Керъл Хигинс Кларк
Картината (61)

ГЛАВА ШЕЙСЕТА

В девет часа вече беше очевидно, че партито е много успешно. Луи светеше от щастие, докато слушаше комплиментите за ресторанта и картините. Картината на Луи хвърляше всички във възторг и той чуваше да го назовават „кралят“. Чувстваше се страхотно. Вече беше позирал за няколко снимки пред камината със знаменитости и важни клечки от елита на Аспен.

Пространството беше изпълнено с повече от шестотин души, отпиващи от коктейлите си, разговаряши и обсъждащи най-новата мода на вечерните облекла, красяща повечето от жените в залата.

Най-сериозният наблюдател беше Ида. Промъквайки се през тълпата, тя се забавляваше както никога досега, преструвайки се, че се възхищава на всяка черна рокля, която я хващаха да зяпа. „Къде, о, къде е онази, която държах в ръцете си само вчера сутринта? — помисли си тя. — Трябва да я намеря, просто трябва да я намеря!“

Бавно тълпата започна да се придвижва в залата за банкети, където щяха да бъдат вечерята, танците и програмата.

На една доста добре разположена маса съвсем до дансинга седнаха Кендра, Сам, Люк и Нора. Реган, която носеше черна кадифена рокля, намери Ида в тълпата и я заведе до масата.

— Искам да седнеш за малко — каза й тя. — Обикаляш наоколо прекалено дълго вече.

— Не се тревожи, Реган. Това е най-страхотното изкарване, което съм имала от години. Само се ядосвам, че още не съм видяла роклята или клиента ми.

Кит и Реган седяха още в стаята за коктейла с Дерууд, Стюарт и от време на време Лари, когато Реган отиде да намери Ида. Стюарт се опитваше да измъкне най-доброто от всеки един от последните им мигове на общуване.

— Мразя да седя на маса, Реган — оплака се той. — Хваща ме секлета. Затова като се оженя ще стана бюфетчия.

— А аз пък не мога да дочакам — отвърна тя. — Ще ви видя пак вътре.

След като Ида седна и започна да си говори с групата, Реган се огледа из стаята. Оркестърът свиреше обзет от вълнение. Всички изглеждаха чудесно и напитките се лееха. Партито притежаваше онова неназовимо качество, което го правеше хубаво. „Луи трябва да е щастлив, — помисли си тя. — Поне за сега.“

Забеляза Жералдин Спуунфелоу на масата, която беше най-близо до подиума на почетното място заедно с група от дейците на асоциацията „Спасете миналото на Аспен“. Мястото й беше възможно най-близо до картините на дядо й, които сега бяха и двете на сцената. Тази на Бийсли бе покрита с платно на капки със сини спретнати украшения, символ на Колорадо. Тази на дядото, портрет на изтъкнат стар гражданин с бяла козя брадичка, вратовръзка на ластик и някак си упорито милосърдно изражение, беше силно осветена и затова беше невъзможно да не й обърнеш внимание.

Реган отиде да й каже здрасти. Жералдин тръсна глава. Изглеждаше, че наистина се радва да я види.

— Реган, първия път, когато ти и Луи дойдохте в къщи, не мислех, че ще бъдем тук заедно тази вечер — каза тя топло, обгръщайки ръцете й в своите.

— Адски много се радвам, че сме, Жералдин — отговори й искрено Реган. — Не мога да дочакам да чуя речта ти.

Жералдин й показа една тетрадка.

— Всичко е тук.

През рамото й Реган виждаше да се приближава висок възрастен мъж. Беше Енгъс Лудвиг, стария жител, с когото се беше запознала, когато тя и репортера го посетиха, стегнат и елегантен в смокинга си с червен пояс.

— Изглеждате дяволски добре, сър! — каза му с уважение.

— Благодаря, Реган. Ти самата изглеждаш страхотно. Дойдох да видя дали тази красива госпожа ще пожелае да сподели този танц с мен. Но съм малко притеснен, като си спомня как преди почти шейсет години ме отхвърли. Чувствата ми все още са малко наранени.

Жералдин извъртя глава и погледна мъжа, когото не беше виждала откакто беше още младо момиче. Зяпна от изненада и пулсът й се ускори.

— Енгъс Лудвиг — прошепна тя.

Двамата се засмяха едновременно и казаха:

— Не си се променила ни най-малко.

Енгъс взе ръката й в своята.

— Моля, госпожо?

Жералдин се изправи от стола си, без да сваля поглед от него нито за миг.

— Ще ни извиниш ли, Реган … — кимна Енгъс.

— Разбира се — отвърна Реган и се върна на масата си. „Я да видим, — помисли си тя, — кой може да дойде да ме потърси след петдесет години?“ Не можеше да се сети за никой.

Кит се бе запътила за тоалетната и Реган побърза да я настигне.

— Кит, чакай ме — извика тя.

Кит се обърна и се усмихна. Носеше ярко червена рокля, русата й коса беше стегната на кок.

— Реган, чувствам се като въшка.

— Защо?

— Дерууд току-що попита дали може да ме посети в Кънектикът след няколко седмици.

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че се срещам с един мъж и започва да става сериозно.

Реган направи пауза.

— Горкият той. Изглежда наистина много те харесва.

— Да, но просто я няма магията. Той е много мил, но не мисля, че ще излезе нещо. Реших, че това е най-добрият начин да се измъкна.

— Да, така е. Само е кофти, че трябваше да стане точно тази вечер.

Лицето на Кит изглеждаше замислено. Очите й бродеха наоколо и изведнъж светнаха.

— Виж, Реган, той не си губи времето. Вече танцува с една друга.

Реган се обърна и видя Дерууд да танцува като омагьосан с една много привлекателна блондинка.

— Предполагам, че харесва вас, блондинките — каза тя. — Знаех си, че никога не съм имала шанс с него.

Кит се засмя.

— Чувствам се по-добре сега. Той е добър човек. Все още мисля, че трябва да пробваш с приятеля му Стюарт.

— Да не говорим за това.

Те бутнаха вратата на дамската тоалетна и влязоха вътре.