Керъл Хигинс Кларк
Картината (9)

ГЛАВА ОСМА

„Не е това, което очаквах да намеря в къщата на Кендра в Аспен през коледния следобед“ — помисли си Реган. Това й напомни за приказката за трите мечки. Ибън го нямаше, но присъствието му беше навсякъде. След като Кендра се обади на познатите му Бък и Дейзи и докато чакаха пристигането на полицията, те бяха започнали за оглеждат къщата.

— Някой е спал в леглото за гости — каза Кендра, а гласът и пръста й трепереха в унисон, докато осъзнаваше, че освен че е ограбил картините й, икономът се е възползвал и от удобствата на стаята за гости.

Всичко стояха в обширната стая. Очевидно Ибън се беше чувствал доста комфортно. Върху огромното легло бяха разпилени няколко книги за каране на ски. Телевизорът беше изместен, така че да се вижда по-добре от леглото. Възглавниците бяха удобно изправени и на една ръка разстояние, върху ръчно изработеното нощно шкафче имаше флакон „Викс“ и кутия със салфетки.

— Ибън обичаше аромата на „Викс“ — каза равно Кендра. — Той ми каза, че един от малкото му хубави спомени от сиропиталището бил, когато бил болен, да лежи в креватчето си и да вдишва миризмата на освежителя. Това го карало да се чувства обичан.

— Щях да му купя освежител за собствената му стая — изгрухтя Сам и вдигна купчината нагънати приключенски и криминални списания на пода. — Трябваше да опозная по-добре това приятелче — отбеляза с отвращение.

— Изглеждаше толкова надежден — изпротестира Кендра. — Той каза, че искал да се грижи за хубава къща, защото никога през живота си не е имал възможност да живее в такава. Струва ми се почти невъзможно да е направил такова нещо.

„Май ще се наложи да им кажа“, помисли си Реган нещастно. Тя се беше запознала с Ибън, когато той работеше за Луис в Лос Анжелис преди две-три години и го бе харесала. Тогава Луис се занимаваше с доставките. Но тя знаеше също, че Ибън е прекарал пет години в затвора за кражба на бижута. Когато Луис й бе казал, че е препоръчал Ибън за работа при Кендра, Реган не беше обърнала внимание на предупредителния глас в съзнанието й, който й казваше, че Кендра трябва да знае за миналото на Ибън. Сега, когато картините, които Кендра обичаше толкова много, бяха изчезнали една след друга, чувството за вина у Реган се засили. Тя почувства, че някой я докосва по ръката.

— Реган, какво става? — прошепна Нора. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Реган поклати глава, когато звънецът иззвъня.

— Това трябва да са ченгетата — каза Кендра, втурна се към вратата и се върна с двама полицаи. — Това е стаята за гости — обясни тя, — но, очевидно, е била и резиденция на моя иконом.

— Има доста добър вкус — каза сухо ченгето, представило се за офицер Денис Мейдън.

— Аз съм следващата смяна в тази стая — отбеляза Люк. — Предишният обитател е минал само за малко.

Другият полицай — стройна млада жена, в края на двайсетте — повдигна вежди.

— Известно ли ви е, че той е бил в ролята на Дядо Коледа на празненството у семейство Грант снощи? — попита тя Кендра и Сам.

— На партито им миналата година той заместваше някакъв човек, който се разболял в последната минута — обясни Кендра. — Ибън каза, че някога е бил Дядо Коледа в един универсален магазин и много му харесало. Те са го поканили и тази година отново. Защо? Не се ли е появил?

— За съжаление, да. Днес откриха празно място на стената в библиотеката. Липсва една картина на Джудлионе — тя погледна в бележника си. — Разговаряхме с децата на семейство Грант и те казаха, че „Дядо Коледа трябвало да отиде да пишка, преди да тръгне за Северния полюс“. Той помолил да използва тоалетната в библиотеката. Никой друг от гостите не е влизал там. Децата казаха, че торбата му изглеждала пълна като излизал.

— О, Боже! — проплака Кендра. — Ивон ми е приятелка. Сам, тази картина е цяло богатство. Не мога да повярвам, че Ибън е направил това!

— Какво знаехте за него, когато го наехте? — попита офицер Мейдън.

Кендра погледна към Сам.

— Бяхме пуснали обява, но не намирахме никой подходящ. После един наш приятел, с когото се запознахме чрез Реган в Лос Анжелес, Луис Олтайд, ни препоръча Ибън. Каза, че го познавал от години. Луис сега живее в Аспен. Той току-що откри заведението си „Силвър Майн“.

Реган въздъхна шумно. „Трябва да им кажа сега, помисли си тя. Мой ред е. Всичко или нищо“.

— Кендра — започна тя.

— Да, Реган — погледна я Кендра.

— Има нещо, което трябва да знаете за Ибън. Нещо, което, може би, трябваше да ти кажа още преди …

Цялата група чакаше.

Реган усещаше как започва да се свива от страх, докато изговаряше думите.

— Ибън е прекарал няколко години в затвора.

— За какво? — изви се гласът на Кендра.

— Кражба на бижута.

Кендра и Нора несъзнателно стрелнаха огърлиците си.

— Защо не си ни казала нищо преди, Реган? — попита Нора.

— Аз не знаех преди Кендра и Сам да го наемат на работа тук. Не мислех, че е моя работа да се меся.

Кендра се поколеба и после каза.

— Ако си знаела преди да го наема, може би щеше да е различно. Но той определено си вършеше добре работата и аз нямаше да го уволня, ако бях разбрала. — Тя замълча. — Значи той е бивш затворник?

— Нищо чудно, че никога не носеше райе — обади се Сам.

— Луис знаеше ли, когато ми го препоръча? — попита Кендра.

Реган изскърца със зъби.

— Ами-и … предполагам, че да. Но той изглеждаше толкова разбран. Нямаше нищо, за което Луис да го е помолил и той да не го направи с радост.

— Това е абсолютно вярно — изломоти Сам и посочи с ръка към стаята. — Просто не знаехме, че така хубавичко се е устройвал, докато е бил сам. И колко ли е възнамерявал да вземе?

— Бях започнала да си мисля да му вдигна заплатата — въздъхна Кендра. — Той беше толкова мил. Знаеш ли, погледнах в хладилника. Той е купил някои неща — тя погледна към Реган и поклати глава. — Реган, ако бях на твое място, бих ти казала. Луис е друго нещо. Говореше за Ибън по такъв начин, сякаш той беше неговият отдавна изгубен брат.

Офицер Мейдън отвори една тетрадка и започна да обсипва Реган с въпроси.

— Под какво име се представяше той? Това истинското му име ли беше? В кой затвор е лежал?

— Беше в затвора в щата Ню Йорк. Мисля, че това е истинското му име, но, всъщност, не знам със сигурност.

— Ще говоря с този Луис. Какъв приятел! Да ти пробута затворник — измърмори ченгето.

Дълбоко замислена, Реган се запъти към банята и започна да я оглежда. „Тази баня е по-голяма от моя хол“, мислеше си тя. Всичко беше с цвят на кайсия. Имаше голяма вана с подводен масаж, отделен душ с блестяща стъклена врата, тоалетна, разположена отстрани, с изглед към снежните планини в дясно от задния двор и огромен плот с две мивки и огледало, покриващо цялата стена. „Човек би могъл да кара тук курс по аеробика“, помисли си Реган. Чифт големи черни ботуши с коледни звънчета стояха под плота върху зелена кърпа.

— Вижте това — обади се тя, като ги взе и ги занесе в спалнята. — Това не са ли ботушите, които човек би носил в ролята на Дядо Коледа? Изглеждат като че са лъснати и готови за употреба. Дори имат и звънчета. Но няма и следа от остатъка от костюма.

— Можем да проверим в апартамента му — каза полицайката, офицер Уеб, и отвори вратата на гардероба. Вътре висеше мъжка хавлия. На пода лежаха няколко ярки найлонови ризи. Имаше и няколко захвърлени закачалки. — Изглежда така, сякаш някой си е тръгнал, бързайки оттук.

„Би могло да си помислиш, че човек, който обича толкова своя «Викс», би донесъл и любимата си хавлия. Хората се привързват към хавлиите си, така както децата се привързват към бебешките си одеалца и спят с тях, докато не се превърнат в дрипи и ги изхвърлят само ако някой роднина им подари нови“, мислеше си Реган.

Нора беше скръстила ръце и погледът й беше замислен.

— Може би се е върнал тук, след като е посетил семейство Грант и после е офейкал.

— Това би било много рисковано — каза Реган. — Ако бяха открили веднага, че картината е изчезнала, те са знаели кой е бил в ролята на Дядо Коледа и това е първото място, където биха го потърсили.

Офицер Мейдън кимна в съгласие.

— Точно така, госпожо.

„Мразя да ме наричат «госпожо»“, помисли си Реган. Тя все още държеше грубите ботуши на Ибън в ръцете си.

— Ако, както изглежда, той е напуснал къщата по собствено желание, мисля, че изглежда малко странно, че не си е взел и ботушите.

— Много често, когато престъпниците бързат, правят глупави грешки — каза офицер Мейдън лаконично. — Аз лично не бих взел ботушите със звънчетата, ако исках да изляза бързо и да изчезна.

Реган беше развълнувана. Цялата история й се струваше подозрителна и тя беше решена да разбере какво, по дяволите, се беше случило. Когато се запозна с Ибън у Луис, в Калифорния, той й беше казал колко му харесва да бъде иконом. „Аз си живея в къщата докато собствениците ги няма и получавам пари, за да я поддържам“. Когато Луис й разкри миналото на Ибън, тя го беше попитала защо го е препоръчал на Кендра.

— Реган, аз му вярвам, когато казва, че не би откраднал дори и солница от ресторант. Той е намразил затвора — беше й отвърнал Луис.

„Какво го беше променило?“

— Както споменах, защо не разгледаме апартамента на Ибън и да видим дали не е оставил нещо след себе си?

Без да обличат палтата си излязоха през страничната врата и се насочиха към апартамента над гаража. Вратата беше отключена и те се забързаха по стълбите.

„Това местенце не е толкова лошо — помисли си Реган. Холът е малък, но уютен, с малка кухничка в края“.

Сам отвори вратата към спалнята.

— Леглото е добре оправено — заговори той. — А и как няма да бъде, когато не е спал в него от месеци.

„Е, мога да си представя защо Ибън е предпочел голямата къща“, помисли си Реган. Стаята беше малка. Близо до леглото на сгъваем стол имаше портативен телевизор. Юрганът изглеждаше топъл, а и гледката към планините не беше за пренебрегване. Определено беше много спокойно.

В Лос Анжелис на Реган често й се налагаше да разгонва групите от ранобудни минувачи, които се спираха на шумен разговор под прозореца на спалнята й на първия етаж. Това винаги си просеше едно възмутено „Ако обичате“. Тук това не й се налагаше. Идеално място, предлагащо усамотение, ако се нуждаеш от него.

Сам церемониално отвори гардероба. На един от рафтовете бяха прилежно сгънати две пуловера. Шепа работни ризи, джинси и кадифени панталони висяха на стари телени закачалки. На дъното бяха разхвърляни протрити обувки.

— Тук няма много дрехи, Люк — отбеляза Сам. — Няма и коледен костюм.

— Като се замисля, той май, нямаше коледен костюм. Имаше единна син блейзер, която носеше от време на време. — Тя се обърна към Люк. — Не беше от хората дето се издокарват много.

— Няма и следа от син блейзер — каза Сам.

Горното чекмедже на дрешника не беше добре затворено. Изглеждаше като запънато в жлебовете, докато някой се е опитвал да го затвори. Когато Сам го издърпа, то изскърца.

— Струва ми се, че не е искал да тръгне без бельото и чорапите си. Един мъж не може да кара без тях, нали? — Той извади чифт скъсани чорапи и два чорапа от различни чифтове. — Не бих казал, че съм изненадан, че ги е оставил.

— Сам! — Кендра поклати глава.

— М-м, да. Това явно е човек, който знае, че никога не трябва да носи скъсано бельо. Какво би си казал персоналът на интензивното отделение, ако случайно те сгази камион?

Реган винаги си беше мислила, че лекарите и сестрите си имат по-неотложна работа от тази да обсъждат състоянието на бельото на пациентите си.

— Е, очевидно на него не му пука какво ще си помислим ние, когато го намерим — забеляза Кендра.

— Има ли нужда прислужницата от още парцали? — попита Сам, преди да пусне личното имущество на Ибън обратно в чекмеджето.

— Ибън беше прислужницата — изстена Кендра. — Ти непрекъснато се опитваш да ме успокоиш.

— Хайде да проверим банята — предложи Нора.

Всички се набутаха през вратата. Най-доброто определение за нея беше функционална. Бели плочки, бяла тоалетна и малка мивка, бяла вана със зелена полиетиленова завеса. Реган се съмняваше, че рафтовете за кърпи са затоплени. Не можеше да обвини Ибън, че е бил изкушен от удобствата на луксозната баня на стаята за гости, като например от ваната с олимпийски размери и подводен масаж. НО ТОВА НЕ ГО ПРАВЕШЕ КРАДЕЦ.

Полицаят отвори аптечката. „Друг източник на потенциално неудобно положение“, помисли си Реган. Познаваше един човек, който имаше навик когато ходеше на купони да влиза в банята преди да си тръгне, за да погледне в аптечката на хората и зад завесите на душовете им.

Но аптечката на Ибън беше празна, с изключение на шишенце „Тъмс“ на горното шкафче. Нямаше и следа от четка за зъби. Нямаше и никакви тоалетни принадлежности. Друг знак, че заминаването е било планирано.

— Казвате, че сте се запознали с Ибън Бийн чрез Олтайд? — попита офицер Уеб. — Препоръчвал ли го е и някой друг?

— Не. Луис беше толкова ентусиазиран, а Ибън работеше за него през последно време, така че ние просто приехме думата му — Предателството вече беше започнало да навлиза в Кендра. Лицето й стана червено. — Не мога да повярвам, че Луис ни направи това. Ще го удуша.

В апартамента на иконома имаше телефон. Тя отиде до него, набра информация и взе телефона на „Силвър Майн“. Когато се свърза с Луис, никак не подбираше думите си.

— Исках само да ти кажа, че твоят високо препоръчан приятел-иконом ни прецака. Може би вече знаеш за картината на Грант. Нашите не бяха дори и близки по стойност до тяхната, но все пак, бяха ценни. Избирахме си ги по чисто лични причини през последните двайсет години.

От другия край на телефона се чуваше бързо, несвързано ломотене.

„Докато успея да стигна до него, той ще бъде вече скапан“, помисли си Реган.

Кендра прекъсна сълзливите му извинения.

— О, млъкни — извика тя и тресна телефона. После излезе от апартамента.

 

Докато вечеряха, Сам и Люк се опитаха да разсеят Кендра.

— Имаме себе си и децата — каза Сам, — въпреки че те, изглежда, предпочитат видеоигрите си пред нас. Я се замисли, чудно защо ли Ибън не е прибрал и тях в чантата си. А имаме и добри приятели.

— Не забравяй здравето си — прибави Люк. — Най-ценната ти собственост — Той замълча. — Разбира се, ако това важеше за всички, аз отдавна да съм изхвърлен от бизнеса.

— Веднъж, преди години, полицията беше дошла у нас, защото алармата се беше задействала от вятъра — продължи Нора, като поръсваше пипер върху салатата си. — Когато видели хаоса в стаята на Реган, си помислили, че някой е влизал.

— Мамо! — раздразни се Реган.

Нора сви рамене.

— О, скъпа, историята е интересна. Слава Богу, прибрахме се преди полицията да започне да взема отпечатъци. Ние трябваше да ги информираме, че това е обичайният ред на нещата в стаята на Реган.

— Благодаря ти, че сподели тази история с другите — каза Реган като се протегна за филийка хляб. Опита се да прозвучи безгрижно, но вътрешно се тревожеше. „Аз съм трениран детектив, помисли си тя. Знаех, че Ибън е крадец. И то такъв, който не е имал само едно спречкване със закона, а с цяла кариера на престъпник, докато не попаднал на жената на полицейския комисар. Ще разбера какво се е случило с него“. Тя остави хляба на масата. „Не какво е станало с картините и къде ги е отнесъл, а именно какво е станало с него“. Някакъв инстинкт й подсказваше, че не ставаше дума за нормален случай на престъпник-рецидивист.