Керъл Хигинс Кларк
Картината (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Реган, благодаря на Бога, че си тук — извика Луис, докато шофьорът й помагаше с чантите до фоайето.

От израза на лицето му Реган разбираше, че е почти обезумял.

— Всичко ще се оправи — успокояваше го тя. — Я, много ти е шик заведенийцето.

За един кратък сияен момент страхът на лицето на Луис се изпари.

— Зная — призна той.

Фоайето имаше атмосфера на клуб с ориенталски камъчета, които покриваха стария дъбов под, столове с високи облегалки, голямо огнище, маси със стъклени плотове, с подставки от еленови рога. „Рогата, помисли си Реган, изглежда са основен елемент от обзавеждането на Луис“. Те се показваха и от свещниците и изпод сенките на лампите.

На фона на червените тапети имаше множество картини и портрети. Зад рецепцията голямо стълбище водеше към втория етаж.

— Ресторантът е отзад — каза Луис, като взе куфара и тръгна към стълбището. — Хайде най-напред да оставим багажа в стаята ти.

Реган го последва през фоайето. Докато минаваше покрай рецепцията, администраторът, с тен на целогодишен скиор, се обади.

— Луис, искаш ли да изпратя някой за чантите?

— Малко късно се сети, Трип — клъвна го Луис и се закатери по стълбите.

„Напрегнат е“, реши Реган. Оредяващата кестенява коса на Луис беше вързана на малка опашчица. Виждаха се посивели кичури, които вероятно се умножаваха всяка минута.

Въпреки че беше съсипан от нерви, във великолепното си червено вечерно сако и памучни панталони Луис все още изглеждаше като феодал.

— От къде взе тези страхотни портрети? — попита Реган, спирайки се да ги разгледа набързо, докато се качваше на втория етаж.

— Те само изглеждат скъпи — оправда се Луис. — Започнах да ги колекционирам, когато купих това заведение. Удивително е колко много хора предлагат портретите на прадедите си по гаражните разпродажби. Те придават специфична атмосфера на подобно заведение.

— На колко години е? — попита Реган, когато стигнаха втория етаж.

— Точно на сто. Това е една от причините, заради които организирах голямото благотворително празненство. В началото това място е било таверна „Силвър Майн“, построена от дядото на Жералдин Спуунфелоу. Тя е движещата сила зад Асоциацията „Спасете миналото на Аспен“. Тя ще дари картина на асоциацията, която ще бъде изложена тук на празненството, ако то изобщо се състои тук.

Стаята на Реган беше близо до стълбището. Луис я покани вътре.

— Това е най-хубавата стая — каза той, като размаха ръка. — Надявам се, че ти харесва.

— Много ми харесва — оглеждаше тя старомодните тапети, пухкавия юрган и легло, подобно на шейна. — Кара ме да се чувствам като Емили Дикинсън. Може да напиша някое стихотворение.

В мига, в който произнесе тези думи разбра, че не са на място.

— Реган — каза Луис, — в голяма каша съм се забъркал — Той нервно приглади косата си и подръпна опашчицата си. — Много пари са инвестирани тук.

— Личи си — съгласи се Реган и пожела да не го беше казвала.

— Тук са всичките ми пари и парите на инвеститорите, и е много важно това заведение да започне да връща поне част от тези пари.

— Поддържането на ресторант е трудна работа — отвърна Реган и се сети, че може би е трябвало да отиде на курс на Дейл Карнеги. Да мисли положително. Да накара другия да се чувства по-добре. — Ще си върнеш парите — добави тя, докато си мислеше за коментарите на Сам по този въпрос.

— Реган, най-важното е вечерята — каза Луис с глас, треперещ от напрежение.

— Знам, че това е важна вечер за теб.

— Не е само това. Не ти споменах за това по телефона, но Жералдин Спуунфелоу, гранд-дамата на Аспен, ако някога изобщо е имало такава, открила картина на своя дядо в плевнята си. Била на повече от сто години.

Реган присви очи.

— На кого?

— Дядо й. Това е работа на Бийсли и е оценена на три милиона долара. Тази картина тя дарява на асоциацията. В новия музей ще има специална стая за нея. Тя изобразява дядото и още някакъв миньор, спускащи се от планината, където е бил техният сребърен участък. В четвъртък вечерта картината ще бъде показана за първи път и ще се продават сребърни плочици, които ще използваме да украсим тази стая. — Луис пое дълбоко въздух: — Бийсли е направил за Колорадо каквото Ремингтън за Запада и О’Кийф за пустинята — обясни нервно той.

— И Моне за излетите сред природата — добави Реган.

— О, Реган — засмя се Луис против волята си. — Ето защо медията и всеки големец на Аспен са заинтересовани от нас. Напълно сме обвързани. Платих на един публицист. Списание „Пийпъл“ ще дойде. Премахнах всички пречки — Луис спря, за да си поеме въздух, — а сега всички страшно ми се ядосват заради Ибън. Говори се за преместване на партито в някой друг ресторант. Ако го направят, ще започна новата година с кандидатура за банкрут.

— Кой е казал такова нещо?

— Ами, Кендра не ми ли е бясна?

— Бясна е.

— Знам, че и приятелите й, семейство Грант, също са ми бесни.

— Бинго — каза Реган.

— Много ми помагаш. Ивон Грант ми се обади да ми се накрещи след като Кендра й разказала за Ибън. Какво мислиш ще си помисли асоциацията „Спасете миналото на Аспен“ (Не е ли тъпо име?). Та аз съм свързан с крадеца, който току-що ограби две видни гражданки на Аспен.

— Не мисля, че ще са много доволни — съгласи се Реган. — Но, Луис, не можем да бъдем сигурни, че Ибън е виновен.

Той я погледна удивено.

— Че защо пък не? Проблемът на нас двамата с теб е, че сме свестни, доброкачествени оптимисти. С други думи, големи глупаци. Трябваше да не казвам на Кендра, а първо да ти разкажа на теб и ти да я предупредиш.

— Благодаря, че ме намеси — каза Реган язвително. — Прехвърляш вината. Първо на първо, защо трябваше да ми казваш за миналото му?

— Съжалявам — извини се Луис. — Реган, ченгетата ще дойдат да говорят с мен сутринта, след като са разбрали вече всичко за него. Ще останеш ли с мен?

— За нищо на света не бих го пропуснала.