Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (2) (Маугли)

ЛОВЪТ НА КАА

Леопардът с шарки се гордее,

биволът — с рога и стъпка здрава,

чист бъди: по бляскавата кожа,

че е смел, ловецът се познава.

Ако сам откриеш, че еленът

може да те бодне отдалече,

то не спирай, за да ни го кажеш:

ний го знаем от години вече.

Не Мъчи ти малки животинки,

а им казвай „братче“ и „сестрица“,

че макар да ти изглеждат дребни,

може майка им да е стръвница.

„Страшен съм!“ — вълчето младо вика,

първата си плячка щом убие.

Но то малко е, а джунглата — грамадна.

Нека по-добре без шум се скрие.

Мъдрости на Балу

Това, което се разказва тук, стана малко преди Маугли да бъде прогонен от Сионийската глутница, по времето, когато Балу го запознаваше със Закона на джунглата. Голямата сериозна стара кафява мечка се радваше, че има такъв схватлив ученик, защото младите вълци научават само онова от Закона на джунглата, което се отнася до тяхната глутница и племе, и обучението им свършва, щом могат да повторят Ловното правило:

— Крака, които вървят без шум, очи, които виждат в мрака, уши, които чуват вятъра в леговището му, остри бели зъби — с това се отличават нашите братя освен Табаки и Хиената, които ние мразим!

Но Маугли като човешко дете трябваше да научи много повече. Понякога Багира, Черната пантера, разхождайки се из джунглата, идваше да види как върви обучението на нейния любимец и мъркаше, облегнала глава на някое дърво, а Маугли повтаряше пред Балу дневния урок. Момчето можеше да се катери така добре, както да плува, и да плува така добре, както да тича — затова учителката Балу му преподаваше и ония части от Закона, които се отнасяха до водите и върховете на дърветата: как да различи гнил клон от здрав, как да говори учтиво на дивите пчели, когато се натъкне на техен кошер петдесет фута над земята; какво да каже на Манг, прилепа, ако го разтревожи по пладне между клоните; как да предупреди водните змии във вировете, преди да се хвърли с плясък сред тях. Никой от Народа в джунглата не обича да го смущават и всички са готови веднага да се нахвърлят върху смутителя. Маугли научи и Ловното предупреждение на чужденеца — ако тръгнеше на лов извън своите земи, трябваше да го повтаря на висок глас, докато получи отговор. Преведено на човешки език, то гласи: „Позволи ми да ловувам тук, понеже съм гладен“. А отговорът е: „Ловувай, но за да се нахраниш, а не за удоволствие“.

От всичко това личи колко много имаше да учи Маугли, при това да го учи наизуст и той се отегчаваше много да повтаря едно и също нещо стотици пъти. По този повод Маугли получи от Балу удар с лапа и разсърден избяга, а мечката каза на Багира:

— Човешкото дете си е човешко дете и трябва да научи целия Закон на джунглата.

— Но помисли колко мъничък е той! — възрази Черната пантера, която би разглезила Маугли, ако зависеше от нея. — Как може неговата малка главичка да побере толкова много приказки?

— А нима в джунглата не убиват малките, също както и големите? Убиват ги! Затова го уча на тия неща и щом ги забравя, го удрям, макар и нежно!

— Нежно! Какво разбираш от нежност ти с твоята желязна лапа? — изръмжа Багира. — Днес цялото му лице е издраскано от твоята… нежност! Пфу!

— По-добре да е издраскан от главата до краката, но от мен, защото аз го обичам, отколкото да загине от своето невежество — разгорещено отговори Балу. — Сега го уча на Властните думи на джунглата, които да го пазят от птиците и змийския народ, както и от всички четирикраки, които ходят на лов, с изключение на неговата собствена глутница. Сега може да потърси подкрепа от цялата джунгла, стига да запомни думите. Не заслужава ли това малко бой?

— Добре, но внимавай да не пребиеш някога човешкото дете. То не е горски дънер, та да си точиш на него тъпите нокти. А какви са тия Властни думи? Аз по-скоро бих дала подкрепа, отколкото да потърся — Багира протегна лапа и с възхищение огледа своите нокти, сини като стомана и остри като бръснач. — Но все пак ми е любопитно да ги знам!

— Ще повикам Маугли и той ще ти ги каже, ако иска! Хайде, ела, малко братче!

— Главата ми бучи като кошер — чу се сърдит глас над главите им и Маугли се плъзна надолу по дънера на едно дърво, сърдит и възмутен. Като стигна земята, той добави: — Ида за теб, Багира, а не за теб, дебела, стара Балу!

— Все ми е едно за кого идеш — каза Балу, макар че се почувства оскърбена. — Кажи тогава на Багира Властните думи на джунглата, които днес научи от мен!

— Властните думи за кой народ? — попита Маугли, доволен, че ще може да се прояви. В джунглата има много езици. Аз ги знам всичките.

— Ти знаеш някои неща, но не чак толкова много! Виждаш ли, Багира, те никога не са благодарни на своята учителка! Нито едно вълче не се е върнало да благодари на старата Балу за нейните уроци. Кажи тогава думите за Ловния народ, учена главо!

— Ние сме от една кръв, вие и аз! — каза Маугли и придаде мечешко произношение на думите, които употребяваше целият Ловен народ.

— Добре! Сега за птиците!

Маугли ги повтори и изсвири накрая като ястреб.

— Сега за змийския народ! — каза Багира. Едно неописуемо съскане се разнесе в отговор, Маугли подскочи, ритна във въздуха, сам си изръкопляска и се метна върху гърба на Багира. Заудря с пети по гладката й кожа и взе да прави колкото можеше по-грозни муцуни на Балу.

— Ето на, ето на! Това си струваше няколко драскотини — каза нежно Кафявата мечка. — Някой ден ще си спомниш за мен!

И се обърна, за да разкаже на Багира как помолила Хати, Дивия слон, който знае всичко за тези неща, да каже Властните думи на Маугли и как Хати завел Маугли до един вир, за да научи змийските думи от водна змия, понеже Балу не можела да ги произнесе, и как сега Маугли бил горе-долу осигурен срещу всякакви нещастия в джунглата, защото нито змия, нито птица, нито друго животно биха го нападнали.

— Следователно няма вече от кого да се страхува — изпъчи се Балу и с гордост потупа големия си космат корем.

— Освен от своето собствено племе — тихо измърмори Багира и после подхвърли силно към Маугли: — Ей, имай милост към моите ребра, малко братче! Какъв е този танц отгоре ми?

Маугли се мъчеше да привлече вниманието им, като дърпаше козината по рамото на Багира и същевременно я риташе силно. Двете животни млъкнаха и той извика с все сила:

— А сега аз ще си имам собствено племе и цял ден ще го водя по клоните!

— Каква нова щуротия си измислил, глупчо? — попита Багира.

— О, да, и ние ще хвърляме клони и кал по старата Балу — продължи Маугли. — Те ми обещаха. Ой!

— Буф! — Голямата лапа на Балу смъкна Маугли от гърба на Багира, Момчето се строполи между големите й предни крака и видя, че мечката е разгневена.

— Маугли — каза Балу, — ти си говорил с Бандар-лог, с маймунския народ?

Маугли погледна Багира, за да види дали пантерата също е разгневена. Очите на Багира бяха студени и твърди като два лъскави зелени камъка.

— Ти си бил с маймунския народ, със сивите маймуни, с Народа без Закон — с всеядците! Какъв срам!

— Когато Балу ме удари по главата — каза Маугли (той още лежеше по гръб), — аз избягах и сивите маймуни слязоха от дърветата и ме съжалиха. Само те ме съжалиха! — Той заподсмърча.

— Маймунският народ те съжалил! — изръмжа Балу. — Тяхното съжаление е колкото неподвижността на планинския поток! Колкото прохладата на лятното слънце! И какво стана после, човешко дете?

— И после… после те ми дадоха да ям орехи и други хубави неща и ме занесоха на ръце чак до върховете на дърветата, и казаха, че съм бил техен брат по кръв, само дето съм нямал опашка, и че един ден съм щял да стана техен водач!

— Те нямат водач — каза Багира. — Те лъжат. Те винаги са лъгали.

— Бяха много добри към мен и ми казаха пак да ида при тях. Защо никога досега не сте ме водили при маймунския народ? Те стоят на краката си така, както стоя аз. Те не ме удрят с твърди лапи. Те си играят цял ден. Пусни ме да стана! Ей, лоша Балу, пусни ме да стана! Искам пак да отида и да си играя с тях!

— Слушай, човешко дете — каза мечката и гласът й избоботи като гръмотевица в гореща нощ. — Аз съм ти преподавала целия Закон на джунглата, за всички народи в джунглата, освен за маймунския народ, който живее по дърветата. Те нямат Закон. Те са изхвърлени от всички. Те нямат свой собствен език, а употребяват откраднати думи, които са дочули, докато подслушват и надзъртат, и дебнат горе по клоните. Техните обичаи не са наши обичаи. Те нямат водачи. Те нямат спомени. Те се хвалят и бърборят, и си въобразяват, че са велик народ, който се кани да върши велики дела в джунглата, но после един орех пада отгоре и те избухват в смях и забравят всичко. Ние от джунглата нямаме вземане-даване с тях. Ние не пием там, откъдето пият маймуните, не ходим там, където ходят маймуните, не ловуваме там, където те ловуват, не умираме там, където те умират. Чувал ли си ме до днес да ти говоря за Бандар-лог?

— Не — каза шепнешком Маугли, защото цялата джунгла притихна след думите на Балу.

— Народът на джунглата ги е махнал от своите мисли и от своите уста. Те са безкрайно много и зли, и мръсни, и безсрамни, те искат — когато изобщо искат нещо — Народът на джунглата да ги забелязва. Но ние не ги забелязваме дори когато хвърлят орехи и мръсотии върху главите ни!

Тя едва бе завършила, когато град от орехи и съчки полетя надолу през клоните. Чуха се кашляния и вой, и гневни скокове горе високо между тънките клони.

— Маймунският народ е забранен — каза Балу. — Забранено е на Народа в джунглата да има допир с него. Помни това!

— Да, забранено е — повтори и Багира. — Но аз мисля, че Балу трябваше да те предупреди.

— Аз… аз? Как можех да предположа, че той ще си играе с такава измет! Маймунският народ! Пфу!

Нов град от орехи и съчки се изсипа върху главите им — двете животни се отдръпнаха и отведоха Маугли със себе си. Думите на Балу за маймуните бяха съвсем справедливи. Те живеят по високите дървета, а тъй като другите животни рядко поглеждат нагоре, почти няма възможност Народът на джунглата да се среща с маймуните. Но колчем намерят болен вълк или ранен тигър, или мечка, маймуните ги измъчват, те замерват с орехи и клони всяко животно, за да се забавляват или с надеждата, че ще бъдат забелязани. След това вият и кряскат безсмислени песни, канят Народа на джунглата да се покатери горе на техните дървета и да се бие с тях или без никаква причина влизат в яростни битки помежду си и оставят мъртвите маймуни на такива места, че Народът на джунглата да ги види.

Те винаги твърдят, че ей сега ще си изберат водач и ще установят свои закони и обичаи, но никога не го правят, защото паметта им трае от ден до пладне, и оставят нещата така. Те си имат своя поговорка: „Каквото Бандар-лог намисли сега, Джунглата ще го намисли утре“, и това ги утешава много. Никое животно не може да ги стигне, но, от друга страна, никое животно не ги забелязва. Затова те сега бяха толкова доволни, когато Маугли се съгласи да играе с тях и когато разбраха колко сърдита е Балу.

Отначало те нямаха никакви други намерения — Бандар-лог никога няма никакви намерения, но после една от тях измисли нещо, което й се стори блестящо, и го каза на останалите. Тя заяви, че Маугли би бил полезен за тяхното племе, понеже можел да сплита клонки и да прави заслони против вятъра, та ако го хванат и задържат, ще го накарат да научи и тях. Разбира се, Маугли, като дете на дървар, беше наследил множество човешки инстинкти и често на игра правеше от паднали клони малки колибки, без да мисли как му идва на ум да ги прави. Маймуните го бяха наблюдавали отгоре и намираха тези колибки чудесни. „Този път — казаха си те, — ние наистина ще имаме водач и ще станем най-мъдрия Народ в джунглата; толкова мъдър, че всеки ще ни забелязва и ще ни завижда!“ Затова те съвсем тихо проследиха Балу, Багира и Маугли през джунглата, докато стана време за обедна дрямка и Маугли, много засрамен, заспа между пантерата и мечката, като си каза преди това, че никога вече няма да има работа с маймунския народ.

Когато се опомни, усети, че го пипат ръце — твърди и силни малки ръце — после някакви клони го шибнаха през лицето; после съзря през клоните как долу Балу будеше цялата джунгла със своите викове, а Багира се катереше по стъблото и всичките й зъби бяха блеснали. Маймуните тържествуващо виеха, бягаха към високите клони, където Багира не смееше да ги последва, и крещяха:

— Тя ни забеляза! Багира ни забеляза! Целият Народ на джунглата ни се възхищава заради нашата ловкост и хитрост!

След това хукнаха по дърветата, а хукването на маймуните по дърветата е нещо, което никой не може да опише. Там те си имат свои постоянни пътища и кръстопътища, нанагорнища и нанадолнища, всички на петдесет или седемдесет, или сто фута над земята, по които могат да се движат дори и нощем, ако има нужда.

Две от най-силните маймуни държаха Маугли под мишниците, скачаха с него по върховете на дърветата и всеки скок беше около двайсет фута. Ако бяха сами, биха могли да се движат двойно по-бързо, сега обаче тежестта на момчето ги задържаше. Макар да му се виеше свят, Маугли не можеше да не се наслаждава на този див полет, но мяркащата се далече долу земя го плашеше, а сърцето му подрипваше при всеки страшен тласък в края на скоковете, защото под тях зееше само празно пространство.

Двете маймуни го понасяха нагоре по някое дърво и той усещаше как слабите най-горни клонки пращят и се огъват, после с викове и кашляне литваха встрани и надолу и се хващаха с ръце и крака за по-долните клони на съседното дърво. Понякога виждаше цели мили от зелената джунгла, както от върха на мачтата се виждат цели мили от морето, а след това клоните и листата пак почваха да го шибат в лицето и той заедно с двамата си пазачи стигаше долу, почти до земята. Така, със скокове, трясъци, писъци и възклицания, цялото племе на Бандар-лог се носеше по дървесните пътища заедно с Маугли, своя пленник.

Отначало той се боеше да не го изтърват, после се ядоса, но съзнаваше, че е безсмислено да се бори; после започна да мисли. Първото нещо беше да прати известие на Балу и Багира, защото маймуните се движеха с такава бързина, че неговите приятели сигурно бяха изостанали далече назад. Да гледа надолу беше безполезно, понеже виждаше само горните клони на дърветата, затова той впи поглед нагоре и високо в синевата видя Ран, лешояда, който се рееше, описваше кръгове и наблюдаваше дали някой няма да умре в джунглата. Ран забеляза, че маймуните носят нещо, и се спусна няколкостотин ярда (Един ярд = 90 сантиметра.) по-ниско, за да види дали е добро за ядене. Той подсвирна от учудване, когато забеляза как те измъкнаха Маугли до върха на едно дърво и го чу да вика на езика на лешоядите: „Ние сме от една кръв, ти и аз!“ Вълни от зеленина покриха момчето, но Ран полетя към следващото дърво, и то тъкмо навреме, за да види отново малкото кафяво лице.

— Запомни пътя ми! — извика Маугли. — Извести на Балу от Сионийската глутница или на Багира от Съвета при Скалата!

— От кого да им известя, братко! — Ран никога не беше виждал Маугли, макар, разбира се, да беше чувал за него.

— От Маугли, жабата! Човешкото дете, така ми викат. Запомни моя пъ-ъ-ът!

Последните думи той изкрещя, летейки във въздуха, но Ран кимна и се вдигна толкова високо, че заприлича на прашинка. Там, реейки се във въздуха, той заследи със своите далекогледи очи люлеенето на дърветата по пътя, който вихрено следваха стражите на Маугли.

— Те никога не отиват далече — изкиска се той. — Никога не правят това, което са решили да направят. Винаги измислят нови неща — такива са Бандар-лог. Но този път са измислили нещо, което ще им навлече беда, понеже Балу няма жълто около устата, та да се шегуват с нея, а и Багира, доколкото знам, може да убива не само диви кози.

И той се залюля на крилете, прибрал крака под себе си, и зачака.

В това време Балу и Багира бяха побеснели от гняв и мъка. Багира се катереше така, както дотогава не се беше катерила, но клоните се чупеха под тежестта й и тя падаше на земята, а в ноктите й оставаха парченца кора.

— Защо не си предупредила човешкото дете? — ревеше тя на клетата Балу, която препускаше в тромав тръс с надеждата да настигне маймуните. — Каква беше ползата от твоите удари, с които едва не го уби, щом не си го предупредила?

— Бързо! По-бързо! Ние… ние може да ги хванем! — викаше задъхано Балу.

— Ще ги хванем! С тази бързина! И една ранена крава би могла да ни избяга! Учителко на Закона, мъчителко на малките, ако се клатушкаш така още една миля, ще се пукнеш от умора! Чакай! Седни и помисли малко! Измисли някакъв план! Сега не е удобно да ги преследваме. Те могат и да го хвърлят отгоре, ако ги доближим много!

— Арула! Хуу! Ами ако са го хвърлили вече, ако им е омръзнало да го носят! Нима можеш да разчиташ на Бандар-лог? О, бий ме с мъртви прилепи по главата! Цял живот да ям гнили кокали! Набутай ме в кошер на диви пчели, та да ме нажилят до смърт и после ме погреби заедно с хиената, защото аз съм най-окаяната от всички мечки! Арулала! Уау! О, Маугли, Маугли! Защо не те предупредих срещу маймунския народ, вместо да те удрям по главата? Може с тия удари да съм ти избила от ума целия днешен урок и сега да си сам в джунглата без Властните думи!

Балу сплете лапи зад ушите си и се заклати насам-натам с отчаяни стонове.

— Преди малко той поне ми повтори Думите правилно — нетърпеливо каза Багира. — Балу, ти си загубила и паметта си, и всякакво уважение към себе си! Какво ще си помисли джунглата, ако аз, Черната пантера, се свия на кълбо като бодливото свинче Ики и завия така?

— Не ме интересува какво ще си помисли джунглата! Той може да е вече мъртъв!

— Ако те не го хвърлят долу само за забава или ако не го убият от скука, не се страхувам за човешкото дете. Маугли е умен и добре обучен, а преди всичко има очи, от които Народът на джунглата се страхува. Но лошото е, че е в ръцете на Бандар-лог, а те, понеже живеят по дърветата, не изпитват нашите страхове! — Багира замислено близна една от предните си лапи.

— Каква глупачка съм! Каква дебела, кафява, муцунеста глупачка! — Балу изведнъж отърси козината си. — Хати, дивият слон, винаги казва една мъдрост:

„Всеки си има свой страх!…“ Бандар-лог се страхува от Каа, големия скален питон. Каа може да се катери не по-зле от тях. Каа краде млади маймуни през нощта. Само от името на Каа им се вледеняват мръсните опашки! Да вървим при Каа!

— Какво ще направи Каа за нас? Той не е от нашето племе, понеже няма крака и очите му са зли — каза Багира.

— Той е много стар и много хитър. И най-важното, винаги е гладен — каза обнадеждено Балу. — Обещай му много диви кози!

— Той спи по цял месец, след като се нахрани. Може би спи сега, а и да не спи, може би предпочита сам да убива козите си!

Багира, която не познаваше добре Каа, естествено, беше малко недоверчива.

— Тогава ние с теб ще го убедим. — С тези думи Балу потърка оръфаното си кафяво рамо о пантерата и двете тръгнаха да търсят Каа, големия скален питон. Намериха го, изтегнал се на следобедното слънце до края на скалата, да се възхищава от новата си кожа. Последните десетина дни той се бе оттеглил и сменил кожата си и сега изглеждаше великолепно — стрелкаше по земята своята голяма тъпоноса глава, извиваше във фантастични възли и пръстени тридесетте фута на своето тяло и облизваше устни, предвкусвайки предстоящия обед.

— Не е ял — каза Балу и въздъхна облекчено, щом забеляза красивата одежда на змията, цялата изпъстрена в кафяво и жълто. — Внимавай, Багира! Той не вижда добре, след като си е сменил кожата, и е готов да нанесе бърз удар!

Каа не беше отровна змия — всъщност той презираше отровните змии и ги смяташе за страхливци. Неговата сила беше в прегръдката му — ако веднъж успееше да обвие някого със своите огромни пръстени, всички по-нататъшни приказки ставаха излишни.

— Добър лов! — извика Балу и седна на задните си лапи. Като всички подобни змии Каа беше малко глух и отначало не чу поздрава. После се изви и наведе глава, готов за всеки случай.

— Добър лов и на вас! — отговори той. — Охо, това е Балу! Какво правиш тук? Добър лов, Багира! Струва ми се, че поне един от нас тримата изпитва нужда от храна. Да знаете за някакъв дивеч наблизо? Поне една сърна или дори някой млад елен? Чувствам се празен като изсъхнал кладенец.

— И ние сме тръгнали на лов — каза безгрижно Балу. Тя знаеше, че с Каа не бива да се бърза. Каа беше прекалено голям.

— Разрешете ми да дойда с вас — каза Каа. — За вас, Багира и Балу, един удар повече или по-малко е нищо, а пък аз, аз трябва да чакам с дни край горската пътека или половин нощ да се катеря, за да докопам някоя маймунка. Пфу! Гората вече не е онова, което беше по време на моята младост. Само гнили съчки и сухи клони!

— Може би всичко това има нещо общо с твоята голяма тежина — забеляза Балу.

— О, да, дължината ми е добра, дължината ми е добра — не без гордост каза Каа. — Но както и да е, виновни са тия новоизрасли дървета. При моя последен лов замалко не паднах, съвсем замалко, и понеже не се бях хванал здраво за дървото, се плъзнах, вдигнах шум и събудих Бандар-лог. Тогава те ме нарекоха с най-лоши имена.

— Безкрак жълт дъждовен червей — промърмори под мустак Багира, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Шшшш! Нима са ме наричали така? — попита Каа.

— Беше нещо подобно, крещяха го при последното пълнолуние, но ние никога не им обръщаме внимание. Какво ли не приказват те, казват дори, че си загубил всичките си зъби и че имаш смелост само пред малките козлета, понеже (колко са безсрамни тези Бандар-лог)… понеже те било страх от рогата на големите козли — сладкодумно продължи Багира.

Една змия, особено стар хитър питон като Каа, рядко ще покаже, че е разгневена. Сега обаче Балу и Багира видяха как големите гърлени мускули на Каа, с които той поглъщаше плячката си, се издуха и заиграха.

— Бандар-лог са променили мястото си за живеене — каза той спокойно. — Днес, като излязох на слънце, ги чух да крещят по дърветата.

— Тъкмо тях преследваме сега! — каза Балу, но думите й се запряха в гърлото, защото, доколкото си спомняше, първи път някой от Народа на джунглата признаваше, че се интересува от постъпките на маймуните.

— Няма съмнение, че нещо значително е повело по дирите на Бандар-лог двама такива изтъкнати ловци, водачи в своята част на джунглата! — учтиво отговори Каа, макар че се издуваше от любопитство.

— Да, точно така — поде Балу. — Понеже аз съм само една стара и понякога глупава преподавателка на Закона в Сионийската глутница, а колкото до Багира…

— Багира е Багира — прекъсна я Черната пантера и си затвори устата така, че чак и челюстите й изтракаха, понеже не вярваше в смирението. — Ето какво нещастие се случи, Каа. Тия мръсни крадци на орехи, тия берачи на палмови листа отвлякоха нашето човешко дете, за което може да си чувал.

— Чувах някакви новини от Ики (неговите игли го правят твърде нахален) за едно човешко създание, което влязло във вълча глутница, но не му повярвах. Ики е пълен с разни истории, чути-недочути, и при това много зле разказвани.

— Но то е истина! То е такова човешко дете, каквото никога не е имало — каза Балу. — Най-доброто, най-умното и най-храброто човешко дете. Мой собствен ученик, който ще прослави името на Балу по цялата джунгла, и при това аз… ние… го обичаме, Каа.

— Тц! Тц! — каза Каа и заклати глава. — О, и аз също знам какво нещо е да обичаш. Мога да ви разкажа такива неща…

— Само че за това трябва ясна нощ, когато всички сме добре нахранени, та да ги оценим, както подобава! — бързо се намеси Багира. — Нашето човешко дете сега е в ръцете на Бандар-лог, а ние знаем, че от целия Народ на джунглата те се боят само от Каа.

— Да, те се боят само от мен! И имат сериозно основание за това — каза Каа. — Бъбриви, глупави, суетни — суетни, глупави, бъбриви — това са маймуните! Но човешкото създание, което е в ръцете им, не ще е никак добре. На тях им омръзват орехите, които берат и хвърлят долу. Те носят цял ден някой клон, като смятат да вършат с него големи неща, а после го чупят на две. Това ваше човече не е за завиждане. Та какво ме наричаха те… „жълта риба“ ли беше?

— Червей, червей! Дъждовен червей! — каза Багира. — И още много други неща, които ме е срам да повторя!

— О, ние ще трябва да им припомним да говорят с уважение за своя господар. Аааах! Ще трябва да освежим тяхната хвърчаща памет! И накъде отидоха те с твоето дете?

— Само джунглата знае. По посока на залеза, струва ми се — отговори Балу. — Ние мислехме, че ти ще знаеш, Каа.

— Аз ли? Защо? Аз ги убивам, когато ми се изпречат на пътя, но никога не гоня Бандар-лог, както не гоня жабите, нито зелената тиня в блатото…

— Ехей, горе, горе! Горе! Хило! Ило! Ило!… Гледай горе, Балу от Сионийската глутница!

Балу вдигна поглед, за да види откъде идва викът — Ран, лешоядът, се спускаше и слънцето блестеше по ръбовете на извитите му нагоре криле. Беше дошло време, когато Ран трябваше да спи, но той се беше въртял над цялата джунгла, за да търси мечката и все не можеше да я открие под гъстата зеленина.

— Какво има? — извика Балу.

— Видях Маугли при маймуните. Той ми обади да ви известя. Проследих пътя им. Бандар-лог го замъкнаха отвъд реката, в маймунския град — в Студените дупки. Те може да стоят там една нощ или десет нощи, или един час. Казах на прилепите да следят през нощта. Това е което имам да ви предам. Добър лов на всички ви долу!

— И на теб желаем пълна гуша и дълбок сън, Ран! — извика Багира. — При следващия ми лов ще си спомня за твоята услуга и ще запазя главата само за теб, о, най-добър от ястребите!

— Нищо, нищо. Момчето знае Властните думи. Каквото можах, направих — отговори Ран и закръжи към своето гнездо.

— Той не е забравил да използва езика си — каза Балу и се изкиска гордо. — И като си помислиш, че едно толкова малко същество си е спомнило Властните думи, и то на птичи език, и то когато са го мъкнали между дърветата!…

— Те са му били набити в главата много твърдо — каза Багира. — Но аз също се гордея с него! Сега вече можем да вървим към Студените дупки!

Всички знаеха къде е това място, но малцина от Народа на джунглата ходеха там, защото това, което те наричаха „Студените дупки“, всъщност беше стар напуснат град, загубен и погребан в джунглата, а животните рядко използват места, които някога са използвали човеците. Глиганът понякога го прави, но хищните зверове — никога. При това там живееха маймуните, доколкото можеше изобщо да се каже, че живеят някъде, а никое животно, което уважава себе си, не би се приближило до тях освен по време на суша, когато в полуразрушените водохранилища и басейни все още се намираше малко вода.

— Дотам имаме половин нощ път с пълна скорост! — каза Багира. Балу доби много сериозен вид.

— Ще бързам, колкото мога — обезпокоено заяви тя.

— Не, не можем да рискуваме и да те чакаме! Ти ще вървиш след нас, Балу. Ние трябва да тръгнем с бърза стъпка — Каа и аз!

— Със стъпка или без стъпка, аз няма да остана по-назад от твоите четири лапи — късо каза Каа.

Отначало Балу положи усилия да бърза, но трябваше да спре задъхана и те я оставиха зад себе си. Багира летеше напред с люлеещия се галоп на пантера. Каа не казваше нищо, но колкото и да бързаше пантерата, огромният скален питон не изоставаше. Когато стигнаха един планински поток, Багира взе преднина, понеже го прескочи, докато Каа трябваше да го преплува, вдигнал глава и два фута от шията си над водата, но върху равната почва навакса загубеното.

— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата — каза Багира, когато се спусна здрачът, — ти не си бил от най-бавните!

— Гладен съм — каза Каа. — И после те са ме наричали пъстра жаба…

— Червей, дъждовен червей, и то целия жълт!

— Все едно! Карай нататък! — и Каа сякаш се лееше по земята и намираше с острия си поглед най-късия път.

В Студените дупки маймунският народ изобщо не мислеше за приятелите на Маугли. Те бяха докарали момчето в Загубения град и известно време бяха твърде доволни от себе си. Дотогава Маугли не бе виждал индийски град и макар този град да представляваше едва ли не купчина развалини, той му се видя великолепен. Някакъв цар го бе построил много отдавна върху малък хълм. Все още се виждаха настланите с камък пътища, извиващи към разрушените порти, където последните парчета дърво висяха на изхабените ръждясали панти. Навред между развалините растяха дървета, назъбените укрепления бяха разнебитени и изпорутени, от прозорците на кулите пълзящи растения провисваха по стените на гъсти кичури.

Върху хълма се издигаше голям дворец без покрив, мраморът на дворовете и водоскоците беше напукан и изцапан с червено и зелено, дори и калдаръмът на двора, където на времето са живели царските слонове, се беше изкорубил и разместил от израслите между камъните треви и дръвчета. От двореца се виждаха редица къщи без покриви, които правеха града да прилича на празна восъчна пита, изпълнена с мрак; на площада, кръстовище на четири улици, се търкаляше безформен каменен блок, който бил някога идол; ями и трапове зееха по уличните ъгли, където някога е имало градски кладенци, покрай рухнали куполи на храмове с израсли край тях смоковници.

Маймуните наричаха това място свой град и се преструваха, че презират Народа на джунглата, понеже живеел в гората. Но те не знаеха за какво са направени тия постройки, нито как да ги използват. Те се разполагаха на кръг в царската заседателна зала, пощеха бълхите си и си въобразяваха, че са човеци, или се суетяха навън-навътре из останалите без покрив къщи, трупаха в ъглите парчета мазилка и стари тухли, забравяха къде са ги струпали, биеха се и крещяха, събрани във войнствени тълпи, а после прекратяваха боя, за да играят нагоре-надолу по терасите на царската градина, където друсаха розовите храсти и портокаловите дръвчета, защото им доставяше удоволствие да гледат как падат плодове и цвят. Те изследваха всички коридори и тъмни проходи в двореца и стотиците тъмни стаички, но никога не запомняха какво са видели и какво не са, и така се движеха поотделно, на двойки или на тълпи и си казваха една на друга, че се държат също като човеци. Те пиеха от водохранилищата и размътваха водата, после се биеха край нея, после изведнъж хукваха на цели тумби и викаха:

„Няма в джунглата народ по-мъдър, по-добър, по-проницателен, по-силен и по-знатен от Бандар-лог!“ А после всичко почваше отново, докато градът им омръзнеше и те се връщаха обратно към върховете на дърветата с надеждата, че Народът на джунглата ще ги забележи.

Маугли, който беше обучаван според Закона на джунглата, нито харесваше, нито разбираше този начин на живот. Маймуните го довлякоха в Студените дупки късно следобед и вместо да се наспят, както би сторил Маугли след такова дълго пътуване, се хванаха за ръце, затанцуваха наоколо и запяха своите глупави песни.

Една маймуна държа реч и каза на своите другари, че отвличането на Маугли означава нов момент в историята на Бандар-лог, защото Маугли ще им покаже как да плетат клони и тръстики, та да си правят заслони срещу дъжда и вятъра. Маугли откъсна няколко лиани и започна да ги сплита, а маймуните се опитваха да му подражават, но само след няколко минути това им се видя безинтересно и взеха да се дърпат за опашките или кашляйки, да скачат нагоре-надолу на четири крака.

— Искам да ям — каза Маугли. — Аз не познавам тая част на джунглата. Донесете ми храна или ми позволете сам да си намеря храна!

Двайсет-трийсет маймуни хукнаха да му донесат орехи и диви пъпеши, но се сбиха по пътя и им се стори много трудно да се върнат с онова, което бе останало от плодовете. Маугли се обиди и го обзе гняв, но и гладът му се усили, и той тръгна из празния град, като от време на време изричаше Ловното предупреждение на чужденеца. Никой обаче не му отговаряше и Маугли разбра, че наистина е попаднал на много лошо място.

„Всичко, което Балу каза срещу Бандар-лог, е вярно — помисли си той. — Те нямат Закон, нито Ловно предупреждение, нито водачи — нищо освен глупави думи и малки, бързи, крадливи ръце. Затова, ако умра тук от глад или пък ме убият, вината ще е само моя. Но трябва да направя опит да се върна в джунглата. Балу сигурно ще ме набие, но то е по-добре, отколкото да друсам глупавите розови храсти заедно с Бандар-лог!“

Но щом стигна до градската стена, маймуните го отмъкнаха обратно и му казаха, че не знае колко щастлив е всъщност, после добре го нашибаха, за да го накарат да почувства благодарност към тях. Той стискаше зъби и не казваше нищо, а маймуните с крясъци го отведоха до една тераса над басейни от червен пясъчник, наполовина пълни с дъждовна вода. Там в средата на терасата имаше разрушена беседка от бял мрамор, построена някога за царици, които бяха умрели преди векове. Сводестият покрив се бе наполовина свлякъл и бе затрупал подземния коридор от двореца, през който минавали цариците, но стените бяха целите от мраморни решетки — красиви, млечнобели резби, украсени с ахати, сардоникс, яспис и лазурит, и когато луната изгря иззад хълма, тя заблестя през резбите и по земята паднаха сенки като черно-кадифени бродерии.

Макар че беше ядосан, уморен и гладен, Маугли не можа да сдържи смеха си, когато двайсетина маймуни едновременно започнаха да му говорят колко велики, мъдри, силни и знатни са те и колко глупав е той в желанието си да ги напусне.

— Ние сме велики! Ние сме свободни! Ние сме чудесни! Ние сме най-чудесният Народ в джунглата! Ние всички казваме това, следователно то е истина! — крещяха те. — И понеже ти си нашият нов слушател и ще занесеш нашите думи обратно на Народа на джунглата, така че той занапред да ни забелязва, ние ще ти разкажем всичко за нашето съвършенство!

Маугли не възрази и маймуните се събираха със стотици и стотици по терасата, за да слушат как техните собствени оратори възпяват достойнствата на Бандар-лог, а когато някой от ораторите спираше, за да си поеме дъх, другите се развикваха една през друга:

— Това е истина, всички казваме, че е истина!

Маугли кимаше и премигваше, и отговаряше „да“, когато отправяха към него въпрос, и главата му забуча от целия този шум.

„Сигурно Табаки, чакалът, ги е ухапал всичките — каза си той. — И сега ги е хванал бесът! Да, това сигурно е девани, бесът! Нима никога не лягат да спят? Ето, един облак скоро ще скрие луната. Ако беше достатъчно голям, щях да се опитам да избягам в тъмното! Но аз съм уморен!“

Същия облак гледаха в този миг и двама добри приятели, скрити в засипания ров пред градската стена: Багира и Каа знаеха колко опасни са маймуните, когато са много на брой, и не искаха да рискуват. Маймуните никога не се бият, освен ако са сто срещу един, а в джунглата такова съотношение не се нрави никому.

— Аз ще отида до западната стена — прошепна Каа, — и оттам ще се спусна бързо, понеже наклонът ще е в моя полза. Те, разбира се, не могат всички заедно да се хвърлят върху гърба ми, но все пак…

— Знам, знам — каза Багира. — Ако Балу беше тук, щеше да е по-добре, но трябва да направим каквото можем. Когато този облак скрие луната, аз ще се добера до терасата. Те сега имат някакъв съвет около момчето!

— Добър лов — мрачно каза Каа и се плъзна към западната стена. Тя обаче се оказа най-запазената и голямата змия доста се забави, преди да открие път между камъните.

Облакът скри луната и Маугли се чудеше какво ще последва, когато чу леките стъпки на Багира по терасата. Черната пантера бе изтичала нагоре по склона почти без звук и сега удряше — това отнемаше по-малко време, отколкото ако хапеше — удряше наляво и надясно между маймуните, които бяха наобиколили Маугли в петдесет-шестдесет кръга. Раздаде се вой на уплаха и гняв, а после една маймуна извика, докато Багира крачеше през въртящите се и ритащи тела:

— Тя е сама! Да я убием! Да я убием! Побеснялото множество от маймуни се струпа върху Багира, хапейки, дращейки, дърпайки и теглейки. Пет или шест други сграбчиха Маугли, качиха го върху стената на беседката и го пуснаха през дупката на рухналия свод. Едно момче, израсло сред човеците, сигурно би се наранило зле, понеже височината беше най-малко десет фута, но Маугли падна, както Балу го беше учила да пада, и се озова долу без никакви повреди.

— Стой там, докато убием твоята приятелка! — извикаха маймуните. — После ще си поиграем и с теб, ако дотогава Отровният народ те остави жив!

— Ние сме от една кръв, вие и аз! — бързо каза Маугли на змийски език. Той чуваше шумолене и съскане в околните купчини камъни и за всеки случай повтори Думите.

— Добре, добре, спокойно! — чуха се пет-шест тихи гласа. Всички древни развалини в Индия рано или късно стават свърталища на змии и старата беседка беше пълна с кобри. — Стой, без да мърдаш, малко братче, защото иначе ще ни настъпиш!

Маугли стоеше неподвижно, колкото можеше, взираше се през резбата и се вслушваше в бясната врява на битката около Черната пантера — писъците, виковете, ударите, както и дълбоката дрезгава кашлица на Багира, докато тя отстъпваше, и се отърсваше, и се извиваше, и се промъкваше под купищата свои неприятели. За първи път от рождението си Багира се биеше на живот и смърт.

„Балу трябва да е наблизо, Багира не може да е сама“ — помисли си Маугли и после извика силно:

— Към басейна, Багира! Добери се до басейните! Промъкни се дотам! Хвърли се във водата!

Багира чу думите му и разбра, че Маугли е в безопасност, което й даде нови сили. Инч след инч (Един инч = 2,5 сантиметра.) тя отчаяно си пробиваше път направо към водохранилищата и мълчаливо нанасяше удари.

Тогава от рухналата стена, която беше най-близо до джунглата, се разнесе гръмовитият боен вик на Балу. Старата мечка бе бързала с всички сили, но не беше могла да пристигне по-рано.

— Багира! — изрева тя. — Тук съм! Качвам се! Бързам! Аху-вора! Камъните се срутват под мен! О, почакайте да дойда, почакайте само да дойда, мръсни и подли Бандар-лог!

Задъхана, тя се намери на терасата и в миг изчезна под същинска вълна от маймуни, но здраво седна на задните си лапи, разпери предните, сграбчи, колкото можеше, и започна равномерно да удря — тап-тап-тап! — също като колело на воденица.

Остър шум и плясък подсказаха на Маугли, че Багира се е добрала до басейна, където маймуните не можеха да я последват. Пантерата лежеше и дишаше тежко, само главата й стърчеше над водата, а маймуните стояха на три реда по червените каменни стъпала, подскачаха от гняв и бяха готови да се нахвърлят върху нея от всички страни, ако излезеше да помогне на Балу, Тогава Багира вдигна мократа си муцуна и в отчаянието си извика на змийски език:

— Ние сме от една кръв, ти и аз!

Тя мислеше, че в последния миг Каа се бе уплашил. Дори Балу, наполовина смазана от маймуните на края на терасата, не можа да задържи кикота си, като чу голямата Черна пантера да вика за помощ.

Каа току-що си беше пробил път през западната стена и с такава силна извивка се добра до земята, че цял корниз се свлече в рова. Той не искаше да губи предимствата на наклона, затова един-два пъти се сви и разпусна, за да се увери, че всеки фут от дългото му тяло е в пълна изправност.

През цялото това време боят с Балу продължаваше и маймуните крещяха над басейна край Багира, а Манг, прилепът, летеше насам-натам и разнасяше из джунглата новини за голямата битка, докато най-сетне и Хати, дивият слон, затръби и пръснатите групи от маймунския народ се събудиха и полетяха отдалече по дърветата, за да помогнат на своите другари в Студените дупки, а шумът на боя вдигна на много мили наоколо дневните птици от сън.

Тогава пристигна Каа, бърз и жаден за убийства. Бойната сила на питона е в страшния удар с глава, нанасян с цялата сила и тежест на тялото. Ако можете да си представите копие или боздуган, или чук, който тежи почти половин тон, направляван от студен и спокоен мозък, горе-долу бихте си дали сметка с какво оръжие се биеше Каа. Един питон, дълъг четири-пет фута, може да събори Човек, ако го удари право в гърдите, а Каа, както знаете, беше дълъг трийсет фута. Първият му удар се насочи точно в средата на групата около Балу. Той стигна целта си със затворена уста, в пълно мълчание, и от втори удар не стана нужда. Маймуните се пръснаха с викове:

— Каа! Това е Каа! Бягайте! Бягайте!

Цели поколения млади маймуни, за да се държат мирно и прилично, са били плашени от възрастните с истории за Каа, нощния убиец, който пълзи по дърветата безшумно, както расте мъхът, и може да отнесе най-силната маймуна, за стария Каа, който умее така да се престори на паднал клон или на гнил дънер, че да измами дори най-умните, докато изведнъж клонът ги сграбчи и тогава…

Каа беше всичко, от което маймуните се страхуваха в джунглата, защото никоя от тях не знаеше границите на неговата сила, никоя от тях не можеше да го погледне в очите и никоя не се беше върнала жива от прегръдката му. Затова те побягнаха, хълцайки от ужас, към стените и покривите на къщите и Балу въздъхна с дълбоко облекчение. Нейната козина беше по-дебела от козината на Багира, но и тя бе жестоко пострадала в боя. Тогава Каа за пръв път отвори уста, произнесе само една съскаща дума и най-отдалечените маймуни, които търсеха закрила из Студените дупки, замръзнаха там, където бяха, и затрепериха така, че клоните под тях се огънаха и запукаха. Маймуните по стените и празните къщи спряха виковете си и в тишината, която падна над града, Маугли чу как Багира излезе от басейна и отърси мократа си козина.

После пак се разнесе врява. Маймуните заскачаха по-високо по стените; те се хващаха за вратовете на големите каменни идоли и с крясъци се промъкваха между зъберите на укрепленията, а Маугли затанцува в беседката, допря око до мраморната резба и забуха като бухал през предните си зъби, за да изрази по този начин своя присмех и презрение.

— Извадете човешкото дете от оня капан, аз нямам вече сили — изохка Багира. — Да извадим човешкото дете и да се махаме! Те може пак да ни нападнат!

— Те няма да мръднат, преди да им заповядам! Сссстойте така! — изсъска Каа и целият град пак се смълча. — Аз не можах да дойда по-рано, сестро, но мисля, че чух твоя повик! — Това се отнасяше до Багира.

— Да-а… може да съм извикала по време на боя! — отвърна Багира. — Балу, ранена ли си?

— Не знам дали не са ме разкъсали на сто отделни малки мечета — каза Балу и сериозно се зае да разтърсва крак след крак. — Ау! Ох, че боли! Каа, ние, струва ми се, ти дължим живота си, двете с Багира!

— Няма значение. Къде е човечето?

— Тук съм, в един капан. Не мога да се покатеря — извика Маугли.

Падналият свод се извиваше точно над главата му.

— Махнете го! Той танцува като Мао, пауна. Ще ни смачка малките — обадиха се отвътре кобрите.

— Хе-хе! — изкиска се Каа. — То печели приятели навсякъде, това човече! Дръпни се назад, човече, а ти се скрий добре. Отровен народе! Аз ще пробия стената.

Каа грижливо огледа мраморната резба, докато намери една безцветна пукнатина, която показваше по-слабо място, два-три пъти почука леко с глава, за да измери добре разстоянието, и после, вдигайки тялото си на шест фута от земята, нанесе с носа си няколко страхотни удара. Резбата рухна и се свлече сред облаци прах и отломки, Маугли изскочи през отвора, хвърли се между Балу и Багира и прегърна мощните им вратове с двете си ръце.

— Ранен ли си? — попита Балу и нежно го прегърна.

— Аз съм озлобен, гладен и доста издраскан… но те, о, те жестоко са се отнесли с вас, приятели мои!

Вие сте целите в кръв!

— Не само ние — каза Багира, облиза устни и погледна към мъртвите маймуни, които лежаха по терасата и край басейна.

— Това е нищо, нищо не е, щом ти си жив и здрав, моя гордост, мое най-малко от малките жабчета! — изхълца Балу.

— За това ще поговорим по-нататък — каза Багира със сух глас, който никак не се понрави на Маугли. — Но тук е Каа, на когото ние дължим победата, а ти — живота си! Благодари му според нашите обичаи, Маугли.

Маугли се обърна и видя огромната глава на питона да се люлее цял фут над неговата.

— Значи това е Човечето! — каза Каа. — Кожата му е твърде мека и ми прилича малко на Бандар-лог! Внимавай, Човече, да не би някой път, когато съм си сменил кожата, да те взема по погрешка за маймуна!

— Ние сме от една кръв, ти и аз! — отговори Маугли. — Тази нощ аз ти дължа живота си. Моята плячка ще бъде и твоя плячка винаги, когато си гладен, о, Каа!

— Много ти благодаря, малко братче — каза Каа, но очите му весело засвяткаха. — А какво може да убива такъв храбър ловец като теб? Питам, та да знам дали да го последвам, когато той тръгне на лов?

— Аз сам не мога да убивам нищо, понеже съм твърде малък! Но мога да гоня диви кози към тези, които имат нужда от тях. Когато стомахът ти е празен, ела при мен и ще видиш, че казвам истината. А и ръцете ми са твърде ловки — той протегна ръцете си, — и ако някога попаднеш в капан, бих могъл да върна дълга, който имам към теб и към Багира, и към Балу за тази нощ! Добър лов на всички ви, господари мои!

— Добре казано — изръмжа Балу, защото Маугли наистина беше изразил сполучливо своята благодарност.

За миг питонът леко допря главата си до рамото на Маугли.

— Храбро сърце и учтив език! — каза Каа. — Те ще те отведат далече в джунглата, Човече! А сега върви си по-бързо заедно със своите приятели! Върви си и лягай да спиш, защото луната залязва, а това, което ще последва, не е подходяща гледка за твоите очи!

Луната вече се спускаше зад хълмовете и редиците треперещи маймуни, струпани по стените и зъбчатите зидове, приличаха на оръфани ресни. Балу слезе до басейна да пие вода, Багира заоглажда козината си, а Каа се плъзна към средата на терасата и затвори челюсти с такъв звънтящ звук, че очите на всички маймуни се приковаха към него.

— Луната залязва — каза той. — Вижда ли се още? От стените долетя стон, сякаш вятърът плачеше по върховете на дърветата.

— Вижда се, Каа, вижда се!

— Добре! Сега започва танцът — Гладният танц на Каа! Стойте мирно и гледайте!

Питонът се завъртя два-три пъти в огромен кръг, залюля глава отдясно наляво. После взе да прави пръстени и осморки с тялото си, меки, разплути триъгълници, които се стапяха в квадрати и петоъгълници, в извивки, които не се спираха, но и не бързаха. Неговата тиха, бръмчаща песен не преставаше през цялото време. Все повече и повече мръкваше и накрая не се виждаше как Каа се извива и мести, а само се чуваше шумоленето на люспестата му кожа.

Балу и Багира стояха вкаменени, в гърлата им се надигаше неясно ръмжене, козината им бе настръхнала. Маугли гледаше и се чудеше.

— Бандар-лог! — чу се най-сетне гласът на Каа. — Можете ли да мръднете с ръка или крак без моя заповед? Отговорете!

— Не можем да мръднем с ръка или крак без твоя заповед, о, Каа!

— Добре! Направете една стъпка към мен! Редиците на маймуните безпомощно се люшнаха напред. Заедно с тях тромаво пристъпиха Балу и Багира.

— Още по-близо! — изсъска Каа и те пак пристъпиха.

Маугли хвана с ръце Балу и Багира, за да ги отведе, и двете големи животни трепнаха, сякаш събудени от сън.

— Дръж ме за рамото с ръка — пошепна Багира. — Дръж ме, защото иначе ще се върна… ще се върна при Каа! Ааах!

Но това е само старият Каа, който прави разни кръгове в праха! — каза Маугли. — Хайде да вървим! — И тримата се измъкнаха през един отвор в стената и се озоваха в джунглата.

— Ууууф! — изпъшка Балу, когато пак се намери под дърветата. — Никога вече няма да правя съюз с Каа! — И цялата се разтресе.

— Той знае повече от нас — промълви с трепет Багира. — Ако бях останала още малко, щях сама да се пъхна в гърлото му!

— Мнозина ще имат тази съдба, преди луната отново да изгрее — каза Балу. — Ще получи добър лов, както той си знае.

— Но какво значи всичко това? — попита Маугли, който не знаеше, че питонът може да хипнотизира. — Аз видях само една голяма змия, която правеше глупави кръгове, докато се стъмни. И носът й беше целият разбит. Ха-ха!

— Маугли! — гневно го пресече Багира. — Носът й беше разбит заради теб, а също и моите уши, моите хълбоци и лапи, както и вратът и раменете на Балу са изхапани заради теб. Дълги дни нито Балу, нито Багира ще могат с наслада да ходят на лов!

— Това няма значение — каза Балу. — Нали пак си имаме човешкото дете?

— Да, вярно е, но той ни струва твърде скъпо: изгубихме време за лов, получихме толкова рани, платихме с козината си, половината ми гръб е оскубан! И най-важното, честта ни пострада. Защото, спомни си, Маугли, как аз, Черната пантера, бях принудена да викам Каа за помощ и как двете с Балу бяхме оглупели като малки птичета пред неговия гладен танц. Всичко това, човешко дете, стана заради твоята игра с Бандар-лог!

— Вярно е, това е вярно! — тъжно каза Маугли. — Аз съм лошо човешко дете и усещам мъка в стомаха си.

— Мф! Какво казва Закона на джунглата, Балу? Балу никак не искаше да причинява на Маугли повече неприятности, но Закона не можеше да се заобиколи, затова измърмори:

— Мъката не пречи на наказанието. Но помни, Багира, че Маугли е толкова мъничък!

— Знам, че е мъничък, но той причини злини и заслужава няколко удара. Маугли, имаш ли нещо да кажеш?

— Нищо. Аз постъпих зле. И ти, и Балу сте целите в рани! Справедливо е.

Багира гальовно го цапна пет-шест пъти — от гледна точка на една пантера това едва ли би разбудило нейните собствени пантерчета, но за седемгодишно момче представляваше най-свирепият възможен бой. Когато свърши, Маугли кихна и се изправи, без да каже нито дума.

— Сега метни се на гърба ми, малко братче — каза Багира, — и да си вървим в къщи!

Едно от хубавите неща в Закона на джунглата е, че наказанието разчиства всички сметки. След него няма вече никакво натякване.

Маугли сложи глава върху гърба на Багира и така дълбоко заспа, че дори не се събуди, когато Майката вълчица го положи в дъното на пещерата.

ПОПЪТНА ПЕСЕН НА БАНДАР-ЛОГ

Ний на гирлянди летим във захлас,

гледа луната ревнива над нас.

Как ни завижда тук всяко сърце,

че сме снабдени със много ръце!

Наште опашки се вият така,

както ловецът опъва лъка!

Някой се сърди, но… карай ти, брат.

Знай, че опашката висне отзад!

 

Ето ни тук, сред зелени листа,

мислим за хубави, важни неща,

чакаме новия подвиг велик,

да го извършим във следния миг.

Нашата воля неспирно лети

към благородни големи мечти.

Някой побягна, но… карай ти, брат!

Знай, че опашката висне отзад!

 

Чуем ли някъде нови слова,

ний ги повтаряме миг след това,

звяр или птица отрони ли звук,

нашият хор го подема оттук.

Чудно, Разкошно! И пак! Погледни!

Ето, човеци същински сме ний!

Някой си мисли, но… карай ти, брат!

Знай, че опашката висне отзад!…

Тъй си живее маймунският свят.

 

А после всеки да се хване за тия гъвкави лиани

и лек, и волен да политне към блесналата висота,

по наште благородни звуци, по хвърлени от нас боклуци,

о, вярвай, вярвай, нас ни чакат прекрасни, приказни неща!.