Керъл Хигинс Кларк
Картината (59)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА

Жералдин седеше пред огледалото и закачаше една сребърна брошка на черната си рокля с високо деколте. По принцип отбягваше да носи бижута, но в чест на дядо си беше решила, че тази вечер ще носи сребро. Имаше роклята от повече от двайсет години и я бе носила само на малкото официални събития, на които беше присъствала.

Днес бе написала речта си. Това означаваше, че се беше откъснала от дневника му, но вълнението от предстоящата вечер започваше да се натрупва в стомаха й този следобед. Най-накрая дядо й щеше да получи част от признанието, което заслужаваше. Аспен щеше да се изправи на крака и да разбере заслугите му за този град, а тя се беше погрижила да ги изложи една по една. Не бяха й казали колко дълго трябва да говори, но така или иначе нямаше да посмеят да я прекъснат по средата на обръщението й към хората.

След като си сложи малко червило, което за нея беше рядко събитие, тя изучи отражението си в огледалото. „Трудно е да повярваш, че съм на седемдесет и пет, — реши тя. — Чувствам се толкова по-млада, но в същото време имам чувството, че съм преживяла три нормални живота тъга. Не, че нямаше и хубави моменти. Но фактът, че нямам семейство, винаги прави празниците по-трудни. Хубаво е, че усложнявам живота на другите, — продължи да си мисли, — защото иначе щях да седя и да се самосъжалявам. По-добре да викам на Рип Ван Уинкъл, отколкото да плача. Разбира се, той не се обади. Къде, по дяволите, е и какво прави?“

Жералдин взе сребърната си четка за коса и приглади няколко кичура в кока си. „Поне ако брат ми Чарлз се беше оженил и имаше деца, щях да имам кого да глезя. И някой, с който да си споделя вечерта. На дядо му отдават чест, а аз съм единственият роднина, който ще обира овациите. Поне мога да отдам енергията си на този град. Мога да получа цяло състояние за тази картина на Бийсли, но за какво ми е? Имам предостатъчно пари да си изкарам цял живот. Предполагам, че не би трябвало да се оплаквам. Целта на живота ми е да запазя името на Спуунфелоу живо, като помагам на новия музей и подарявам боклука от плевнята за каузата. Парада на Нова Година, воден от картината на Поп-Поп, ще бъде само началото.“

Връщайки четката на тоалетката, тя взе бутилчица с парфюм, която си седеше на покривчицата от както гаджето й умря миналата година, и се усмихна. „Никога не съм се притеснявала за такива работи, но защо пък не тази вечер? Престанах да се суетя около външността си преди доста време, но тази вечер, е, тази вечер просто ми се иска да го направя.“ Тя дръпна деколтето на роклята си, мушкайки бутилчицата под тафтата и пръсна няколко пъти. После пръсна и на китките си. Преди да я остави на мястото й, напръска цялата си рокля.

Проверявайки червилото си отново, тя се усмихна. „Още не съм умряла, — помисли си тя. — В края на краищата, кой знае какво вълнение ще ми донесе тази вечер?“