Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (1) (Маугли)

БРАТЯТА НА МАУГЛИ

Пак нощ и прохлада,

спи Ран, лешояда,

Манг, прилепът, вече се скри.

Човека затвори стадата в обори,

че ний сме на лов до зори.

За ноктите смели, за зъбите бели настъпи решителен час.

„Добър лов!“ на всеки по тия пътеки, Закона сега е със нас!

Беше седем часът през една гореща вечер над Сионийските хълмове, когато Бащата-вълк се събуди от своя дневен сън, почеса се, прозина се и протегна една след друга лапите си, за да се освободи от сънното усещане. Отпуснала голямата си сива муцуна, Майката-вълчица лежеше сред четирите си вълчета, които се въртяха и скимтяха, а луната светеше през отвора на пещерата, където те всички живееха.

— Ух! — каза Бащата-вълк. — Време е пак да вървя на лов! — И понечи да се спусне надолу по хълма, но една малка сянка с рунтава опашка прекрачи прага и изви:

— Желая ти щастие, о. Вожд на вълците! Желая щастие и здрави бели зъби на твоите благородни деца, та никога да не забравят гладните на тоя свят!

Беше чакалът — Табаки, Блюдолизецът. Всички вълци в Индия презират Табаки, защото той все гледа да направи пакост и разнася клюки, и яде парчета кожа и парцали от селските бунища. В същото време те се боят от него, тъй като Табаки често го хваща лудостта, тогава той забравя, че се е страхувал от другите, хуква през гората и хапе всичко по пътя си. Дори тигърът се крие, когато малкият Табаки го хване лудостта, понеже лудостта е най-позорното нещо, което може да сполети едно диво животно. У нас я наричат хидрофобни, но животните я наричат „девани“ — бяс, и бягат от нея.

— Добре де, влез и виж! — каза сухо Бащата-вълк. — Тук няма никаква храна!

— О, може да няма храна за вълк — каза Табаки, — но за такова недостойно създание като мен и един изсъхнал кокал е цяло пиршество! Какви сме ние „гидур-лог“ (чакалският народ), та да придиряме? — И той се вмъкна навътре в пещерата, намери една еленова кост с малко месо по нея и весело я загриза.

— Благодаря за добрата вечеря — каза и облиза устни. — О, колко хубави са вашите благородни рожби! Какви големи очи имат! А са още толкова млади!… Наистина, би трябвало да се сетя, че царските деца се раждат царствени!

Табаки, разбира се, знаеше много добре, че когато ласкаеш децата пред самите тях, това води до нещастие, и му направи удоволствие да види смущението на Бащата-вълк и Майката-вълчица.

После седна, помълча малко, за да се наслади на злобната си постъпка, и добави с язвителен глас:

— Шир Хан, Великият, промени своите ловни места. Както сам ми каза, през цялата следваща луна той ще ловува из тия хълмове.

Шир Хан беше тигърът, който живееше край реката Вайнгунга, на двайсетина мили оттук.

— Той няма право! — сърдито поде Бащата-вълк. — Според Закона на джунглата, той няма право да променя ловните си места, без да предупреди от по-рано. Ще изплаши всичкия дивеч наоколо, а аз… аз сега храня двама.

— Майка му ненапразно го е нарекла Лунгри (Куция) — тихо каза Майката-вълчица. — Той по рождение е куц с единия крак, затова може да убива само добитък. Сега е ядосал селяните край Вайнгунга и идва тук, за да ядоса и нашите селяни. Заради него ще кръстосат джунглата надлъж и нашир, той ще се измъкне, а ние с нашите деца ще трябва да бягаме, когато подпалят тревата. Наистина ние сме много благодарни на Шир Хан!

— Да му предам ли вашата благодарност? — попита Табаки.

— Вън! — изкрещя Бащата-вълк. — Вън и върви да ядеш край твоя господар! Доста зло ни причини за една вечер.

— Отивам си — спокойно каза Табаки. — Можете сами да чуете Шир Хан долу в храсталака. Бих могъл да си спестя съобщаването на новината.

Бащата-вълк се заслуша и от тъмната долина, която се спускаше към малката река, дочу сухия, сърдит, ръмжащ, проточен хленч на тигър, който не е хванал нищо и пет пари не дава, че цялата джунгла ще го разбере.

— Глупак! — каза Бащата-вълк. — Да вдига такава врява, когато почва нощна работа! Какво мисли той — че нашите елени са като неговите тлъсти волове край Вайнгунга?

— Шт! Тази вечер той не е тръгнал нито за елен, нито за вол — каза Майката-вълчица. — Той е тръгнал за Човек!

Хленчът премина в глухо ръмжене, което сякаш идваше от всички посоки. Тъкмо този звук подлудява дърварите и циганите, които спят на открито, и ги кара понякога да се втурват право в устата на тигъра.

— Човек! — повтори Бащата-вълк и показа всичките си бели зъби — Пфу! Нима се свършиха бръмбарите и жабите в блатата, та да яде човеци, и то на наша земя!

Закона на джунглата, който винаги има сериозни причини за всяко свое повеление, забранява на животните да убиват човеци, освен когато показват на малките си как се убива Човек, но дори и тогава те могат да убиват само извън ловните места на глутниците и племената си. Истинската причина за това е, че когато убиеш Човек, рано или късно пристигат с пушки бели човеци на слонове и стотици кафяви човеци с гонгове, ракети и факли. Тогава всички в джунглата страдат. Помежду си обаче животните изтъкват друга причина: Човека бил най-слабото и беззащитно същество, затова било недостойно да го убиваш. Освен това добавят и още нещо, което е вярно: че който яде човешко месо, хваща краста и зъбите му изпадват.

Ръмженето се засили и завърши с гръмовното „Ааарх“ — вика на скачащия тигър.

После се чу вой — съвсем не тигърски вой, но и той идеше от Шир Хан!

— Не е успял — каза Майката-вълчица. — Какво става?

Бащата-вълк изтича няколко крачки навън и чу как Шир Хан тъпче из храсталака, ръмжи яростно и фучи.

— Толкова му е умът на този глупак, че е скочил право в огъня на дърварите и си е изгорил лапите! — изсумтя Бащата-вълк. — И Табаки е с него.

— Някой се качва нагоре — каза Майката-вълчица и помръдна едното си ухо. — Бъди готов!

Храстите леко зашумяха и Бащата-вълк приклекна на задните си лапи, за да скочи. И ако можехте да го видите в този миг, щяхте да присъствате на най-необикновеното нещо в света — вълк, който прекъсва собствения си скок. Той бе излетял напред, преди да разбере какво иде насреща, и сега се помъчи да спре. Поради това подхвръкна четири-пет фута (Един фут = 30 сантиметра. Б. пр.) нагоре и падна почти на същото място, откъдето бе скочил.

— Човек! — извика той. — Човешко дете! Гледай! Точно пред него, хванало се за един нисък клон, стоеше голо кафяво дете, толкова малко, че едва пристъпяше. Едва ли някога такова нежно създание, с такива трапчинки на бузите, е влизало нощем във вълча пещера. То гледаше Бащата-вълк в лицето и се смееше.

— Човешко дете ли? — каза Майката-вълчица. — Никога не съм виждала човешки деца. Донеси го тук.

Един вълк така е свикнал да носи своите вълчета, че ако трябва, би могъл да вдигне яйце със зъбите си, без да го счупи. Макар челюстите на Бащата-вълк да се вкопчиха във врата на детето, нито един зъб не одраска кожата му, когато го остави между вълчетата.

— Колко е малко! Колко е голо и колко е храбро! — каза меко Майката-вълчица. Детето сега се блъскаше между вълчетата, за да се настани на топло. — Охо! И то иска да бозае с другите! Значи такова е човешкото дете! Ха! Коя друга вълчица може да се похвали, че е хранила човешко дете заедно със своите рожби?

— Чувал съм, че е имало такива неща — каза Бащата-вълк. — но никога по мое време, нито пък в нашата глутница. Виж го, цялото е без косми и мога да го убия с един удар на лапата, а то ме гледа и съвсем не се бои.

Луната, която светеше през отвора на пещерата, потъмня — затулиха я огромната четвъртита глава и раменете на Шир Хан. Зад него Табаки скимтеше:

— Тук, господарю, тук влезе!

— Шир Хан ни прави голяма чест — каза Бащата-вълк, но очите му гневно заблестяха. — От какво има нужда Шир Хан?

— От моята плячка! Човешкото дете е дошло тук. Родителите му офейкаха. Дайте ми го!

Шир Хан наистина бе скочил право в огъня на дърварите, както каза и Бащата-вълк, затова беснееше сега от болката в обгорените си лапи. Но Бащата-вълк знаеше, че отворът на пещерата е твърде тесен, за да влезе вътре тигър. Дори и там, където беше, предните лапи и раменете на Шир Хан бяха притиснати поради липса на място и той приличаше на Човек, който напразно иска да се бие в бъчва.

— Ние, Вълците, сме свободен народ — каза Бащата-вълк. — Ние приемаме заповеди само от водача на Глутницата, а не от всеки срещнат шарен убиец на добитък. Човешкото дете е наше и ние ще решим дали да го убием.

— Вие ли ще решите? Какво ми приказваш? В името на бивола, който убих, нима трябва да си пъхам муцуната във вашата кучешка дупка, за да взема това, което по право ми принадлежи? Чуваш ли, аз. Шир Хан, ти говоря!

Цялата пещера закънтя от рева на тигъра. Майката-вълчица избута вълчетата и скочи напред — двете й очи, като две зелени луни в мрака, загледаха горящите очи на Шир Хан.

— А аз, Ракша (Демонът), ти отговарям! Човешкото дете е мое, Лунгри, мое и само мое! То няма да бъде убито. То ще живее и ще тича с Глутницата, и ще ходи на лов с Глутницата, а накрая, накрая — чуй сега какво ще ти кажа аз, о, убиецо на малки, голи деца, жабарьо и рибоядецо — накрая то ще подгони и теб! Хайде, махай се оттук, опърлено животно, или в името на елена, който убих (аз не ям дръглив добитък), ще те пратя обратно при майка ти по-куц, отколкото си се родил! Махай се!

Бащата-вълк се опули от учудване. Беше почти забравил дните, когато спечели Майката-вълчица след честен бой с пет други вълка и когато тя тичаше заедно с Глутницата и я наричаха Демонът не за да я поласкаят. Шир Хан би излязъл срещу Бащата-вълк, но не и срещу Майката-вълчица, защото знаеше, че на това място тя имаше всички преимущества пред него и щеше да се бие до смърт. Със злобно ръмжене той се дръпна заднишком от пещерата и извика отвън:

— Всяко куче може да лае в своя двор! Ще видим какво ще каже Глутницата за това осиновяване на човешко дете! Детето е мое и рано или късно ще дойде в моите уста, о, дългоопашати крадци!

Майката-вълчица, задъхана, се хвърли обратно при вълчетата, а Бащата-вълк каза загрижено:

— В думите на Шир Хан има голям дял истина. Детето трябва да бъде показано на Глутницата. Наистина ли искаш да го задържиш, майко?

— Дали искам да го задържа? — прошепна тя. — То дойде голо, посред нощ, самичко и много гладно, но въпреки това не се боеше! Виж го, вече измести едно от моите вълчета! А тоя куц касапин иска да го убие и после ще избяга към Вайнгунга, когато селяните, жадни за отмъщение, ще вземат да преравят всичките ни леговища! Дали искам да го задържа? Разбира се, че ще го задържа! Лежи си спокойно, жабче! О, ти, Маугли — Маугли, което значи жаба, ще те наричам аз — ще дойде време ти да гониш Шир Хан, както сега той гони теб!

— Но какво ще каже Глутницата? — попита Бащата-вълк.

Закона на джунглата постановява много ясно, че всеки вълк може да се изтегли от своята Глутница, когато се ожени, но щом неговите вълчета пораснат толкова, че да стоят на краката си, той е длъжен да ги доведе пред Съвета на Глутницата. Съветът обикновено се свиква веднъж на месеца при пълнолуние и там останалите вълци ги приемат. След този преглед вълчетата са свободни да тичат, където поискат, и преди да убият своя пръв елен, никой възрастен вълк от Глутницата не може да убие никое от тях под какъвто и да било предлог. Щом хванат убиеца, наказанието е смърт и ако помислите за миг, ще се съгласите, че това е справедливо.

Бащата-вълк почака, докато неговите вълчета можеха да подтичват, и щом настана време да се събира Глутницата, заведе ги заедно с Маугли и Майката-вълчица пред Скалата на съвета — един стръмен, покрит с камънаци хълм, където можеха да се скрият и сто вълка. Акела, големият сив единак, който бе водач на Глутницата благодарение на своята сила и храброст, се беше изтегнал горе на скалата, а под него седяха четиридесетина, ако не и повече, вълка, различни по ръст и цвят — от сивите като язовец ветерани, които сами можеха да убият елен, до тригодишните младоци, които си въобразяваха, че могат. Цяла година вече ги водеше Единакът — на младини два пъти бе падал във вълчи ями, а веднъж го бяха така били, че го помислили за мъртъв и го оставили да лежи, така че той знаеше похватите и обичаите на хората.

На Скалата не се говореше много. Вълчетата се боричкаха сред кръга, който бяха образували майките и бащите им. От време на време някой възрастен вълк се надигаше, бавно отиваше до някое вълче, оглеждаше го внимателно и се връщаше с безшумни стъпки на мястото си. Или пък някоя майка избутваше вълчето си на лунната светлина, за да е сигурна, че не е останало незабелязано. Акела викаше от своята скала:

— Вие знаете Закона! Вие знаете Закона! Гледайте добре, вълци!

А загрижените майки подемаха неговия вик:

— Гледайте, гледайте добре, вълци!

Най-сетне дойде ред и на Бащата-вълк. Майката-вълчица цялата настръхна, когато той избута Маугли, жабата в средата и Маугли седна там, засмя се и взе да си играе с блесналите срещу луната камъчета.

Акела не вдигна глава от лапите си, а продължи с еднообразния си вик: „Гледайте добре!“ В този миг глухо ръмжене се чу зад камъните — беше гласът на Шир Хан:

— Детето е мое! Дайте ми го! Какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?

Акела дори не мръдна с уши. Той каза само:

— Гледайте добре, вълци! Свободният народ не приема заповеди освен от Свободния народ! Гледайте добре!

Хор от ръмжене се надигна, един млад четиригодишен вълк поде въпроса на Шир Хан и го зададе на Акела:

— Но какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?

Според Закона на джунглата, има ли спор около приемането на едно вълче, за него трябва да се застъпят най-малко двама членове на Глутницата освен майка му и баща му.

— Кой ще се застъпи за човешкото дете? — каза Акела. — Кой от Свободния народ ще се застъпи?

Никой не се обади и Майката-вълчица се приготви за бой, знаейки, че това ще бъде последният й бой — ако нещата стигнеха дотам, разбира се.

Тогава единственото друго живо същество, което може да присъства на Съвета — Балу, сънливата кафява мечка, която преподава на малките вълчета Закона на джунглата — старата Балу, която може да ходи навсякъде, понеже яде само орехи и корени, и мед, се надигна на задните си лапи и изръмжа.

— Човешкото дете ли? — каза тя. — Аз се застъпвам за човешкото дете. Не смятам, че то може да ни навреди. Не умея много да говоря, но казвам истината. Нека да тича заедно с Глутницата и да бъде прието с другите. Аз самата ще му преподавам.

— Трябва още един — каза Акела. — Балу се застъпи, тя е учителката на нашите млади вълчета. Кой друг ще се застъпи освен Балу?

Една тъмна сянка се спусна в кръга. Беше Багира, Черната пантера — цялата мастиленочерна, но с петната на пантера, които се меняха според осветлението като шарките на моарирана коприна. Всеки познаваше Багира и никой не би посмял да се изпречи на пътя й, защото беше лукава като Табаки, смела като див бивол и буйна като ранен слон. Но гласът й беше по-мек от дивия мед, който капе по дървото, а кожата й — нежна като пух.

— О, Акела, и ти, Свободни народе! — измърка тя. — Аз нямам право да присъствам на вашия съвет, но Закона на джунглата казва, че когато има спор около приемането на вълче, животът на това вълче може да бъде откупен. А кой има и кой няма право да го откупи, Закона на джунглата не определя. Така ли е?

— Добре, добре! — обадиха се младите вълци, които са винаги гладни. — Слушайте Багира! Човешкото дете може да бъде откупено. Така гласи Закона.

— Зная, че нямам право да говоря тук, затова ви моля за разрешение.

— Говори, говори! — извикаха двадесетина гласа.

— Срамота е да се убие едно голо дете. Освен това, когато порасне, може да стане по-достойна плячка. Балу се застъпи за него. Сега, ако приемете човешкото дете според Закона, аз ще добавя към думите на Балу един бивол, и то тлъст, току-що убит, на по-малко от половин миля оттук. Нали може така?

Вдигна се врява, десетки гласове завикаха:

— Какво толкова има в това? То ще умре, когато започнат зимните дъждове! Ще изгори от слънцето! С какво може да ни навреди една гола жаба? Нека да тича с Глутницата! Къде е биволът, Багира? Нека го приемем!

А после се чу дълбокият глас на Акела:

— Гледайте добре, гледайте добре, вълци! Маугли продължаваше да си играе с камъчетата и дори не забеляза как вълците един по един идваха и го разглеждаха. Най-сетне те всички се спуснаха надолу към убития бивол — останаха само Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли. Шир Хан още ревеше в нощта, защото беше много ядосан, че Маугли не бе предаден на него.

— Реви, реви! — измърмори под мустаците си Багира. — Реви, защото ще дойде време, когато това голо създание ще те накара да заревеш другояче, ако разбирам нещо от Човек!

— Добре стана така — каза Акела. — Човеците и техните деца са много умни. След време той може да ни бъде в помощ.

— Да, ще ви бъде в помощ, когато има нужда от помощ — каза Багира. — Защото никой не може да се надява, че ще води Глутницата вечно!

Акела не каза нищо. Той си помисли как всеки водач на глутницата полека-лека губи силата си и става все по-слаб и по-слаб, докато накрая бъде убит от вълците, за да дойде нов водач, който ще бъде убит на свой ред.

— Вземи го — каза той на Бащата-вълк, — и го обучи, както се обучават децата на Свободния народ.

Така Маугли влезе в Сионийската вълча глутница срещу един убит бивол като откуп и добрата дума на Балу.

Сега, щете не щете, трябва да прескочите цели десетина години и само да си представите чудесния живот, който Маугли водеше сред вълците, защото ако той се опишеше, би изпълнил много, много книги. Маугли растеше с вълчетата, макар че те, разбира се, бяха станали възрастни вълци, а той беше още дете. Бащата-вълк го обучаваше, обясняваше му смисъла на нещата в джунглата, така че всяка шумоляща тревичка, всеки топъл полъх през нощта, всеки звук на бухалите над главата му, всяко драскане от ноктите на прилепа, когато спираше за малко на някое дърво, всяко пляскане на рибката, която скача в някой вир, имаха за него същия смисъл, какъвто има за един специалист най-малката подробност от неговата работа. Когато не учеше, той се припичаше на слънце и спеше, и ядеше, и пак спеше; когато се чувстваше мръсен или му бе горещо, къпеше се във вировете на джунглата, когато му се поискаше мед (Балу го бе научила, че медът и орехите са също така приятни на вкус, както и суровото месо), катереше се по дърветата да го търси, а Багира му показваше как да прави това.

Багира лягаше на някой клон и го викаше:

— Хайде, малко братче!

Отначало Маугли се вкопчваше за клоните като ленивец, но после се научи да се хвърля от клон на клон смело като сива маймуна. Участваше също в Съвета край Скалата, когато се събираше Глутницата, и там откри, че ако се втренчи право в очите на някой вълк, вълкът не издържа и отклонява погледа си, и започна да се втренчва така само за да се забавлява.

Друг път вадеше дългите тръни от лапите на своите приятели — вълците жестоко страдат от тръни и репеи по козината си. Нощем се спускаше надолу, към обработваните от човеците земи, и гледаше с голямо любопитство селяните край техните колиби, но изпитваше към тях недоверие, защото Багира веднъж му показа голяма четвъртита кутия с капак, който неочаквано падаше, така хитро скрита в джунглата, че той замалко не влезе в нея. Багира му каза, че това било капан.

Най-много му харесваше да ходи с Багира в тъмните й топли дълбини на гората, да спи там целия ден, а нощем да гледа как Багира убива. Когато беше гладна, Багира убиваше наляво и надясно, а същото правеше и Маугли с едно изключение. Щом порасна достатъчно, за да разбира нещата, Багира му каза никога да не докосва добитък, понеже е бил откупен от Глутницата срещу един убит бивол.

— Цялата джунгла е твоя — каза Багира, — и можеш да убиваш всичко, стига да имаш сила! Но заради бивола, с който беше откупен, никога не бива да убиваш добитък, млад или стар. Това е Закона на джунглата!

И Маугли се подчиняваше безпрекословно.

Той растеше и заякваше, както може да расте само момче, което не знае нито училище, нито уроци и което не мисли за нищо друго освен с какво ще се наяде.

Два-три пъти Майката-вълчица му каза, че трябва да се пази от Шир Хан и че някой ден трябва да убие Шир Хан, но докато един млад вълк би имал винаги наум такъв съвет, Маугли го забравяше, понеже беше само момче, макар че би се нарекъл вълк, ако можеше да говори на някой човешки език.

Шир Хан непрекъснато му се изпречваше на пътя в джунглата, защото докато Акела старееше и отслабваше, Куция тигър все повече се сприятеляваше с младите вълци от Глутницата, подхвърляйки им парчета месо от своята плячка — нещо, което Акела никога не би допуснал, ако имаше предишната си власт. Шир Хан ги ласкаеше и изказваше учудването си, че такива добри млади ловци търпят да ги води един умиращ вълк и едно човешко дете. „Казват ми — подхвърляше Шир Хан, — че на Съвета не смеете да го погледнете в очите!“ — и младите вълци ръмжаха и настръхваха.

Багира, която всичко виждаше и всичко чуваше, знаеше за това. Един-два пъти тя направо предупреди Маугли, че Шир Хан ще го убие някой ден, но Маугли се смееше и отговаряше:

— С мен е Глутницата, с мен си ти! Балу също, макар че е такава мързелива, би нанесла няколко удара заради мен. Защо да се боя?

Тогава един горещ ден на Багира й хрумна друга мисъл, родена от нещо, което беше чула. Може би Ики, бодливото свинче, й го беше казало, но докато двамата с Маугли лежаха в дълбините на джунглата и момчето бе облегнало глава върху хубавата й черна кожа, тя му подхвърли:

— Малко братче, колко пъти съм ти казвала, че Шир Хан е твой враг?

— Толкова пъти, колкото орехи има на тая палма! — отговори Маугли, който, разбира се, не знаеше да брои. — Но какво от това? На мен ми се спи, Багира, а Шир Хан е само една дълга опашка и гръмлив глас като Мас, пауна.

— Но сега не е време за сън. Балу го знае, аз го знам, Глутницата го знае, дори най-глупавият елен го знае. Табаки също ти го е казал.

— Хо-хо! — каза Маугли. — Неотдавна Табаки дойде при мен и ми наговори куп грубости: че съм бил голо човешко дете, че не ме бивало да изровя дори една гулия от земята! Но аз го хванах за опашката и го халосах два пъти в една палма, та да се научи на добри обноски!

— Това е било глупост от твоя страна, защото макар Табаки да прави пакости, той ти е казал нещо, което твърде много те засяга. Отвори си очите, малко братче! Шир Хан не смее да те убие в джунглата, защото го е страх от тези, които те обичат, но помни, че Акела е много стар и скоро ще дойде денят, когато няма да може да убие своя елен и тогава вече няма да е водач. Много от вълците, които те видяха при първото ти явяване в Съвета, също остаряха, а младите вярват в това, което ги учи Шир Хан — че човешко дете няма място в Глутницата. Скоро ти ще станеш Човек.

— А какво е Човека, та да не бива да тичам със своите братя? — каза Маугли. — Аз съм се родил в джунглата, подчинявам се на Закона на джунглата и няма вълк от нашите, на когото да не съм извадил трън от лапата. Те наистина са мои братя!

Багира се протегна с цялата си дължина и притвори очи.

— Малко братче — каза тя, — я ме пипни за шията! Маугли протегна силната си кафява ръка и под копринената брада на Багира, където лъскавите косми закриваха могъщите заоблени мускули, напипа малко голо място.

— Никой в джунглата не знае, че аз, Багира, нося този белег — белега на веригата! Но въпреки всичко, малко братче, аз съм родена между човеците и между човеците умря моята майка — в клетката на царския дворец в Удайпур. Затова платих откуп за теб на Съвета, когато ти беше малко голо дете. Да, аз също съм родена между човеците, аз никога не бях виждала джунглата, те ме хранеха зад решетките от голям железен тиган, докато една нощ почувствах, че съм Багира, пантерата, а не човешка играчка, счупих глупавата ключалка с един удар на лапата си и си отидох и понеже бях научила навиците на човеците, в джунглата станах по-страшна и от Шир Хан. Не е ли така?

— Да — каза Маугли. — Всички в джунглата се боят от Багира, всички… освен Маугли.

— О, ти си човешко дете! — нежно каза Черната пантера. — И тъй както аз се върнах в джунглата, така и ти накрая трябва да се върнеш при човеците — при човеците, които са твои братя… ако не те убият на Съвета.

— Но защо… защо ще искат да ме убиват? — попита Маугли.

— Погледни ме — каза Багира и Маугли я погледна право в очите. Голямата пантера след половин минута извърна глава.

— Ето защо — каза тя и премести лапа по листата. — Дори аз не мога да те гледам в очите, аз, която съм родена между човеците и те обичам, малко братче. А другите те мразят, защото не могат да издържат погледа ти, защото си умен, защото си им вадил тръни от лапите… защото си Човек.

— Аз не знаех тия неща — мрачно каза Маугли и гъстите му черни вежди се намръщиха.

— Какъв е Закона на джунглата? Първо удряй, после говори! По самото твое безгрижие те разбират, че си Човек. Но бъди умен. Усещам, че когато Акела не сполучи при своя следващ лов — а за него всеки следващ лов става по-труден и по-труден — Глутницата ще се обърне срещу двама ви. Те ще свикат Съвета на джунглата край Скалата и тогава, и тогава… Сетих се! — извика Багира и скочи. — Върви бързо при човешките колиби в долината и вземи малко от Червеното цвете, което те отглеждат там, та щом решителният миг настъпи, да имаш приятел по-силен и от мен, и от Балу, и от всички свои приятели в Глутницата. Върви и вземи Червеното цвете!

Под Червеното цвете Багира разбираше огъня, но нито едно създание в джунглата не назоваваше огъня със собственото му име. Всяко животно изпитваше ужасен страх от него и измисляше хиляди начини да го опише.

— Червеното цвете ли? — каза Маугли. — Онова, дето расте привечер край колибите? Ще взема от него.

— Ето това са думи на човешко дете — гордо каза Багира. — Помни, че то расте в малки гърнета. Бързо вземи едно и го дръж при себе си, докато стане нужда.

— Добре — каза Маугли. — Отивам. Но сигурна ли си, о, Багира — той плъзна ръка край великолепната й шия и я погледна дълбоко в големите очи, — сигурна ли си, че всичко това е работа на Шир Хан?

— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, сигурна съм, малко братче!

— Тогава пък, в името на бивола, с който съм откупен, аз ще платя на Шир Хан, ще му платя всичко, което му дължа, а и малко повече! — каза Маугли и се скри в джунглата.

— Ето това е Човека, това е Човека! — каза си Багира и легна отново. — О, Шир Хан, никога не си тръгвал ти на по-несполучлив лов от онзи миг, в който преди десет години подгони това малко жабче!

Маугли все повече се отдалечаваше в гората, тичаше бързо и сърцето му пламтеше. Той се върна в пещерата, когато вечерната мъгла се вдигаше, пое дъх и погледна към долината. Вълчетата бяха излезли, но от дъното на пещерата Майката-вълчица по дъха му позна, че нещо тревожи нейното жабче.

— Какво има, сине? — попита тя.

— Шир Хан се е разпищял като прилеп — подметна той. — Тази нощ отивам на лов към земите на Човеците! — и Маугли се спусна надолу през храстите до малката река в края на долината. Тук изведнъж се спря, защото чу ловния вой на Глутницата, чу и изплашения рев на подгонения елен и фученето му, когато накрая се извърна за бой. Тогава се разнесоха злобните, ожесточени викове на младите вълци:

— Акела! Акела! Нека Единакът покаже силата си. Място за водача на Глутницата! Скачай, Акела!

Единакът вероятно бе скочил и изтървал плячката, защото Маугли чу празното тракане на челюстите му и болезненото изскимтяване, когато еленът го събори с предните си копита.

Маугли не остана повече, а се устреми нататък, виковете заглъхнаха зад него и накрая стигна нивите, където живееха селяните.

— Багира беше права — задъхано си каза той и се настани зад купа сено до прозореца на една колиба. — Утре ще бъде решителен ден за Акела и за мен!

После притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на селянина ставаше и го хранеше с някакви черни буци през нощта, а когато настъпи утрото и мъглата стана студена и бяла, видя как детето на селянина напълни с яркочервени въглени едно плетено гърне, измазано отвътре с глина, покри го с одеяло и излезе да храни добитъка в обора.

— Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го прави, няма нищо страшно! — И той сви зад ъгъла, пресрещна момчето, грабна гърнето от ръката му и изчезна в мъглата. Момчето зарева от ужас.

— Те много приличат на мен — каза Маугли и задуха в гърнето, както беше видял да духа жената. — Това тука ще умре, ако не го нахраня с нещо! — И той взе да хвърля съчки и суха кора върху червения огън. По средата на пътя срещна Багира — утринната роса блестеше по козината й като скъпоценни камъчета.

— Акела изтърва плячката — каза пантерата. — Те щяха да го убият още снощи, но искаха и ти да си там! Сега те търсят навсякъде по хълмовете!

— Бях надолу към земите на Човеците. Готов съм! Ето! — Маугли вдигна гърнето с огъня.

— Добре! Виждала съм човеците да мушват сух клон в това нещо и след малко на края му цъфва Червеното цвете. Не те ли е страх?

— Не. Защо да ме е страх? Спомням си — сега то ми се струва като сън — как, преди да стана вълк, лежах край Червеното цвете и ми беше топло и приятно!…

Целия този ден Маугли седя в пещерата, пазеше гърнето с огъня и мушкаше сухи вейки в него, за да види как изглеждат. Той намери един клон, който го задоволи, и когато вечерта Табаки дойде до пещерата и грубо му съобщи, че го викат пред Скалата на съвета, той се смя, докато Табаки избяга. Тогава Маугли тръгна за Съвета, все още смеейки се.

Акела Единакът сега седеше долу край скалата и това значеше, че мястото на водача е свободно. Шир Хан и неговите вълци блюдолизци свободно обикаляха насам-натам и всички ги ласкаеха. Багира легна близо до Маугли, между чиито колене беше гърнето с огъня. Когато всички се събраха, Шир Хан заговори — нещо, което никога не би се осмелил да направи преди, когато Акела беше в силата си.

— Той няма право! — прошепна Багира. — Кажи им го! Той е кучи син! Той ще се уплаши! Маугли скочи на крака.

— Свободен народе! — извика той. — Откога Шир Хан води Глутницата? Какво общо има един тигър с нашето водачество?

— След като мястото на водача е свободно и аз бях поканен да говоря… — започна Шир Хан.

— От кого? — попита Маугли. — Нима всички ние сме чакали, та се умилкваме пред този касапин на добитък? Водачеството на Глутницата засяга само Глутницата.

Тогава се чуха викове:

— Млъкни, човешко дете!… Нека да говори, той е спазвал нашия Закон!

— Да говори Мъртвия вълк! — прогърмяха накрая по-старите вълци.

Щом водачът на Глутницата пропусне плячката си, наричат го Мъртвия вълк, докато още живее — обикновено това не трае дълго.

Акела уморено вдигна старата си глава.

— Свободни народе и вие, чакали на Шир Хан! Дванайсет години аз ви водих да убивате и през това време никой от вас не попадна в капан, никой не беше осакатен. Сега пропуснах плячката си. Вие знаете, че това беше заговор срещу мен. Вие знаете, че нарочно ме докарахте пред един непреследван елен, един елен със свежи сили, за да се прояви моята слабост. Това беше хитро скроено. Ваше право е да ме убиете тук, пред Скалата на съвета. Но аз питам: „Кой от вас ще погуби Единака?“ Защото мое право е, по Закона на джунглата, да се биете с мен един по един!

Последва дълго мълчание — нито един вълк не смееше сам да се бие до смърт с Акела. Тогава Шир Хан изрева:

— Пфу! Какво ни интересува този беззъб глупак? Той е обречен да умре! Човешкото дете е, което все още живее. Свободен народе, то от самото начало беше моя плячка. Дайте ми го! Омръзна ми вече това получовешко, полувълчо недоразумение! Десет години то смущава джунглата. Дайте ми човешкото дете или завинаги ще ходя на лов по тия места и няма да ви дам повече нито един кокал. То е Човек, дете на Човек, и аз го мразя от цялото си сърце!

Тогава повече от половината вълци закрещяха:

— Човек! Човек! Какво общо имаме ние с един Човек? Нека да си върви, отдето е дошъл!

— И да вдигне всички човеци в селата срещу нас? — изръмжа Шир Хан. — Не, дайте ми го на мен! Той е Човек и никой от нас не може да го гледа право в очите!

Акела пак вдигна глава и каза:

— Той е ял от нашата храна, той е спал с нас, той е гонил дивеч към нас! Той не е нарушил с нищо Закона на джунглата.

— А освен това аз съм го откупила с един бивол, когато беше приет — каза Багира с най-сладък глас. — Един бивол не струва кой знае колко, но честта на Багира е нещо, за което тя би водила бой!

— Един бивол, изяден преди десет години! — изръмжа Глутницата. — Какво ни интересуват кокали отпреди десет години?

— А дадената дума? — каза Багира и белите й зъби се оголиха. — Ненапразно ви наричат Свободен народ!

— Не може човешко дете да тича с Народа на джунглата! — ревна Шир Хан. — Дайте ми го!

— Той е наш брат във всичко освен по кръв — продължи Акела, — а вие искате да го убиете тук! Наистина аз живях твърде дълго! Някои от вас проядоха добитък, за други чувам, че подучени от Шир Хан, отиват в тъмни нощи и отвличат деца от прага на човешките колиби. Аз знам, че сте страхливци и се обръщам към вас като към страхливци! Ясно е, че трябва да умра и моят живот няма стойност, иначе бих го предложил вместо живота на човешкото дете. Но заради честта на Глутницата — една нищожна подробност, която вие забравихте, след като останахте без водач — заради честта на Глутницата аз ви обещавам, че ако пуснете човешкото дете да си отиде, няма да оголя нито един зъб срещу вас, когато настане време да умра. Ще умра, без да се бия. Това ще спести на Глутницата поне три живота. Повече не мога да направя, но ако искате, ще ви спестя позора, че сте убили един ваш брат който не е прегрешил с нищо, един ваш брат, за когото са се застъпили и когото са откупили от Глутницата според Закона на джунглата.

— Той е Човек… Човек… Човек! — ръмжеше Глутницата и повечето вълци започнаха да се събират около Шир Хан, чиято опашка се размърда.

— Сега цялата работа е в твоите ръце — каза Багира на Маугли. — Ние не можем да направим нищо повече, освен да се бием за теб!

Маугли се изправи, вдигна гърнето с огъня. После протегна ръце и се прозина в лицето на Глутницата; но той беше бесен от ярост и мъка, защото по вълчия си обичай вълците никога не му бяха казали колко го мразят.

— Ей, вие, слушайте! — извика той. — Това кучешко джафкане е съвсем излишно. Тази вечер много пъти ме нарекохте Човек (макар че бих искал да бъда вълк като вас до края на живота си), та мисля, че в думите ви има истина. Затова няма да ви наричам повече „мои братя“, а ще ви наричам „кучета“, както би ви наричал един Човек. Какво искате и какво не искате няма да решавате вие! Това е моя работа и за да разберете по-ясно, че е моя работа, аз. Човека, донесох тук малко от Червеното цвете, пред което вие, кучета с кучета, тръпнете от ужас!

Той захвърли гърнето с огъня на земята и няколко червени въглена запалиха сухия мъх. От него лумна пламък, пропълзя напред, и целият Съвет се дръпна ужасен.

Маугли бутна своя сух клон в огъня, докато малките вейчици се запалиха, запукаха, и го завъртя над главата си между своите вълци.

— Сега ти си господарят — каза тихо Багира. — Спаси Акела от смърт. Той винаги е бил твой приятел.

Акела, мрачният стар вълк, който никога в живота си не бе искал милост, хвърли тъжен поглед към Маугли. Момчето стоеше, цялото голо, с дълга черна коса, разпиляна по раменете. Светлината на горящия клон караше сенките да скачат и трептят.

— Добре! — каза Маугли, бавно изгледа всичките и издаде напред долната си устна. — Виждам, че всички сте кучета. Аз отивам при моя народ… ако той е мой народ. Джунглата е затворена за мен и ще трябва да забравя вашите приказки и вашето другарство, но ще бъда по-милосърден от вас. Понеже съм ви бил брат във всичко освен по кръв, аз ви обещавам, че когато бъда Човек между Човеците, няма да ви предам на Човеците, така както вие предадохте мен! — Той ритна огъня с крак и искрите се разхвърчаха. — Няма да има война между който и да е от нас и Глутницата! Но преди това трябва да платя един дълг! — Той пристъпи към мястото, където Шир Хан седеше и примигваше глупаво срещу пламъците. Хвана го за козината под брадата. Багира го последва съвсем отблизо, за да се намеси при нужда.

— Стани, куче! — извика Маугли. — Стани, когато един Човек ти говори, или ще ти опърля козината!

Шир Хан присви уши и затвори очи, защото горящият клон беше много близо.

— Този убиец на добитък каза, че ще ме убие пред Съвета, понеже не ме е убил, когато съм бил дете. Ето, ето, ето как бием ние кучетата, когато сме човеци! Само мръдни с мустак, Лунгри, и аз ще ти натикам Червеното цвете право в гърлото!

Той зашиба с клона Шир Хан по главата, а тигърът зави и заскимтя от мъчителен страх.

— Пфу! Опърлен котарако, махай се сега! И помни, че когато следния път дойда пред Скалата на съвета, ще дойда така, както идват човеците, и ще нося кожата на Шир Хан върху главата си!… А сега за вас, другите! Акела ще бъде свободен да живее колкото иска! Вие няма да го убиете, защото такава е моята воля! И най-сетне мисля, че не е нужно да седите тук повече с вашите оплезени езици и да си въобразявате, че сте нещо повече от кучета, които в тоя миг пропъждам… ей така! Хайде, махайте се!

Огънят лудо гореше в края на клона, Маугли заудря наляво и надясно по кръга и вълците с вой се разбягаха. Искрите обгаряха козината им. Най-сетне останаха само Акела, Багира и може би десетина вълка, които бяха на страната на Маугли. И тогава Маугли усети, че нещо го боли отвътре, така както никога преди не го беше боляло, и той спря дъха си, и зарида, и сълзи потекоха по лицето му.

— Какво е това? Какво е това? — казваше той. — Аз не искам да напусна джунглата и не знам какво е това! Да не би да умирам, Багира?

— Не, малко братче. Това са само сълзи, сълзи, които човеците пускат от очите си — каза Багира. — Сега виждам, че си вече Човек, а не човешко дете. Занапред джунглата наистина е затворена за теб. Остави ги да капят, Маугли, това са само сълзи! — А Маугли седеше и плачеше така, че сърцето му щеше да се пукне. Дотогава никога в живота си не беше плакал.

— Сега — каза той, — ще отида при Човеците. Но първо трябва да се сбогувам с моята майка! — И отиде в пещерата, където тя живееше с Бащата-вълк, и заплака в козината й, а четирите млади вълка жално завиха.

— Нали няма да ме забравите? — попита Маугли.

— Никога, никога, додето можем да следваме диря! — казаха те. — Идвай в подножието на хълмовете, когато бъдеш Човек, и ние ще ти говорим; а и ние ще идваме в човешките земи да си играем с теб нощем!

— Ела, ела скоро! — каза Бащата-вълк. — О, умно жабче, върни се скоро, защото ние остаряваме, майка ти и аз!

— Ела скоро! — каза Майката-вълчица. — Мой малък, голичък сине! Чуй ме, човешко дете, теб съм обичала повече от всичките си вълчета!

— Непременно ще дойда — каза Маугли, — и когато дойда, то ще бъде, за да простра кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета. Не ме забравяйте! Кажете на всички в джунглата да не ме забравят!

Вече настъпваше утро и Маугли се запъти надолу по хълмовете сам, към нивите, за да се срещне с тези тайнствени същества, които се наричат Човеци.

ЛОВНА ПЕСЕН НА СИОНИЙСКАТА ГЛУТНИЦА

Когато се съмна, уплашен елен изрева

веднъж — и още веднъж!

И припна сърна подир него, и припна сърна

и там, във гората, отново ги скри тишина.

Аз дебнех самичък, зад гъстата влажна трева

веднъж — и още веднъж!

Когато се съмна, уплашен елен изрева

веднъж — и още веднъж!

Назад аз промъкнах се тих, аз промъкнах се тих,

на нашата Глутница плячката де е открих,

водачът ни бързо над дирята сведе глава

веднъж — и още веднъж!

Когато се съмна, и всеки от нас изрева

веднъж — и още веднъж!

От нашите стъпки във джунглата няма ни знак,

и виждат очите ни, виждат в най-черния мрак.

Преследвай, догонвай, скочи и убий след това

веднъж — и още веднъж!