Керъл Хигинс Кларк
Картината (55)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Реган влезе в пералнята, където Ида маркираше дрехите. Ида вдигна глава от един полят със сос дамски костюм от три части и широка усмивка се разля по лицето й.

— Здрасти, Реган — каза тя развълнувано. — Някакви новини от Беси? Мислех си за нея цяла нощ.

— Не съм чула нищо, Ида — Реган отиде до работното й бюро и снижи глас, въпреки че в предните помещения нямаше никой друг. — Това, за което си мислех, е онзи клиент, който е донесъл панталона със зелените нишки по него.

Очите на Ида се разшириха зад очилата й.

— О-о.

— Може да съм луда, но просто искам да видя дали нямаш име и адрес, на които мога да проверя. Обадих се в магазина, от където Ибън е купил тези хавлии, и ми казаха, че е взел всички кърпи, които са имали. Не че други хора не могат да имат зелени кърпи, които пускат власинки, но просто искам да проверя.

— Разбира се — отзова се Ида с ентусиазъм. — Точно като във филмите!

Реган се усмихна.

— Както искаш. Кой знае? Може пък тези хора просто да са намерили кърпите.

Лицето на Ида сияеше. „Най-после малко вълнение тука,“ помисли си тя.

— Нека да видя дали мога да ти помогна — побутна очилата на носа си. — Искаше си дрехите готови за вчера следобед. — Тя отиде до картотеката с етикетчетата. — Спомням се, че името му беше Смит.

— Смит? — Реган изведнъж почувства как едновременно се развълнува и настръхва. Развълнува се, защото можеше да е попаднала на нещо и настръхна, защото Смит беше първото име, което идваше на ум на всеки, който не иска да си каже истинското име. По каквато и да е причина.

— Да — кимна Ида, — затова ми беше толкова лесно да го запомня. — Показалецът й се плъзгаше нагоре-надолу по редичката с етикетчетата с буквата „С“, подредени по номера. — По дяволите — въздъхна тя. — Трябва да ги е взел.

Бръкна под бюрото и извади кутията с вчерашните етикетчета. Докато ги преглеждаше се почувства като актриса от трилър.

— Аха! — каза най-накрая не без драматизъм. — Ето го! Трябва да ги е взел вчера след като съм си тръгнала.

Реган се надвеси да погледне.

— Има ли адрес?

Ида се почувства смазана, защото усети, че ползата от нея току-що се беше изпарила.

— Не, Реган, няма. Сега си спомням, че спомена нещо от сорта на това, че не знаел адреса и телефонния номер на мястото, където били отседнали.

— Никак не е изненадващо. Може ли да погледна етикетчето?

Ида й го подаде. Докато го разглеждаше, Реган потропваше с пръсти по бюрото.

— Имаше вечерна рокля и смокинг освен панталона?

— Да.

— Чудя се дали ще ходят на партито довечера. Това е най-значителното събитие в града — каза Реган. „Допълнено със скъпа картина, която ще е изложена,“ добави на ум.

Ида се намръщи, потънала дълбоко в мислите си.

— Иска ми се онзи следващият клиент да не беше дошъл веднага след него. Иначе щях да мога да си поговоря по-дълго. Не че беше от разговорливите, но нали разбираш какво искам да кажа. О! Той наистина каза, че му се налагало да я вземе вчера, защото не бил сигурен дали ще слиза до града днес, а му трябвала за четвъртък вечер. А това е тази вечер! Казах му, че ще направим всичко възможно, аз винаги го казвам това, нали знаеш, трябва да изглежда като че им правим голяма услуга, като им приготвяме дрехите бързо. Може ли да има друго голямо парти, на което да отидат тази вечер?

Реган поклати глава.

— Трябва да е частно парти. Ако се организираше нещо голямо, сигурна съм, че приятелят ми Луи щеше да го е споменал поне хиляда пъти вече. Ида, как изглеждаше роклята?

Ида се вторачи в рекламата за [???] на стената. После погледна към лавицата с вратовръзки, които продаваха. Не мислеше, че някой си е купил връзка от времето, когато тя започна работа тук. Приемайки замисленият вид който реши, че актрисите използват, когато са ги питали някакъв такъв въпрос във филмите, тя помълча известно време.

— Беше черна — каза накрая.

— И? — попита бързо Реган. — Не си ли спомняш нищо друго? Модел, дължина, каквото и да е?

— Беше къса и имаше дълбоко деколте, като почти всяка друга рокля в този град. Имаше нещо сребърно на нея. Съжалявам, Реган, но тя е от нещата, които ще позная, ако ги видя отново, но ми е трудно да опиша.

Реган прокара пръсти през косата си. Представи си, че тези двамата дойдат на партито довечера. Какво, ако Ида познае роклята? Това беше единственото нещо, което можеше да направи.

— Ида — каза тя, — имам нужда от помощта ти.

Ида отново се почувства добре. Ролята й в драмата още не беше свършила.

— Кажи.

— Ще дойдеш ли на партито тази вечер като моя гостенка? Ще седнеш на нашата маса. Трябва да ми кажеш, ако забележиш роклята.

Електрическа вълна разтърси тялото на Ида.

— Но, Реган — опита се да каже тя, — тези билети са толкова скъпи …

— Няма значение. Това е важно. Свободна ли си довечера?

„Шегуваш ли се?“ помисли си Ида. Тя едва успя да изрече думите.

— Да, разбира се!

Реган й каза подробностите и вече излизаше от пералнята, когато Ида извика след нея:

— Имаш ли нещо против да си взема фотоапарата?

— Ни най-малко. Но трябва да си държиш очите отворени.

Ида гледаше как Реган Рийли вървеше по улицата и изчезваше от погледа й. Бавно доплува обратно до коша с мръсните дрехи и започна да работи като фурия.

— Анджела Лансбъри, внимавай! — каза си тя.

„Може би ще има статия в местния вестник, — помисли. — Може би ще нося изрязаното яке тази вечер.“ Всичко беше просто прекалено вълнуващо.