху рамото му, като погледна нагоре, видя Булдео със своя мушкет. Децата бяха разказали за лудия бяг на биволите и Булдео гневно се бе запътил насам, за да се скара на Маугли, че не се грижи за стадото. Щом се появи, вълците се скриха.
— Що за щуротия? — яростно извика Булдео. — Да мислиш, че можеш сам да одереш тигър! Къде го убиха биволите? О, това е Куция тигър, за чиято глава са обещани сто рупии! Добре, добре, щом е така, ние ще ти простим това, че изтърва стадото, дори може аз да ти дам една рупия от наградата, когато занеса кожата в Канхивара!
Той бръкна в пояса си, извади оттам кремък и огниво и клекна, за да опърли мустаците на Шир Хан. Повечето местни ловци пърлят мустаците на убитите тигри, за да не ги тревожи после духът им.
— Хм! — сякаш на себе си каза Маугли, снемайки кожата от предната лапа. — Значи ти ще отнесеш кожата в Канхивара, за да вземеш наградата и може да ми дадеш една рупия! Но аз съм намислил нещо друго и кожата ми трябва. Хей, старче, я махни този огън!
— Как смееш да говориш така с главния ловец на селото? Тигърът е бил убит само поради твоя късмет и глупостта на биволите! Той току-що се е нахранил, иначе щеше да е на двайсет мили оттук. Ти дори не можеш да го одереш както трябва, малко, просяшко изчадие! И ти ще ми казваш на мен, Булдео, да не му пърля мустаците! ЕЙ, Маугли, не само че няма да ти дам и една ана (Ана — дребна индийска монета, част от рупията.) от наградата, ами ще ти тегля и един хубав бой! Я остави трупа!
— В името на бивола, с който съм откупен — каза Маугли, докато одираше рамото, — нима трябва цял ден да слушам как една дърта маймуна дрънка врели-некипели! Ей, Акела, този Човек ми досажда!
Булдео, който все още стоеше наведен над главата на Шир Хан, се намери проснат на тревата, а над него се изправи голям сив вълк. Маугли продължаваше да дере кожата, сякаш нищо не беше станало.
— Да-а! — процеди той през зъби. — Ти си съвсем прав, Булдео! Ти няма да ми дадеш и една ана от наградата. Това беше дълга война между мен и Куция тигър… много дълга война… и накрая аз победих!
За да бъдем справедливи трябва да кажем, че ако беше десетина години по-млад и ако бе срещнал Акела в гората, Булдео щеше да се справи с него, но един вълк да изпълнява заповедите на това момче, което води войни с тигри човекоядци, не беше нещо обикновено. Това бе вълшебство, най-лоша магия — мислеше си Булдео и се питаше дали муската, която носи на врата си, ще го запази. Той лежеше, колкото можеше по-неподвижно, и чакаше всяка минута Маугли също да се превърне в тигър.
— Махараджа! Велики царю! — дрезгаво прошепна той най-после.
— Да — каза Маугли и се изкиска, без да обърне глава.
— Аз съм стар човек! Аз мислех, че си обикновено пастирче! Мога ли да стана и да си ида или твоят слуга ще ме разкъса на парчета?
— Върви си с мир! И друг път не ми се меси в работите! Пусни го, Акела!
Булдео с все сила закуцука към селото и от време на време поглеждаше през рамо, да не би Маугли да се превърне в нещо ужасно, а в селото разказа на свещеника такива измислици за магии, вълшебства и чародейства, че свещеникът стана от мрачен помрачен.
Маугли продължи работата си, но вече падаше здрач, когато той и вълците най-сетне отделиха голямата пъстра кожа от тялото.
— Сега трябва да скрием това и да приберем биволите в къщи! Помогни ми да ги събера, Акела!
Стадото се скупчи в мъгливия здрач. Като стигнаха близо до селото, Маугли видя светлини и чу, че в храма надуваха раковини и биеха камбаните. Като че ли половината село го чакаше пред изхода.
— Това е, защото убих Шир Хан — каза си той, но град от камъни заваля край главата му и селяните закрещяха:
— Магьосник! Вълчо изчадие! Дявол от джунглата! Махай се! Махай се оттук или свещеникът пак ще те превърне във вълк! Стреляй, Булдео, стреляй!
Старият мушкет гръмна с трясък и един бивол изрева от болка.
— Нова магия! — закрещяха селяните. — Той отклонява куршумите. Булдео, това беше твоят бивол!
— Но защо е всичко това? — попита изумен Маугли, а летящите камъни ставаха все повече и повече.
— Че те доста приличали на Глутницата, тия твои братя! — каза Акела и седна спокойно на земята. — Струва ми се, че ако тези куршуми значат нещо, те са насочени срещу теб!
— Вълк! Дете на вълк! Махай се! — крещеше свещеникът и размахваше клонка от свещеното растение тулси.
— Пак ли? Миналия път ме гониха, защото съм Човек! Сега ме гонят, защото съм вълк! Да си вървим, Акела!
Една жена — това беше Месуа — изтича към стадото и извика:
— Сине, сине мой! Те казват, че си магьосник и че можеш по своя воля да се превръщаш във всякакъв звяр! Аз не им вярвам, но бягай, бягай, защото ще те убият! Булдео казва, че си вълшебник, но аз знам, че си отмъстил за смъртта на моя Нату!
— Върни се, Месуа! — викаше тълпата. — Върни се или ще те убием с камъни!
Един камък удари Маугли по устата и той се изсмя с къс, грозен смях.
— Върни се, Месуа! Това е една от техните глупави измислици, които вечер си разказват под голямото дърво. Аз поне платих за живота на сина ти. Сбогом и бягай бързо, защото ще пратя стадото срещу тях, а то може да изпревари техните камъни! Аз не съм магьосник, Месуа. Сбогом.
— Хайде за последен път, Акела! — изкрещя той. — Подгони стадото!
Биволите с нетърпение чакаха да влязат в селото. Воят на Акела беше почти излишен и те се втурнаха като вихрушка към портата, разпръсквайки тълпата наляво и надясно.
— Пребройте ги! — извика презрително Маугли. — Може да съм откраднал някой от тях! Пребройте ги, защото няма вече да ги паса за вас! Сбогом, човешки деца, и благодарете на Месуа, защото иначе бих дошъл с моите вълци и бих ви подгонил ей тук, по вашата улица!
Той се завъртя на петите си и тръгна назад заедно с вълка единак. После погледна към звездите и се почувства щастлив.
— Няма вече да спя в тия капани, Акела. Да вземем кожата на Шир Хан и да вървим. Не, не бива да отмъщаваме на селото, понеже Месуа беше добра с мен!
Когато луната изгря над полето и всичко стана млечнобяло, ужасените селяни видяха Маугли с някакъв вързоп на главата да се отдалечава с онзи сигурен вълчи тръс, който гълта дългите мили като ламя. По петите му тичаха два вълка. Тогава те пак забиха камбаните на храма и още по-силно надуха раковините. Месуа плачеше, а Булдео така украсяваше разказа за своите приключения в джунглата, че накрая взе да разправя как Акела стоял на задните си лапи и говорел като Човек.
Луната тъкмо залязваше, когато Маугли и двата вълка наближиха Скалата на съвета и спряха пред пещерата на Майката-вълчица.
— Те ме изгониха от Човешката глутница, майко! — извика Маугли. — Но аз ида с кожата на Шир Хан! Аз удържах на думата си!
Майката-вълчица бавно се измъкна навън, сподирена от вълчетата, и очите й заблестяха при вида на кожата.
— Аз го предупредих за този ден още когато той мушна главата си в нашата пещера, понеже искаше да вземе живота ти, мое малко жабче! Аз му казах, че ще настане време, когато подгоненият ще стане гонител! Добре си направил!
— Да, малко братче, добре си направил — чу се гърлен глас от гъсталака. — Ние се чувствахме самотни в джунглата без теб! — И Багира дотича до голите крака на Маугли.
Те се качиха заедно върху Скалата на съвета, Маугли просна кожата върху плоския камък, където обикновено седеше Акела, и я закрепи с четири бамбукови колчета. Акела легна върху нея и извика старите думи на Съвета — „Гледайте, добре гледайте, о, вълци!“ — които някога бе извикал при първия преглед на Маугли.
Откак бяха махнали Акела, Глутницата бе останала без водач и ходеше на лов и се биеше, както си пожелаеше. Но когато чуха повика, вълците по навик се отзоваха: някои бяха осакатени от капаните, в които бяха попадали, други куцаха от куршуми в крака, трети бяха хванали краста от лоша храна, а мнозина направо липсваха. Но те дойдоха пред Скалата на съвета — всички, които бяха останали, и видяха шарената кожа на Шир Хан върху камъка и големите нокти, които се клатеха в краищата на празните увиснали лапи. Тогава Маугли съчини една песен без рими, една песен, която сама се изтръгна от гърлото му, и той високо я викаше, и скачаше по звънтящата кожа, и биеше такта с крак, докато не му остана дъх. Сивия брат и Акела виеха между стиховете.
— Гледайте добре, вълци! Не спазих ли думата си? — каза накрая Маугли и вълците излаяха „да!“, а един съвсем проскубан вълк нададе вой:
— Води ни пак, Акела! Води ни пак, Маугли, защото ни омръзна да живеем без Закон! Нека пак да бъдем Свободния народ!
— Не! — измърка Багира. — Това не може да стане! Като се наядете до насита, лудостта отново може да ви хване. Ненапразно ви казват Свободен народ! Вие искахте свобода, ето я! Яжте я сега, вълци, яжте свободата си!
— Човешката глутница ме изгони и Вълчата глутница ме изгони — каза Маугли. — Отсега нататък сам ще ходя на лов из джунглата!
— И ние ще ходим на лов с теб — извикаха четирите млади вълка.
И така Маугли от този ден тръгна на лов в джунглата със своите четирима братя. Той обаче не остана завинаги сам, защото по-късно пак стана Човек и се ожени.
Но това е вече приказка за възрастни.
ПЕСЕНТА НА МАУГЛИ,
която той изпя пред Скалата на съвета, докато танцуваше върху кожата на Шир Хан
Аз, Маугли, пея песента на Баугли! Нека джунглата чуе всичко, което направих!
Шир Хан казваше, че ще убие… че ще убие! Привечер край селската порта ще убие Маугли, жабата! Той се наяде и се напи. Добре се напий, Шир Хан — кога ли ще се напиеш пак? Спи и сънувай как убиваш! Аз съм сам из пасбищата. Ела, Сиви брате! Ела, Единако, едър дивеч се е задал.
Докарайте големите биволи, сивокожите биволи с гневни очи! Водете ги, както аз ви нареждам! Спиш ли спокойно, Шир Хан? Събуди се, ей, събуди се! Аз идвам заедно с моите биволи! Рама, царят на биволите, тропна с крак. Води на Вайнгунга, накъде отиде Шир Хан?
Той не е Яки, та да копае дупки, нито е Мао, паунът, та да лети. Не е Манг, прилепът, та да виси на клон. Малки бамбукови храсти, които пукате в тоя миг, кажете ми къде е избягал? О, той бил тук! Аху! Той бил тук! Под краката на Рама лежи Куция. Стани, Шир Хан! Стани и убивай! Виж колко прясно месо! Разкъсай биволските шии!
Шшт! Той е заспал. Не го будете, че е много силен. Лешоядите вече дойдоха да видят силата му. И черните мравки дойдоха да я видят. Голямо множество се е събрало в негова чест. Алала! Аз нямам дреха да се загърна. Лешоядите ще ме намерят гол. Срамно е да ги срещам така.
Заеми ми кожата си, Шир Хан! Заеми ми твоята весела, шарена кожа, да се явя с нея пред Скалата на съвета! В името на бивола, с който съм откупен, аз бях дал едно обещание. Аз бях дал едно малко обещание! Само кожата ми липсва, за да изпълня думата си. Със ножа — със ножа, който човеците използват, със ножа на ловеца, на Човека, аз коленича, за да взема своя дар. Води на Вайнгунга, вие сте свидетели, че Шир Хан ми дава от обич кожата си. Дърпай, Сиви брате! Дърпай, Акела! Тежка е кожата на Шир Хан. Човешката глутница се сърди. Тя хвърля камъни. Тя говори с бебешки думи. По устата ми тече кръв. Да се махаме! През нощта, през горещата нощ, тичайте с мен, мои братя! Ние ще оставим светлините на селото и ще отидем при спусналата се луна! Води на Вайнгунга, човешката глутница ме изгони. Аз не им сторих нищо лошо, но те се боят от мен! Защо? Вълчата глутница също ме изгони. За мен джунглата е затворена и селските порти са затворени. Защо?
Аз танцувам върху кожата на Шир Хан, но сърцето ми е натежало. Устата ми е наранена и разкъсана от камъните на селото, но сърцето ми е леко, понеже пак съм в джунглата. Защо?
Тия две неща се борят в мен, както змиите се борят напролет. Вода капе от очите ми и все пак се смея, докато капе. Защо?
Аз съм направен от двама Мауглевци, но кожата на Шир Хан е под краката ми.
Цялата джунгла знае, че убих Шир Хан. Гледайте, добре гледайте, вълци!
Ахе! Сърцето ми е натежало от неща, които не мога да разбера.