Керъл Хигинс Кларк
Картината (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Ида Бойл отвори вратичката на фурната на дъщеря си Дейзи, за да хвърли едно око на пуйката, която се печеше вътре.

— М-м-м — промърмори си тя и мушна вилицата във вътрешността на птицата, опитвайки се да извади малко от пълнежа, който изглеждаше златист и хрупкав.

— Мамо — обади се Дейзи зад нея. — Какво правиш? Не трябва да отваряш фурната, докато работи.

— Само опитвах, скъпа, само опитвах. Нищо не развалям. Доста пуйки съм сготвила, дори и преди да се родиш, и баща ти винаги казваше, че са много вкусни — обърна се Ида към нея, като духаше вилицата си. — Дано не сме прекалили с лука.

Дейзи издърпа един стол за майка си до кухненската маса.

— Тази група ще яде всичко. А сега седни малко, майко. Прекалено дълго стоиш на крака.

— Ако се заседя за повече, никога няма да стана — каза Ида, като се отпусна на стола. — Можеш ли да ми разтриеш малко гърба?

Дейзи, опитна масажистка, която обслужваше уморените и болезнени мускули на скиорите в Аспен, се съгласи. Сложи ръце на раменете на майка си и започна да ги масажира.

— Как е?

— Ти си най-добрата, Дейзи, затова си и винаги толкова заета.

Дейзи беше на четирсет и шест години. Бе дошла в Аспен от Охайо през 1967 година, когато беше на осемнайсет. Слухът за свободния дух на Аспен и отношението „всичко може“ беше достигнал до постоянно нарастващия брой хипита по цялата страна. Току-що завършила гимназия, Дейзи беше яхнала малкото си червено фолксвагенче и бе тръгнала из страната заедно с две нейни приятелки. Не бяха планирали да се установяват в Аспен, може би само да прекарат лятото там, а после да отидат в Калифорния, където тънкият занаят наистина процъфтяваше.

На Дейзи обаче не й било писано. На една седяща стачка тя срещна Бък Фрашър. Забеляза го през претъпканата поляна, защото носеше фланелка като нейната. Пронизан от Купидон, той отиде при нея и никога не си тръгна. „Колко тъпо, мислеше си Дейзи понякога. Аз единствена от всички не бях помисляла, че ще се оженя толкова рано“. Тя и Бък се бяха впуснали щастливо в живота и не се бяха обръщали назад.

Бък си намери работа, като даваше моторни шейни под наем през зимата. През лятото работеше в строителството. Дейзи стана масажистка, посещаваща домовете на клиенти, от холивудски звезди, до обикновени хора с болки в гърба.

— По-добре ли си сега? — попита майка си тя, като се насочваше към мивката, за да си измие ръцете.

— Малко по-добре — отвърна Ида, като се протягаше назад, за да попита рамото си под кафявото найлоново яке. Това беше любимият й тоалет — якето със съответстваща пола и бледо жълта блуза с жабо. Въпреки че Ида работеше в химическото чистене, най-голямото му достойнство беше лесната поддръжка.

Ида беше в средата на седемдесетте. Имаше приятно лице, оградено от пригладена коса, големи очила и разбираща усмивка, която приветстваше клиентите, носещи изцапаните си дрехи, разстроени, че може би никога повече няма да могат да ги носят отново. Тя винаги обещаваше, че ще направят каквото е възможно, а ако това се окаже недостатъчно, за да се махнат досадните петна, ще пуснат дрехите отново в пералнята. Ако всички тези усилия не помогнеха, Ида имаше тежката задача да сложи ярко оранжева лепенка на етикета, което винаги правеше с начумерено лице. Тя мразеше това.

Ида все още живееше в Охайо, но всяка година идваше да прекара два-три месеца с Дейзи и семейството й. Месният магазин за химическо чистене винаги се нуждаеше от помощници и благодарение на опита на Ида като перач в Колумбос, тя беше назначена на половин ден, когато идваше в града. Имаше си бележник за автографи и когато в магазина идваха звезди, ги караше да се подписват.

Доставяше й също огромно удоволствие да рови по джобовете им, надявайки се да открие нещо интересно, с което след това да се похвали на момичета в Охайо, когато се върнеше през пролетта. Но, разбира се, винаги връщаше всичко.

— Ти си очите и ушите на света — казваше шефът й, но тя никога с нищо не би застрашила бизнеса му. Тя дори не се обиди, когато й каза да остави фотоапарата си в къщи. Звездите в Аспен не обичат да ги снимат, докато се щурат из града и ходят на работа, както всички останали.

— Скъпа, кога ще ядем? — попита Бък от хола, който беше продължение на кухнята. Той беше сърдечен брадат човек, който в момента седеше на пода и играеше с шестгодишния Зенит и седемгодишния Серенити, децата, появили се едно след друго след шест години необяснимо безплодие.

— Това само идва да покаже какво се случва, когато престанеш да се тормозиш за това — поучаваше винаги Дейзи нетърпеливите си да станат майки клиентки.

Дейзи и Бък дадоха на децата си имената, които бяха избрали отдавна, когато бяха решили, че е вече време да продължават рода си.

Бък стана и отиде да вземе едно стръкче целина от плота.

Дейзи оправи назад черната си коса.

— Около шест — отвърна тя. Не се беше променила много от хипарските си години. Винаги казваше, че не знае какво би направила с всичкия този лак и гел, които някои жени слагаха на косите си. Да не говорим, че аерозолните опаковки съсипват озонния слой.

Телефонът на кухненския плот иззвъня. Бък го вдигна.

— Весела Коледа.

Ида се обърна към Дейзи.

— Той не трябва да говори така. Ами ако се евреи?

— Не се тревожи за това.

— Весели празници би било по-приемливо …

Дейзи каза на майка си да мълчи, когато видя разстроеното изражение на лицето на Бък.

— Кендра, не съм говорил с Ибън от няколко дни. Когато го видях в петък, ми каза, че ще ходи малко извън града да пазарува.

— Кой е Ибън? — попита Ида.

— Един наш познат иконом — прошепна Дейзи. Накрая не се стърпя и попита. — Бък, какво е станало?

Бък покри слушалката с ръка.

— Кендра и Сам току-що пристигнали в града заедно с някакви гости. Картините им ги няма, Ибън го няма и няма никакви следи от взлом.

— И-ха! — възкликна Дейзи.

— Кендра Ууд е чудесна актриса — каза Ида. — Кои са гостите й тази седмица? Някой известен? Ако е така, бих желала да взема автографа му.