Керъл Хигинс Кларк
Картината (62)

ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ПЪРВА

Джуд и Уилийн случайно бяха попаднали сред компанията на една маса за осем, която, както останалите кисело забелязаха за разположението й, можеше да бъде и в кухнята. Но за това пък пасваше идеално на целите на Джуд и Уилийн. Само на някакви си дванайсет фута зад тях беше дискретната стрелка за към тоалетните.

Клод, главният плановик на художествения картел, който беше уредил сделката за евентуалната продажба на картината на Бийсли във Вайл, беше осигурил и плановете от хотела на Луи. Уилийн знаеше точно къде трябва да отиде когато времето за грабежа дойдеше. Като уж отиде до тоалетната вчера, тя установи, че кутията и превключвателя бяха точно там, където трябваше да бъдат.

Фалшивият знак за инвалид на стъклото на колата им им беше осигурил привилегировано място за паркиране и привилегировано бягство. За да заемат това място те бяха дошли много по-рано от започващия в седем и половина коктейл, но вместо да общуват с хората, бяха седнали в един тих ъгъл на бара и отпиваха от газираната си вода. И двамата бяха прекалено превъзбудени, за да могат да проведат дори един малък разговор.

На масата за вечеря жената, седяща от дясно на Джуд, държеше да поддържат сериозен разговор. „Аз съм от Флорида. Съпругът ми и аз се запознахме в училище. Обожаваме да даваме официални вечери. Не е ли мусът от сьомга страхотен? Аз никога не ям супа. Но погледнете съпругът ми. Той наистина се наслаждава на крем-супата от цветно зеле. Харесва ми идеята да танцувам между различните ястия. Това по някакъв начин смила храната, която ям. Съпругът ми мрази да танцува. Вие обичате ли да танцувате?“

— Не — отвърна Джуд кратко и му се искаше да я удуши, докато наблюдаваше синята покривка на точки, покриваща под себе си съкровище, което скоро щеше да бъде негово.

Най-накрая започнаха да сервират филето миньон. Знаеше, че след това ястие ще започнат речите. Огледа се наоколо с проблясък на задоволство и започна отново да се чувства сигурен. Доста от хората вече бяха пили достатъчно и се бяха отпуснали. В лявата част на подиума различаваше фигурата на възрастен мъж със служебна униформа, който, според източниците им, беше пенсионирано аспенско ченге и сега работеше за музея. Беше назначен да пази картината по време на вечерта. Тя беше доставена от бронирана кола рано сутринта и трябваше да бъде отнесена от същата кола и върната в банковия трезор в края на вечерта. „Или поне такъв е техния план,“ помисли си Джуд.

Сервитьорите започнаха да разчистват чиниите от основните ястия. Джуд видя как един мъж от масата, сложена съвсем близо до средата на сцената, стана и предложи ръка на възрастна жена. Церемонията започваше.

Той се обърна към Уилийн и прошепна:

— Сега!

 

 

Ида очевидно беше приела назначението си за непрофесионален таен агент твърде на сериозно. Реган я гледаше с признателност как се мотае из залата между различните ястия, спирайки се от време на време на някоя маса да каже едно приятелско „Здравейте!“ на някой от клиентите си в пералнята. В същото време внимателно наблюдаваше танцуващите двойки.

Всеки път, когато се връщаше на масата при Реган, поклащаше глава.

— Нямаме късмет засега. Тук има толкова много хора!

След като главните ястия бяха разчистени, гръмнаха тромпети и прожекторите осветиха Жералдин Спунфелоу, която беше придружена до сцената от президента на асоциацията „Спасете миналото на Аспен“.

— Вече започва церемонията? Няма ли да сервират десерт и кафе? Предполагам, че искат да са сигурни, че всички ще останат за речите — коментираше Ида. След това изведнъж погледът й стана съсредоточен. — Реган — каза тя настойчиво. — Виждаш ли онази жена в коридора? Тази с роклята с черни и сребърни ивици на рамото? Това е роклята, която колосахме. Сигурна съм в това. Предполагам, че отива към тоалетната.

Реган се изправи. Луи току-що си беше придърпал един стол на тяхната маса, за да чуе речите. Тя се притесни от неговия укорителен поглед и точно когато промърмори „Извинете ме“, решителният глас на Жералдин прозвуча в микрофоните.

— Моят обичен дядо, Бъртън Спуунфелоу …

 

 

Койотът също беше наблюдавал как Уилийн напусна залата. Забеляза погледа, който хвърли през рамо към Джуд, правейки зрителен контакт с него. Той тихо се запромъква покрай най-отдалечените маси, докато стигна до входа за балната зала. Коридорчето, водещо до тоалетните, беше в дясно, а в ляво беше първият авариен изход от залата, който щеше да използва, след като се увереше, че Джуд е изпълнил успешно фаза едно от плана си: да си присвои картината на Бийсли тази вечер.

Уилийн изчезна по коридорчето. Но не към тоалетните, знаеше той, а надолу по тесните стълби, които водеха до мазето и главният превключвател. Докато наблюдаваше, Джуд по план стана от стола си и започна да си пробива път към сцената, точно когато дадоха думата на Жералдин Спунфелоу. Койотът се намръщи. Реган Рийли, която винаги само създаваше проблеми, се придвижваше бързо от превилигированото си място, промъквайки се между масите. Не се съмняваше, че тя следва Уилийн. Колко ли знае?

Той се отдръпна назад, така че да не го забележи, когато се втурне в коридора към дамската тоалетна, където знаеше, че няма да намери Уилийн. Може би нямаше значение. Какъвто и инстинкт или информация да я беше тласнал след Уилийн, сега нямаше да й помогне. Докато наблюдаваше, забеляза как Джуд пъхна двете си ръце в джобовете. Знаеше, че от единия ще извади газова маска и очила, а от другия — пистолет, който ще изпрати няколко сачми със сълзотворен газ във въздуха. Комбиниран с рязкото потапяне в абсолютна тъмнина, задушаващият газ щеше на изплаши и да обездвижи нищо неподозиращите гости. Джуд веднага щеше да вземе картината и заедно с Уилийн щяха да се качат в колата си, която, както Койотът беше забелязал, бе паркирана много удобно, и щяха да изхвърчат към къщата си, където той щеше да бъде неочакваният гост.

„Остави другите да свършат мръсната работа, — помисли си койотът. — Това винаги е било най-доброто.“

След няколко секунди светлините щяха да изгаснат и Джуд щеше да изстреля сачмите. Сега той беше точно до десните стълби за подиума. Щеше да се измъкне с картината.

Койотът избърза към аварийния изход вляво, точно до балната зала.

 

 

Марвин Уинкъл намираше, че е много изнервящо да караш по планинските пътища към Аспен. И, разбира се, беше започнало да вали. Напредваше много внимателно, страхувайки се, че може да се хлъзне някъде и да отлети в небитието. Още веднъж се сети за маратонския вестоносец, който в момента, в който обявил победата, бе умрял.

В резултат на внимателното му каране вече беше единайсет без една, когато най-сетне пристигна в „Страноприемница «Сребърната мина»“. Паркинга беше пълен. Знаеше, че Жералдин трябва да говори в единайсет и искаше да я чуе.

„Има ли някакво значение?“ помисли си той като паркираше, блокирайки някакъв западнал фургон. Това беше най-близкото място, което можа да намери до хотела, без да запушва пътя на колите на инвалидите. „Няма никакво значение. Ще се измъкна преди останалата тълпа. Искам да чуя речта на Джералдин, и после ще дойда да я преместя.“

Забърза към залата за банкети и пристигна тъкмо на време, за да види за момент Жералдин и да чуе първите й думи. В следващия миг лампите изгаснаха и той започна да кашля.

 

 

В момента, в който светлините загаснаха и газовите сачми се пръснаха във въздуха, Койота се втурна навън към колата си, виждайки за част от секундата как Джуд тича непохватно, понесъл обемист предмет. Той и Уилийн скочиха в колата си и потеглиха.

Койота скочи в своята, за да ги последва и започна да псува. Някакъв глупак беше паркирал точно зад него. Започна да върти яростно волана, придвижвайки се със сантиметри напред-назад, докато най-накрая успя да заобиколи камарата, която беше блокирала пътя му. Но преди да успее да потегли и да последва колата на Джуд, вратата за пътници се отвори.

— Трип — извика Реган кашляйки, със сълзящи очи. Тя бързо се настани зад него. — И ти ги видя! Давай след тях!

 

 

Само няколко минути преди това Енгъс седеше сияещ и гледаше как Жералдин беше придружена до сцената. Хубавичкото момиче беше станало красива жена. Беше го поканила да седне на масата й и вечерта бе минала в разговори за старите дни. Когато се пошегува с нея за това, че го беше отхвърлила, когато той искал да я ухажва, тя потупа ръката му и той можеше да се закълне, че очите й се навлажниха.

— Е, може пък да е имало причини, за които ти нищо не си знаел — отвърна му тя. Беше много доволна да разбере, че той се връща да живее отново в Аспен.

Енгъс се облегна назад и се приготви да се наслаждава на обръщението й. Човекът от историческия комитет направи хубаво встъпление, такова, каквото Жералдин заслужаваше. Колко души бяха направили толкова, колкото нея за този град? Енгъс се намръщи. Този тип, който беше наел вилата, която той искаше да купи, се промъкваше към сцената. В бара Енгъс беше разпознал жена му, тази, която се правеше на толкова приятелски настроена, но не му даде да разгледа къщата. Надяваше се, че този не е някой от онези глупаци с фотоапаратите, които ще започнат да светят със светкавиците си в лицето на Джералдин, докато тя говореше. А ако беше, Енгъс щеше да се увери, че го е спрял.

Когато Жералдин започна да говори, мъжът, който бе предмет на вниманието му, бръкна с ръце в джобовете си. „Какво прави той?“ Очите на Енгъс се свиха. „Какво е това откачено нещо, което си слага на лицето?“

Лампите изгаснаха и залата се изпълни с писъци. Чуха се няколко автоматични изстрела от там, където стоеше мъжът. С едно инстинктивно движение Енгъс скочи от мястото си, изтича няколкото фута до сцената и скочи на нея. Протягайки ръка, той напипа задушаващата се, кашляща, разярена Джералдин.

 

 

Докато Трип намусено се измъкваше от паркинга, тълпи задушаващи се, задъхани хора започнаха да се изливат от изходите на ресторанта. Реган с ужас се сети, че майка й и баща й може да я търсят в района на тоалетните. Но така или иначе нищо не можеше да направи.

Когато стигнаха до пътя, вече нямаше и следа от другата кола, но Трип зави надясно без да спира. Тя знаеше, че той не може да е видял на къде тръгва колата.

— Трип — каза тя, държейки се на дръжката на вратата, — от къде знаеш накъде да караш?

— Обслужвах ги в ресторанта вчера. Знам къде са отседнали.

Реган се отпусна назад.

— Те ти казаха? — попита тя невярващо. — Това е последното нещо, което биха направили. Може въобще да не отиват натам сега.

— Имаш ли по-добро предложение? — тросна й се Трип.

Шокирана, Реган го погледна, но после реши да не обръща внимание на тона му, защото той просто е разстроен от това, което се случи току-що. Очите й още сълзяха там, където газът ги беше опарил. Но сега, на бледата светлина на таблото, тя видя, че неговите са сухи и в тях нямаше и следа от психическо объркване.

За пръв път забеляза телефона на седалката между тях.

— Дай да се обадя на полицията! — каза тя. Вдигна го и тръгна да набира, но преди да е успяла да натисне и първия бутон, той го грабна от ръцете й и го захвърли в задната част на фургона. Задната седалка беше пропаднала и тя го чу да се приземява някъде около страничния прозорец.

— Развален е — изръмжа той.

„Сега вече е сигурно,“ помисли си тя. Нещо не беше наред с Трип. Измъчващото я чувство за опасност я накара да погледне напред, докато той караше, без да се замисля за посоката. Един крадец би ли говорил свободно пред келнер? Не, той трябва да е от бандата им. Беше логично. Работеше в ресторанта и можеше да им каже къде е главният превключвател. Бил е навън, когато сълзотворния газ избухна. Кара толкова бързо, защото знае къде да ги срещне. Колата му е пълна с личните му вещи. Сърцето й ускори пулса си и тя разбра, че не трябва да му дава да разбере, че го подозира.

Снегът се трупаше бързо. Беше трудно да видиш на повече от няколко фута напред. Чу го да псува под мустак.

— Какво става? — попита тя внимателно.

— Пропуснал съм един завой някъде.

Зави опасно бързо на сто и осемдесет градуса и колата започна да се пързаля. „Всичко се обърква,“ помисли си ядосано той, като я стабилизираше. Първо този скапан автомобил, който му беше запушил пътя. После и Реган, която му се набута в колата. Е, това си беше нейният лош късмет. Имаше намерение да свие картината на Бийсли от колата на Джуд, когато те отидеха да се преоблекат в къщата си. Ако излезеха преди да е свършил, проблемът си беше техен. Но сега вече беше твърде късно за това. Беше загубил повече от пет минути и с всяка измината секунда рискът, че ще се измъкнат с картината, ставаше все по-голям.

От една пресечка в дясно той забеляза проблясване на приближаващи се фарове. Настъпи спирачките, когато две коли изхвърчаха на пътя и се разминаха с тях, отивайки в обратната посока. Трип знаеше, че Джуд кара едната, а Уилийн — другата.

Пътят беше прекалено тесен за обратен завой. Той зави в пресечката, от която колите бяха дошли, даде заден и ги последва в посоката, в която бяха тръгнали.

Усмихна се сам на себе си. Те напредваха по плана си. В Наблюдателна точка щяха да се освободят от нежеланите си гости. Така ще направи и той.

 

 

Енгъс притисна ръка към устата на мърморещата, задушаваща се Жералдин и я изведе на свежия въздух отвън. Други също започнаха да се изливат след тях. Той излезе тъкмо навреме, за да види как Реган Рийли се качва в една кола, която точно тръгваше. Когато повече хора взеха да се измъкват, започна да се оглежда. Някое ченге трябваше да се появи скоро, а той беше единственият, който знаеше къде живеят тези крадци.

 

 

Всички от масата на Нора и Люк си пробиха път към изходите. Навън Нора каза обезумяла:

— Люк, Реган отиде до тоалетната! Може още да е там!

Люк се обърна с намерението да си пробие път през солидната маса излизащи хора, когато усети как някой го хвана за ръката.

— Тя не е вътре — каза Ида. — Проследих я и излязох точно когато тя се качваше в една кола, паркирана ей там — и посочи мястото.

Енгъс, чувайки част от разговора им, се обърна.

— Реган Рийли е ваша дъщеря? Аз също я видях да се качва в колата също. Мисля, че тя тя и шофьорът преследват този, който взе картината. А аз знам къде живее той.

Жералдин изведнъж се оправи.

— Ами тогава хайде да се качваме в някоя кола и да вървим — тросна се тя. — Никой няма да вземе картината на Поп-Поп!

Марвин Уинкъл, който най-сетне беше забелязал Жералдин в тълпата след като беше излязъл, дойде навреме, за да чуе разговора. Той посочи своята кола под наем.

— Мис Спунфелоу, Марвин Уинкъл винаги на вашите услуги!

Енгъс грабна ключовете от ръката му.

— Аз ще карам.

Жералдин скочи на предната седалка.

— Хайде, Люк — извикаа Нора, отваряйки задната врата.

Уинкъл ги последва.

Енгъс тъкмо тръгваше, когато Ида отвори страничната врата и се набута до Джералдин.

 

 

Ибън и Беси бяха прекарали безкрайно дългите четири часа, от както Уилийн и Джуд тръгнаха за празничната гала вечеря, говорейки си тихо. След като и двамата бяха приели, че няма да доживеят до утре сутринта, си разменяха признания за живота си.

Ибън даже накара Беси да се засмее, като и разказа за някои от работите, които беше работил.

— Тъй като никога не съм имал истински родители, предполагам, че никой никога не ме е насочвал в правия път.

— Никога не си наранявал никого, нали? — попита го Беси.

— Муха не съм убивал през живота си. И съм сигурен, че всичко, което съм откраднал, е било застраховано. А ако не е било, едва ли е липсвало на притежателите си. Понякога си мислех, че го правя, защото съм луд. Но всички мислеха, че съм тъп. Никой никога не ми е казвал, че съм умен или хубав. И аз исках да им го върна. Чувствам се много добре с теб. Звучиш, все едно идваш от добро семейство.

— Така е. Майка ми и баща ми бяха прекрасни хора. В това съм била по-късметлия от теб. Знаеш ли, никога не съм го казвала, защото обичам родителите си, все едно, че те са ме родили.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм осиновена.

— Наистина ли? — Ибън тъкмо се канеше да я пита дали някога се е опитвала да разбере откъде е дошла, когато всички тези мисли изхвръкнаха от главата му. Неясният шум от кола, бръмчаща пред вратата, накара и двамата да подскочат. Знаеха, че Уилийн и Джуд се връщат.

 

 

— Тогава защо си нервен? — ядосано говореше Уилийн. — Нали взехме картината.

— Да, така е, но ти казвам, че не се чувствам добре. Трябва да се измитаме от тук бързо.

Уилийн прехапа устни. Всеки инстинкт й подсказваше, че Джуд е прав. Когато излизаше от мазето при главния превключвател на хотела, беше чула вратата на дамската тоалетна да се отваря. Въпреки целия хаос и объркване, което настъпи след като Джуд изстреля сълзотворния газ, тя беше сигурна, че някой се беше опитал да я последва навън. И беше сигурна, че е Реган Рийли. Когато беше погледнала към Джуд, беше я забелязала да става и да напуска масата си. След това когато потегляха, някой на паркинга до тях се опитваше да маневрира с фургона си, за да заобиколи една паркирана кола. Като се имаше предвид какво се случваше в ресторанта, кой освен нея и Джуд щеше да напусне хотела без да се опита да помогне на хората вътре? Беше ли възможно Койотът да е бил в съседната кола? Мисълта накара Уилийн да изтръпне. Нямаше нужда от подканите на Джуд, за да си свали вечерната рокля и да се напъха в скиорския си пуловер, памучните си панталони и ботушите, оставени в кухнята. Джуд се преоблече с нея. В следващия миг дрехите им бяха в един куфар, който от своя страна беше метнат в колата.

Бутилчицата хлороформ и памука бяха на кухненската маса. Те се спогледаха.

— Сега ще ги изведем от тук — каза Джуд.

Уилийн взе бутилката и памука и ги прибра в пътната си чанта. С отработен жест тя насочи пистолета към Ибън и Беси, докато Джуд освобождаваше белезниците на краката им и ги поведе към колата на Ибън. Картините на Кендра Ууд вече бяха там. Когато останките от колата бъдат намерени, щеше на има достатъчно непокътнати парчета, за да решат, че Ибън е крадецът на картини.

Навън въздухът беше станал ужасно студен. Небето беше тежко и мрачно. Нямаше нито една звезда. Изведнъж започна да вали.

Когато Беси и Ибън бяха настанени в колата с ръце, здраво вързани зад гърбовете им, Джуд кимна на Уилийн. Тя отвори бутилката с хлороформа, напои памука, застана на предната седалка и с бърз жест го набута в лицата им. И двамата се опитаха да се дръпнат. Псувайки, Джуд скочи в колата, пусна пистолета си на седалката и коленичейки зад Уилийн се наведе напред и притисна Ибън като в менгеме. След това Беси вече не можеше да отбегне памука, който Уилийн буташе под ноздрите й. Двамата се строполиха безчувствени, свличайки се към пода. Джуд излезе от колата и влезе през задната врата. Надвесен над тях, той откачи белезниците от ръцете им.

— Качвай се в нашата кола и внимавай да не изоставаш! — викна той грубо на Уилийн. — Ще се отървем от тях в Наблюдателна точка.

 

 

Ибън се съвземаше, когато Джуд докара колата до Наблюдателна точка. Несигурно се опита да изправи глава, когато усети колата да спира и да нахлува студен въздух. Къде бяха? Какво ставаше? След това осъзна, че ръцете му са свободни. В следващия момент усети, че блъскат колата отзад. Какво ставаше?

 

 

На светлината на фаровете Реган виждаше как една фигура изскочи от колата, която беше спряла на ръба на наблюдателния регион. През силния снеговалеж го видя да тича към колата, която беше паркирана зад първата. В следващия миг той блъсна колата, от която току-що беше слязъл. С ужас тя забеляза как оградата се разкъсва и предните гуми на колата увисват във въздуха. На съседната седалка Трип се усмихваше.

 

 

Джуд видя приближаващите се фарове докато се прехвърляше от колата на Ибън в своята собствена. Проследили са ги! Той натисна газта, изпращайки колата на Ибън към пропастта, след това даде заден и тръгна назад по пътя, но откри, че той е блокиран от фургона. Фургонът напълно запречваше тесния път за надолу.

— Не можеш да го заобиколиш! — изпищя Уилийн.

— Само гледай! — изръмжа той. Колелата му почнаха да се хлъзгат, докато обикаляше задницата на фургона на Трип.

— Ще ни убиеш! — пак изкрещя тя. — Само погледни наклона!

Като обезумял той даде заден ход. Колата се завъртя и се блъсна в скалите на планината, а фаровете й все още осветяваха колата на Ибън. Главата на Уилийн се блъсна в стъклото. Главата на Джуд — в кормилото. Замаян и кървящ, той чу задната врата да се отваря.

— Не се обръщайте! — предупреди ги гласът. — И не се опитвайте да се докопате до пистолета! Още веднъж ви благодаря!

 

 

Реган видя пистолета в ръката на Трип точно в момента, в който осъзна, че има някой в задната част на автомобила, чиито колела висяха над ръба на пропастта. Действайки инстинктивно, тя отвори вратата на фургона, приведе се и изтича към колата. Отвори вратата и просто не можа да повярва на очите си. Оказа се лице в лице със замаяния Ибън.

— Ибън — ахна тя, грабвайки ръката му и придърпвайки тежестта му към себе си.

— Беси също е тук — прошепна той слабо.

— Излизай, излизай. Аз ще се погрижа за нея — каза Реган, дърпайки го настрани.

Той падна на земята. Тежестта му беше стабилизирала колата и сега предницата се наклони опасно.

— Измъкни Беси от там — промърмори Ибън, докато се опитваше да се задържи на краката си.

Реган се опита да издърпа Беси за ръцете, но тя беше мъртво тегло. Усети как колата започва да се пързаля надолу. За възможно най-кратко време тя се вмъкна в задната част на колата приведена, пъхна ръцете си под гърба на Беси и повдигна безчувственото й тяло. Трябваха й няколко опита, но накрая главата и раменете на Беси висяха от вратата.

Можеше да види как Ибън се бори да се задържи на краката си и да се приближи към тях. Издърпа отпуснатото й тяло от колата, оставяйки я да лежи на земята до него. Без общата маса колата се хлъзгаше напред. Когато вече падаше, Реган скочи навън. Колата премина през останалата бариера и падна отстрани. Десният крак и дясната ръка на Реган висяха над пропастта. Тя се пързаляше и се опитваше като безумна да намери нещо, за което да се хване, когато усети здрава ръка да я сграбчва.

— Няма да караш ски тази вечер, Реган — каза Ибън, докато я издърпваше на безопасно място.

В далечината Реган можеше да чуе воят на приближаващите се сирени. Познати гласове викаха за тях.

 

 

Нещата не се развиваха по начина, по който Трип очакваше. Прикритието му вече го нямаше, но след петнайсет минути това вече нямаше да има значение. Картината на Бийсли беше отзад в колата му. Беше взел ключовете от колата на Джуд. Реган Рийли още се бореше да извади онази жена от другата кола, когато той потегли. До времето, когато някой ще ги намери, той ще задейства резервния си план. Друга кола, заключена в една плевня с дрехи, документи и дегизировка, беше само на петнайсет минути оттук.

Но докато завиваше около бордюра, успя да види приближаваща се колона от коли. Четири от тях имаха светещи буркани. Докато ги отминаваше в обратната посока, една от полицейските коли направи обратен завой и той разбра, че не може да се измъкне и че късметът му най-накрая му беше изневерил.

— Реган! — изкрещя Нора. Всички тичаха към тях.

— Добре съм — извика тя.

 

 

Уинкъл не можеше да повярва на очите си. Колата му водеше преследването. Неговата кола с портативния телефон, с който беше решил да се изфука и с който бяха извикали полицията. Всички бяха видели как другата кола изхвърча в пропастта. Когато Енгъс спря колата, всички изскочиха и се затичаха нагоре по хълма. Дъщерята на Рийли, Реган, беше на земята с още двама.

Цялата група се беше струпала над тях. Един мъж с къса брада клатеше глава. Жената на земята се размърда. Реган се изправи.

— Вижте кого намерих! Знаех си, че са заедно. Искам всички да се запознаете с липсващите Ибън Бийн и Беси Армбъкъл.

Уинкъл се почувства все едно са го сложили на електрическия стол.

— Ибън Бийн и Беси Армбъкъл! — извика той. — Вие сте причината да съм тук тази вечер! — той се обърна към Жералдин, която Енгъс пазеше от студа: — Мамо, мога ли да те представя на липсващите ти близнаци?

Жералдин го изгледа като тресната с мокър парцал. После погледна към Ибън, който напомняше на дядо й с бялата си брада. Пуснатата коса на Беси седеше така, както беше седяла нейната собствена преди да започне да я носи вдигната. Тя се наведе и започна да плаче. За пръв път през живота си й беше разрешено да прегърне бебетата си.

Петдесет и шест години след като се бяха родили, гушнати в снежната виелица на един студен планински връх в Аспен, Жералдин не можеше да почувства нищо друго, освен топлината на телата им. Струваше й се, че никога няма да ги пусне.