Керъл Хигинс Кларк
Картината (63)

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ВТОРА

В ресторанта последиците от атаката със сълзотворния газ и кражбата на картината на Бийсли се бяха обърнали на празник. Мястото си беше все още опустошено, а нервната криза на Луи почти го беше убила, когато Жералдин влезе през вратата с Ибън от едната страна, Беси от другата и Енгъс по петите й. На Луи му се прииска да се разплаче. Така и направи. Кой можеше да предположи, че Ибън е син на Джералдин!

Повечето от гостите си бяха тръгнали по време на истерията. Но журналистите не бяха. Новинарски екипи и репортери още се тълпяха наоколо. Когато колите от Наблюдателна Точка се върнаха, Луи беше казал на персонала си, този път без Трип, да приготви чинии с бъркани яйца, кифли, чаши с кафе и разбира се, да извадят шампанското. „В крайна сметка не съм съсипан, — помисли си той. — Може да трябва да купувам много нови чинии, но поне не трябва да затворя хотела и да се крия от хората.“

Жералдин седеше на челното място на една голяма маса за банкети, държейки за ръце близнаците си. Очите й непрекъснато се пълнеха със сълзи, при което тя само за момент пускаше ръцете им, изваждаше подгизналата кърпичка от джоба си, избърсваше се набързо и грабваше ръцете им отново, всеки път стискайки все по-силно.

— Не плачи, мамо — каза Ибън.

— Не мога нищо да направя, детето ми — каза тя подсмърчайки. — Никога не съм и мечтала, че това може да се случи. И като си помисля, че не знаех, че не е било едно бебе, а две, докато не прочетох дневника на Поп-Поп! По това време изхвърляха от училище, ако имаш дете. Дядо не е искал да узная никога, че съм имала близнаци. Мислел е, че това ще ме разстрои двойно. Той беше такъв добър човек. Той беше този, към когото се обърнах, като разбрах, че съм бременна. Родителите ми се съгласиха да ме заведе някъде, за да мога да родя детето … децата … — Жералдин избърса очите си отново, — без да ме изхвърлят от обществото.

— Кой е баща ни? — попита Ибън внимателно.

Жералдин изправи гръб.

— Най-големият безобразник и подлец, който някога е минавал през тези местности, ето това беше баща ви. Дядо му е на картината с Поп-Поп. Били са партньори, но са се разделили. Дядо ми е завъртял успешен бизнес, а партньорът му не могъл, така че напуснал със семейството си. След години внукът му се върна и започна да ме ухажва. Преценката ми за хората тогава не беше много добра и в крайна сметка се оказах бременна след голямото парти в плевнята. В момента, в който чу, си вдигна чукалата от този град. Дядо мислеше, че е един вид отмъщение. Но поне сега имам вас … — Жералдин се обърна към Беси: — Толкова се радвам, че те е осиновило такова добро семейство.

Беси я погледна.

— Да, така е. Но тука има един тънък момент. Въпреки че имах една прекрасна жена, която аз считам за майка, мир на праха й, пак бих искала да ти казвам „мамо“.

Жералдин бръкна за кърпичката си отново. Избърса очите си и извика на Луи:

— Донеси ми една чаша от този твой билков чай. Мисля, че имам нужда от него.

Луи се усмихна.

— Идва веднага.

 

 

— Нора, Люк — Кендра и Сам се затичаха към тях докато цялата група се вмъкваше обратно в ресторанта. — Нямахме си на идея какво е станало!

— Е, само малка разходчица с кола — каза Люк, прегръщайки Нора.

— Казвам ти, Кендра, все така ще се случи, щом мръднем на някъде — Нора се усмихна и тръсна глава.

— Знаехме, че си искате обратно иконома и решихме, че можем да помогнем — линиите около очите на Люк се сбръчкаха, когато се усмихна.

Сам посочи към масата, където Джералдин, Ибън, Беси и Енгъс седяха заедно, потънали в разговори.

— Не съм сигурен. Нещо ми подсказва, че от сега нататък ще си има по-добри занимания …

 

 

— Мамо — каза Ибън, — мислиш ли, че можем да си построим тангенторна вана в къщи?

— Каквото пожелаеш — увери го Джералдин.

— Аз ще помагам — извика Енгъс. — Страхотен майстор съм.

Беси го удари по рамото.

— Можеш да бъдеш новият ни татко.

Енгъс се усмихна на Джералдин:

— Никога не казвай „никога“.

 

 

Стюарт поздрави Реган на вратата.

— Добре ли си? — попита той истински загрижен.

— Да — отговори тя, поглеждайки го. Беше отпуснал папионката на смокинга си и за пръв път, откакто се бяха срещнали, изглеждаше омачкан. И притеснен.

— Роклята ти е мокра от снега — каза той и свали якето си, слагайки го около раменете й.

— Какво се е случило на Кит? А на Дерууд? — попита тя.

— Тука някъде са.

— Стюарт, нека да отидем отзад. Искам да погледна балната зала.

— Разбира се.

Те се придвижиха през ресторанта и спряха пред френските врати на това, което сега беше бедствена зона. Масите бяха преобърнати, чиниите — счупени, подиума беше обърнат на една страна. Само портрета на Поп-Поп, все още прав върху триножника си, беше на място, гледайки съсредоточено останките пред себе си. Снимачните екипи бяха помолили Луи да не оправя преди да направят няколко хубави снимки на стаята. Беше повече от доволен да им услужи.

— Никога не би предположил, гледайки тази стая, че всичко се е оправило — каза Реган, увивайки се в якето на Стюарт. — Уилийн, Джуд и Трип сега са зад решетките. Просто не мога да повярвам, че никога нищо не съм подозирала за Трип. Изглеждаше толкова мил човек. Явно инстинктите ми не са били толкова силни спрямо него.

— А какви са инстинктите ти спрямо мен? — попита Стюарт, хващайки ръката й.

Реган замълча.

— Ами … — започна да мънка тя.

— Предполагам, че се държиш настрана от мен. Изглежда, че не ми вярваш — каза Стюарт със сантиментален вид. — Затова искам да съм наясно с теб.

Реган изглеждаше объркана.

— Да си наясно с мен за какво?

— Не притежавам компания за детски облекла.

— Не притежаваш?

„Чакай само майка ми да разбере, — помисли си тя. — Ще изпадне в депресия.“

— Не. Но чичо ми притежава и съм работил там няколко лета когато бях в колежа.

Реган замълча за малко.

— Защо ме излъга?

Стюарт я погледна в очите.

— Не исках. Но трябваше. Виждаш ли, Реган, — той отметна косата от челото си, — аз съм бодигардът на Дерууд, а той не иска хората да разберат това.

Реган зяпна.

— Негов бодигард? Че защо му е бодигард на него?

— Има нужда от закрила, защото току-що продаде компютърната си компания за двеста милиона долара. И малко го е страх от похитители, понеже продажбата получи широка гласност.

Реган преглътна с мъка. Само почакай Кит да разбере! Ще бъде като жив труп.

— Радвам се, че ми каза, Стюарт — успя да каже тя слабо, докато с ъгълчето на окото си забеляза Кит и Дерууд да се приближават.

— Реган! — извика Кит. — Благодаря на Бога, че се върна. — Тя надникна в пустата зала. — Изглежда все едно играта на „Двама са малко, трима са много“ е излязла от контрол, нали?

— Ъ-хъ — отвърна Реган.

Дерууд се усмихна на Реган.

— Притеснявахме се за теб.

— Благодаря, Дерууд. Хей, трябва да отидем при другите на масата, но аз първо ще се отбия до тоалетната.

— Ще се видим вътре — каза Стюарт.

— Кит, ще дойдеш ли с мен?

— Защо не? Изглеждаш като да ти трябва малко помощ за роклята.

Когато вратата зад тях се затвори, Реган се обърна към Кит, която се усмихваше на себе си в огледалото, оправяйки няколко кичурчета коса, които се бяха измъкнали от кока й.

— Реган — каза тя докато приглаждаше косата си, — не мога да повярвам на това, което се случи тази вечер. Когато лампите изгаснаха и изстреляха сълзотворния газ, аз Кендра, Сам, Дерууд и Стюарт бяхме на масата, от където беше трудно да се измъкнем. Хората започнаха да тичат и да се паникьосват и аз паднах. Но Дерууд беше толкова сладък! Разбута хората и ме вдигна от пода. Казвам ти, може да се окаже, че не е толкова лош. Наистина трябва да му дам шанс. Беше страхотна паника, но той спря и ми помогна, когато имах нужда от помощ, а това е много за мен — Тя повдигна рамене. — И ръката му я усещах толкова изненадващо силна около мен, докато ме извеждаше навън — Кит погледна Реган. — Значи Стюарт ти даде якето си. Това е толкова романтично. Обичам, когато някое мъж направи така.

— Кит, имам да ти казвам нещо и мисля, че трябва да седнеш.

— Защо?

— Новините могат да те накарат да загубиш равновесие.

— Къде да седна?

— Затвори тоалетната чиния на някоя от тоалетните.

Кит изглеждаше разтревожена, когато забърза към една от кабинките, пусна капака да се затвори с трясък, седна и кръстоса крака.

— Е, Реган, какво става?

— Кит, Стюарт е бодигардът на Дерууд.

— Бодигард! Какъв лъжец! Защо не ти е казал? — Кит млъкна за част от секундата и следа от осъзнаване и страх мина през лицето й. — Защо му е на Дерууд бодигард?

Реган преглътна.

— Дерууд не иска хората да се отнасят по по-различен начин с него, само защото …

— Само защото КАКВО?

— Само защото продал компютърната си компания за … за … за …

— КОЛКО? — изпищя Кит.

— Две … две … — на Реган й беше трудно да го каже.

— Два милиона долара? — попита Кит с измъчена физиономия.

Реган поклати глава бавно.

— Не, не, не. ДВЕСТА милиона долара.

Думите изпратиха електрическа вълна през тялото на Кит, която я накара да се изстреля от тоалетната чиния като ракета. Тя отстрани Реган от пътя си и зачатка с високите си токчета по пода на тоалетната толкова бързо, че Реган беше сигурна, че е видяла искри. Блъсна вратата и извика нетърпеливо:

— Дерууд! Скъпи, къде си?

 

 

Луи търчеше из ресторанта, уверявайки се, че журналистите са доволни. Искаше да събере всички за един общ тост, а списание „Пийпъл“ искаше групова снимка на всички участници. Но първо трябваше да изчака, докато някои интервюта свършеха.

 

 

Ида беше в един ъгъл, интервюирана от Джил Брук от CNN.

— Няма да повярвате — засия Ида. После изведнъж се смуси на Джил, която държеше микрофона към нея. — Не трябва ли да гледам директно в камерата?

— Не — отговори й Джил. — Представете си, че говорите на мен.

— О, добре. Та, както казвах, забелязах зелените нишки на панталона на престъпника когато работех в обществената пералня тук, в Аспен. Случайно се случи да го спомена когато бях в къщата на Кендра Ууд, известната актриса. Като си помисля, че ако не бях споменала нищо, Реган Рийли нямаше да знае къде да търси крадците и те можеха да се измъкнат …

 

 

Марвин Уинкъл затегна вратовръзката си, когато Синди Адамс от „Ню Йорк Пост“ седна до него за да вземе интервю.

— Сега, мистър Уинкъл, за цялата случка се разказват истории, които могат да бъдат сензация за всяко едно шоу. Разкажете ми за вашата роля в тази драма.

Марвин се усмихна.

— Нали знаеш, Синди — каза той със самодоволно изражение, — изпитвам голямо удоволствие от работата си. Бях нает от Жералдин за да издиря бебето, което тя е дала за осиновяване преди петдесет и шест години. Тя е родила в частен дом близо до Питсбърг и някаква агенция е поела грижите за осиновяването, но Жералдин не знаеше коя. Някои от агенциите вече дори не са в бизнеса. Така че чак онзи ден, когато тя ми каза, че всъщност е родила близнаци, можах да направя някои проучвания и да ги проследя. Е, нека да ти кажа нещо. След като открих, че и двете й деца са се опитали да я открият и че и двамата са в Аспен, аз изтърчах и си купих билет за да дойда право тук и да й кажа лично. Без предварителна заявка, както знаеш, билетите са много скъпи. Както и да е, реших, че ще ги открия, когато пристигна там — Той се засмя. — Моята кола беше тази, която закара Жералдин до нейната среща с децата й …

 

Ибън се наведе над Беси.

— Знаеш ли нещо, сестричке, когато бяхме вързани в онова легло, някак си ми беше много познато. Знаех си, че сме били голи в един креват все някога през живота си.

Жералдин го плясна по бузата, а очите й блестяха.

— Недей да остроумничиш толкова.

Беси се засмя.

— Трябва да се обадя на братовчедка ми и да я поканя да ме посети. Сигурно се чуди какво става с мен.

— Колкото повече хора, толкова по-весело — заключи Джералдин.

 

 

Тед Уиймс влезе забързано в ресторанта.

— О, Господи — мърмореше си той. — Господи, Господи!

Луи избърза към него.

— Какво става?

Тед посочи към картината на Луи, която висеше над камината.

— Това! — каза той. — Това!

— Какво? Харесва ли ти?

Тед спря, за да си поеме дъх.

— Бях тук за партито и забелязах тази картина в другия край на стаята, точно когато всички отиваха към залата за вечеря. Някой ми каза, че току-що си я взел от плевнята на Жералдин Спунфелоу. Изтичах в къщи да проверя в историческите си книги и да се обадя на източника си във Франция. И сега имам страхотна новина за теб. Чакай само да я чуеш!

Той замъкна Луи при картината и започна да сочи оживено, докато говореше.

 

 

Луи извика всички на масата.

— Знам, че ще има още много интервюта, но наистина бих искал да вдигна тост.

В този момент вратата се отвори и Лари влезе.

— Ето го и него — каза Реган. — Не се тревожи, Лар. Всички са добре.

— Хей — запротестира Лари. — Току-що се връщам от интензивното отделение. Някакъв си е счупил всичките предни зъби, докато се опитвал да избяга от това бедствие тук.

— Е, това ти е наградата за разкарването — Реган се усмихна, като му подаде чаша шампанско.

— Сигурно той е бил този, който стъпи върху мен — каза Кит, която сега беше загърната в якето на Дерууд.

Луи почука по масата.

— Искам да вдигна тост за всички и да направя едно съобщение.

— Нека първо да вдигнем тоста — каза Люк.

— За най-вълнуващото откриване в историята на ресторантите …

— Вярно, вярно — казаха те и щастливо отпиха.

— И за факта, че шедьовърът на Бийсли е бил в много добра компания в плевнята на Джералдин. По-рано тази вечер орловото око на нашия художествен историк и уважаван репортер, Тед Уиймс …

Тед се поклони и вдигна чашата си.

— … се загледало по-отблизо в картината на Луи. Свързал се по телефона с Париж и по отличителните белези, които успял да опише, бил уверен, че картината е от Антоан Франсоа Кале, известен френски художник, придворен портретист по времето на Луи Осемнайсти. В интерес на истината, портрет на Луи Осемнайсти сега се съхранява във Версай.

Вълна шумолене премина през стаята.

Луи направи величествен жест към портрета над камината. Всички очи се приковаха на внушителната фигура на Луи Осемнайсти.

— Това, което се намира в тази стая, е последната творба на Кале, Луи Осемнайсти, нарисуван в деня на короноването си в началото на осемнайсти век. Смята се за изгубен шедьовър, изчезнал от Франция преди много години. Той е важна част от тяхната култура и те отчаяно си го искат обратно. Джералдин, ти си законният собственик. Когато си го дала на Реган ние нямахме понятие за стойността му.

Жералдин скочи.

— Не, сър. Сделката си е сделка. Твоя си е, Луи …

„Знаех си, че има нещо в тази картина, което ми харесва,“ помисли си Реган.

— Ти даде шанс на моето момче Ибън, като го препоръча на Кендра и Сам. И той беше добър иконом, нали, Кендра?

„Като не спеше в гостната,“ помисли си Кендра, но поклати глава в знак на съгласие.

— … пък и не ти беше лесно, когато хора като мен ти крещяха, че си му дал този шанс. Затова тази картина, колкото и да струва, е твоя. Прави с нея каквото сметнеш за добре.

Телевизионните камери се въртяха като луди. Фотографите правеха снимки. Репортерите като обезумели си взимаха бележки. За един страшен миг Луи се подвоуми и направи, каквото трябваше.

— Картината се връща във Франция — обяви той тържествено. — Мисля, че цялата група трябва да запланува едно ходене до Франция през пролетта, за да я занесем. Нора, твоите книги са популярни там. Трябва да си с мен, когато я предавам.

Нора погледна Люк.

— Какво ще кажеш за април в Париж?

— Звучи добре.

— Надявам се, че и аз съм поканена — обади се Ида.

— Всички са поканени — каза Луи.

— Можеш ли да повярваш, че две толкова безценни съкровища са намерени в твоята плевня? — Тед Уиймс попита Джералдин.

Жералдин прегърна двамата си близнака.

— Определено не мога …