Керъл Хигинс Кларк
Картината (38)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

Реган си мислеше, че ходи бързо, докато не се наложи да мери крачка с Тед Уиимс. Той практически галопираше надолу по улицата. Само с две стъпки дългите му крака прескачаха множество плочки от тротоара. Минаха покрай зимната пързалка, спирката на автобусите и поредица от бутици само за някакви си секунди. Реган се чувстваше като малко дете, теглено от нетърпеливите си родители.

Малките сгради от дърво и тухли, покрай които минаваха, бяха толкова живописни и красиви като от картинка, че градчето изглеждаше като от приказка. Малкото селище на Аспен понякога приличаше на декор на филм; имаш чувството, че ако отвориш вратата на някоя къща, отзад няма да има нищо.

Докато продължаваха да бързат, Тед обясни как е направил връзката.

— Енгъс Людвиг ми писа от Калифорния, където е живял през последните петдесет и пет години и ми каза колко много е харесал статиите ми. Той спомена, че е познавал Жералдин Спуунфелоу на младини. Каза, че ще дойде по Коледа, защото иска да се върне отново тук и ще търси къща за живеене. Внуците му много обичали ските и той мисли, че ако купи някое място в Аспен, ще може да ги вижда повече. Мисля че ще излезе чудесна история: човек, израснал тук, се завръща на осемдесет годишна възраст.

— О-о, на осемдесет години ли е човекът?

— По телефона изглеждаше на двайсет.

Стигнаха да хотел Джером — един от най-старите хотели, реставриран през последните години и превърнал се в елегантно убежище на викториански Аспен.

Дневната беше обзаведена с ориенталски килими, традиционни дивани и столове, и стъклени масички за кафе с крачета от еленови рога. „В този край има много еленови рога — помисли си Реган. — Не бих желала да съм лос някъде тук“. Голямо коледно дърво запълваше ъгъла, а закачените на розовите тапети глави на елени гледаха в различни посоки.

Беше единайсет часа и те веднага влязоха в почти празната трапезария, където масите бяха с розови покривки и свежи цветя. Дълъг бар минаваше покрай една от стените, а драпираните прозорци стигаха чак до тавана.

Енгъс Людвиг стана от стола си и им махна за поздрав.

— Познахте. Аз съм Енгъс, най-старото конте в тази стая — изсмя се той тихичко. — Седнете, поръчайте си кафе и каквото там сервират тук.

Реган му се усмихна. Цялата му коса беше бяла, имаше набръчкано лице, но се държеше дружелюбно. Носеше ръждиво на цвят кадифено яке, бяла риза, вратовръзка и сини джинси.

— Ако нямате нищо против, съм довел още един човек — каза Тед.

— Колкото повече, толкова по-весело.

Запознаха се и Реган и Тед седнаха и си поръчаха кафе и сладкиш. Тед извади малкото си касетофонче и Реган се усмихна като се сети за Лари.

— Имате ли нещо против да записвам?

— Ни най-малко — усмихна се Енгъс. — Достатъчно ли силно говоря?

— Да — каза Тед, докато търсеше тетрадката в чантата си. — Бих желал да си правя и някои записки.

— От тук някъде ли сте, млада госпожо? — попита Енгъс Реган.

— Не. Живея в Лос Анжелос. Тук съм само за една седмица.

— Калифорнийско момиче, а?

— Родом от Ню Джърси — отвърна Реган.

Енгъс се усмихна широко.

— А аз съм момче от Сан Франциско, родом от Аспен. Предполагам, че затова сме тук днес заедно.

Тед си прочисти гърлото, за да вземе думата.

— Реган е посетила Жералдин Спуунфелоу миналия ден.

— Как е Жералдин — попита Енгъс, като се обърна към Реган и сложи ръка върху нейната.

— Изглежда добре — Реган коментира състоянието й само при тръгването, но не и при пристигането в нейната къща. — Вие сте я познавали?

Енгъс се облегна назад в стола си:

— Ние и двамата израснахме тук. На осемнайсетгодишна възраст заминах да уча в един колеж на изток. Тя трябва да е била на тринайсет, когато тръгнах. После почти не съм се връщал. Намирах си работа през лятото в различни градове, защото Аспен беше много малък тогава. Завърнах се по Коледа, когато бях на двайсет и четири. Беше 1938 и нещата тук бяха започнали да се развиват. Ски състезания и други такива — той спря за малко, погълнат от спомените си. — Беше прекрасен ден, всички бяха в коледно настроение и аз седях на бръснарския стол, когато тя мина покрай бръснарницата. Най-прекрасното деветнайсетгодишно създание, което някога сте виждали! Жералдин Спуунфелоу беше пораснала! Исках да изтичам на улицата, но косата ми беше мокра и си помислих — той повдигна вежди, — че и без това няма да направя много добро впечатление. Така че… — пак спря и погледна Тед. — Микрофонът хваща ли всичко, което говоря?

— Да, господине.

Енгъс се облегна назад и кръстоса крака. Реган се надяваше, че Тед е донесъл достатъчно касети.

— …Веднага щом ме подстригаха, отидох в заведението на дядо й, като се надявах, че е минала оттам. Дядо й беше там, но Жералдин — не. Попитах го дали мога да я поканя на среща.

— И той какво каза? — попита Реган и после се сети, че може би трябва да остави Тед да задава въпросите.

— Не каза „не“, но не ме и окуражи много. Той каза, че току-що са се върнали от почивка и че на връщане са пътували дълго с влак. Искали да бъдат сред семейството си за Коледа и били малко изморени. Каза, че може би друг път ще мога да я поканя. Аз се надявах да я срещна някъде в града и, разбира се, я видях в църквата. Изглеждаше като ангел. Но беше и много тъжна.

— Излизали ли сте някога с нея все пак? — попита Тед.

— Не. Само я гледах през пейките в църквата. Сигурно съм изглеждал като болна от любов крава. Имаше новогодишно празненство и мислех да я заведа там, но тя не ми даде възможност. Интересното е, че мога да кажа, че тя май ме харесваше. Но когато се приближих до нея след последния химн когато всички излизаха, не се реших да я заговоря. Беше Коледа и тя беше хубаво младо момиче, а аз — красив негодник! — Той се намръщи. — И трябва да знаете, че наистина бях такъв! Но тя не се интересуваше. От това, което прочетох в статията на Тед излиза, че не се е интересувала от никого през целия си живот.

— Каза, че е имала приятел миналата година — рече Реган.

— Наистина ли? — Гласът на Енгъс прозвуча възмутено, но после бързо се опита да прикрие реакцията си. — Няколко месеца по-късно трябваше да замина по работа в Калифорния. Тогава срещнах моята Емили и после никога не се завърнах да живея в Аспен отново. Ние се оженихме, аз се включих в бизнеса на баща й, моите родители се оттеглиха във Флорида, записах се в армията и изведнъж Аспен стана само спомен. До сега.

— Жералдин дарява много скъпа картина на музея. Казва се „Завръщане у дома“ — каза Тед.

— Спомням си тази картина — юмрукът на Енгъс удари по масата.

— Спомняте ли си? — в един глас се учудиха Реган и Тед.

— По дяволите, да. Тя висеше зад бара в заведението на мистър Спуунфелоу. В деня, когато въздишайки по Жералдин, за пръв път влязох там, дядо й тъкмо я сваляше от стената, за да освободи място за малката елхичка в ъгъла. Сигурно е имал нови идеи за обзавеждането след пътуването си до Ню Йорк. И знаете ли? Той така и не я постави отново преди да напусна града няколко месеца по-късно. И ето я сега, известна, колкото трябва да бъде. Трябваше да се опитам да я купя още тогава от него.

— Сега — каза Тед като погледна тетрадката си, — можете ли да кажете, че имахте силен копнеж да се завърнете към корените си?

— Можете и така да се каже, ако искате — отговори Енгъс. — В интерес на истината, след смъртта на Емили, миналата година се почувствах самотен. Децата ми са големи вече и се разпръснаха. Не исках да бъда в тежест на никой от тях, но знаех, че трябва да се преместя някъде. Там, където бях, имаше прекалено много спомени. И така, един ден прочетох статията ви — той потупа Тед по гърба, — и тогава ми дойде тази идея. Казах си, защо пък да не се върна обратно? Това е мястото, където всичко се развива. Има предимствата на малкия град, но и удобствата на големия. Винаги са ми липсвали снега и планините. Емили винаги казваше, че не си пада по студеното, така че никога не се върнахме. Но пък внуците ми са много добри скиори, затова реших да видя какво може да ми предложи това място. Ще разглеждам няколко къщи тази седмица. Доста е скъпо тук! Но има една къща извън града, която се нуждае от малко ремонт. Жената в агенцията за недвижими имоти мисли, че е чудесна за човек като мен. Така или иначе, ще си взема някоя къща наоколо.

Тед се обезпокои.

— Значи не е сигурно, че се връщате обратно?

— Шегувате ли се? Тук съм едва от един ден и се чувствам отново жив. Бях толкова нещастен след смъртта на Емили. Тя боледуваше известно време и след като се спомина в душата ми настана празнота, която не знаех как да запълня. Когато вчера се завърнах в планината, почувствах, че отново съм си у дома.

До този момент Тед драскаше като луд.

— Чудесно, чудесно.

Реган не можа да се въздържи, да не зададе още един въпрос.

— Смятате ли да се обадите на Жералдин докато сте тук?

Енгъс прекара пръсти през гъстата си бяла коса.

— Трудно е, като си спомниш, че не са ти дали възможност на времето. А това беше времето, когато изглеждах добре.

Реган се засмя.

— Вие все още изглеждате добре! Освен това, това е било преди много време.

— Ами, не зная. Но ще ви кажа нещо… — той извади от джоба си билет за празненството на Луис. — Ще направя всичко възможно, за да се опознаем отново.