Керъл Хигинс Кларк
Картината (53)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА

След като Джуд и Уилийн излязоха за вечеря, Ибън се опита да докопа една от тежките старомодни фиби на Беси със зъби, но в крайна сметка само остави следи от ухапвания по главата й. Накрая решиха да опитат да се наместят в поза, в която Ибън да пробва да измъкне някоя фиба с ръце. Не беше никак лесно, при положение, че ръцете им бяха заключени с белезници на гърба, а краката им бяха приковани за леглото. Беси се придвижи колкото можа по-близо до крака на леглото. Ибън се обърна с гръб и се приближи заднишком. Успя да извади една фиба и намери ръцете й.

Ибън беше почти сигурен, че това няма да свърши работа, но единственият им шанс беше ако успее да отключи белезниците на Беси с фибата.

Уилийн и Джуд не излязоха преди да се стъмни. След като онзи човек почна да се навърта наоколо, те не искаха да рискуват той да се върне и да наднича през прозореца. Така че когато тръгнаха всички лампи бяха угасени и завесите дръпнати. Което означаваше, че телевизорът също не беше включен.

Отново и отново Ибън се опитваше да използва фиба след фиба, за да отключи ключалката на белезниците, но все без резултат. Всички се изкривяваха, когато се опитваше да ги вмъкне и да ги завърти.

— Просто не става — промърмори той с раздразнение.

Но с безчувствени пръсти продължаваше да опитва. Знаеше, че след утре вече нямаше да са тук. А до петък сигурно вече нямаше и да са живи.

На няколко пъти усети как Беси потръпва, когато другият край на фибата се забиеше в дланта й по време на опитите му да освободи ръцете й.

— Съжалявам, Беси — каза той.

— Няма нищо — отговори тя. — Нали сме от един отбор.

Ибън си помисли за всичките закопчалки на гривни и колиета, които беше откопчавал и се запита защо единственият път, когато наистина имаше нужда от това, просто не можеше да се оправи с ключалката. Беше безполезно.

Ръцете го боляха. Най-накрая спря. Лежаха в тъмното, всеки унесен в собствените си мисли, дори подремнаха малко. Но Ибън се събуди изведнъж.

— Нека пак да опитам, Беси.

— Добре — каза тя уморено и го остави да вземе още една фиба от главата й.

Изглеждаше същата като останалите, но Ибън продължи да бърника с нея. Точно когато усети движение в ключалката и си помисли, че чу прещракване, звукът на колата, която се изкачваше по шосето проряза неподвижната нощ.

— По дяволите! — промърмори Ибън. — Помислих, че успяхме.

— Прибери фибите — каза Беси настойчиво. — Може пак да опитаме утре.

— Ще ги набутам в задния си джоб.

Забързано прегледаха матрака за още фиби и Ибън ги прибра в джоба си.

Задната врата на къщата се отвори.

— Аз ще ги проверя — каза Уилийн. Тя премина през ежедневната и отвори врата на спалнята, която беше малко открехната. После светна лампата и влезе в стаята. — Прекъсване за тоалетна — обяви тя и повдигна одеялото, за да освободи краката на Беси. — Хайде, Джуд! — провикна се тя. — Подай ми ръка. — Изведнъж замълча. — Защо това одеяло е толкова намачкано? Вие двамата да не сте правили нещо, а? Затова ли косата ти е толкова разрошена, Беси? — Уилийн почна да се смее.

Но когато освободи краката на Ибън и той се изправи, шумът от падаща фиба я накара да спре.

Тя я вдигна и я изучи внимателно.

— Ето какво сте правили, значи! — извика тя. Грабна ръцете на Беси и проучи леко издрасканите белезници. — Ела да видиш това, Джуд! — провикна се Уилийн. — Тези двамата са се занимавали с подозрителни занимания.

— Ибън, смятам да те претърся — каза Джуд с железен глас. След няколко секунди вече беше измъкнал цяла шепа фиби от джоба на Ибън.

— Време е за нова прическа, лейди — каза Уилийн на Беси, докато грубо издърпваше една по една фибите. С всяко дръпване косата на Беси бавно падаше по страните на лицето й. — Ще ти кажа нещо, Джуд. Не мърдаме от това място до утре вечер, когато ще сме стегнали багажа и ще сме готови да тръгваме. До тогава онзи, който се опитва да надникне вътре, и тези двамата … Добре, че утре ни е последния ден!

„Не може да ни бъде последния ден, — помисли си Ибън. — Просто не може!“

Същата мисъл се въртеше и из безфибата глава на Беси.