Христо Радевски
Чичо Борю и мухата

Бе горещо.

        Сънен ден.

Чичо Борю изморен

се приготви да подреме

през следобедното време.

Не че е човек сънлив,

муден или мързелив —

има навици такива:

подир ядене поспива…

 

Нека ви предупредим:

чичо Борю е нервозен.

А сега да проследим

нервността какво ни носи.

* * *

Тъкмо беше се унесъл,

люшкаше го сладък сън —

в стаята се в миг разнесе

дрезгав, неприятен звън.

 

Бе муха една влетяла

дявол знае откъде.

Песен дразнеща и вяла

тя на свой език поде:

 

„Аз ходя, аз бродя навред

и бръмкам като самолет

и моето бръмкане дразни,

и нося заразите разни.“

 

И сънят на чича Боря

се разсея като дим.

Гневно той се ококоря

и мухата заследи.

 

Тя бръмчи и в кръг се вие.

В миг настана тишина.

Като точка на хартия

е на бялата стена.

 

Нещо сякаш размишлява

и крилцата си потри,

сякаш рече:

        раз, два, три —

и отново отлетя.

 

Кацна на пердето —

                        сетне

попремисли сякаш тя,

нещо важно да пресметне

и отново отлетя.

 

Отлетя и забърбора,

завъртя се в миг един,

на носа на чича Боря

кацна като на комин.

 

Кой не би се разгневил,

след като се уморил

и едно мечтае само —

сладка дремчица без шум,

а мухите от носа му

правят си аеродрум?

 

Чичо Борю в гняв замахна

по нахалната муха,

но от страшна болка ахна

и пое си той дъха.

Вместо да срази мухата

той носа си бе разбил.

 

А мухата се размята

като в някакъв кадрил.

Ядно да бръмчи започна,

да кръжи напред-назад,

все край него — и нарочно

правеше му на инат:

„Колкото да се гневиш —

слабото ти място знам,

няма, няма да ти дам,

няма да ти дам да спиш!“

 

И на лампата му нощна

най-безстрашно кацна тя.

Чичо Борю дигна мощна

лапа и я завъртя.

 

И по лампата стовари

своя гневен твърд юмрук.

Там мухата той не свари,

но прозвънна стъклен звук.

Лампата на пепел стана,

кръв избликна от дланта,

бе посечена там рана

и обагри пода тя.

* * *

А мухата ту нагоре,

ту надоле полети

и бърбори:

        „Чичо Боре,

имаш ли разсъдък ти?

Та си тръгнал да се бориш

с туй, що може да лети?

Де се чуло и видяло

мъж муха да победи?“

 

И на стенното огряло

мълчаливо огледало

кацна тя и там седи.

 

Чичо Борю, разтреперан

от обида и от гняв,

с поглед към мухата вперен,

стана от леглото прав

и към ъгъла на пръсти,

тихо, тихо приближи,

там бастуна си чевръсто

сграби той и замижи,

после гневно го запрати

към мухата.

 

                Трясък, вик.

И с парчета ъгловати

подът бе покрит за миг.

* * *

А мухата?

                А мухата

пак над него забръмча.

По-нахална и по-зла тя

сякаш стана.

                Загълча

му наставнически нещо,

кръг един направи и

на прозореца отсреща

кацна и се спотаи.

 

Взе бастона чичо Борю

в жилестата си ръка.

Към закрития прозорец

се нацели той сега.

Вънка бе градина китна.

Чу се трясък, силен звън

и бастонът му излитна

през пробитото навън.

* * *

Мухата се сякаш изплаши,

но пак окопи се тя,

забръмка отново и даже

над чичото наш полетя.

И спусна се и начаса

тя кацна му пак на носа.

 

А чичото, обезумял

от толкоз обиди —

извика настръхнал цял

и с ярост в очите:

 

— Проклет да е, който е дал

крила на мухите!