Керъл Хигинс Кларк
Картината (46)

ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ПЕТА

Свеж и ранобуден Енгъс Людвиг влезе в офиса на Уондър Пропъртис за трети път тази седмица.

Елен Гефке се изправи, за да го поздрави.

— Здравей, Енгъс. Не те очаквах днес. Как си?

— Нетърпелив. Всичко ме сърби, сякаш че съм болен от шарка.

Елен се усмихна.

— Дали едно кафе ще помогне?

— Поне можем да опитаме.

Елен искрено харесваше работата си на агент по недвижими имоти в Аспен. На четирсет години, три години след развода си, тя се премести в Аспен и никога не се беше чувствала по-щастлива. Атлетична природолюбителка от край време, обичаща ските, тя най-сетне почувства, че е намерила своя дом. Точно за това толкова обичаше да намира подходящи къщи за клиентите си. Мястото, на което знаеш, че принадлежиш, би казала тя.

Наля димящата течност от кафемашината в две чашки и даде едната на Енгъс, като вече знаеше, че той го обича черно.

— Благодаря, Елен — рече Енгъс. — Ще ти кажа защо дойдох. Умирам от нетърпение да видя онази къща дето се нуждае от ремонт, за която ми каза.

Елен поклати глава и седна зад бюрото си.

— Енгъс, тя е наета до събота. Бих се радвала да ти я покажа след това. Не обичаме да притесняваме клиенти си с посещения, когато са си платили, за да останат няколко дни на спокойствие.

Беше очевидно, че това не притеснява Енгъс.

— Кои са те все пак?

— Никога не съм ги виждала. Резервацията беше направена чрез фирма, която изпрати чек. А аз им пратих ключовете и разписка.

Енгъс допи кафето си.

— Х-м. Чувствам се неуморим, Елен. В кръвта ми е да правя нещо непрекъснато. Аз съм като малко дете преди Коледа. Това, че съм отново в Аспен, ме прави толкова щастлив. Защо просто не отидем до къщата? Как ти изглежда? Бих желал да го видя поне отвън.

Елен погледна часовника. Приглади русата си коса назад и се изправи.

— Добре, Енгъс. Убеди ме. Да тръгваме веднага, защото имам уговорка за малко по-късно.

Енгъс се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Знаех си, че съм попаднал в най-добрия офис! Нещо в рекламата ви миналата седмица ме накара да вдигна телефона и да ви се обадя. Понякога имам чувството, че познавам някои хора много преди да съм ги срещнал за първи път? Харесва ми да правя бизнес с теб …

— Разбира се, разбира се — каза Елен. Тя мина зад бюрото и си показа главата в задната стаичка. — Излизам. Ще се върна след малко.

В колата Енгъс я затрупа с истории за стария Аспен.

— Да, това място много се е променило, но все още има усещане за магия. Няма друг въздух, от който дробовете ти да се чувстват по-добре.

— Точно за това ми харесва да живея тук — каза Елен и се съсредоточи върху виещия се път.

— Аз напуснах града преди да дойдат Уолтър Пийпке и жена му Елизабет през четирсетте години и да го превърнат в ски и културен център — продължи необезпокояван Енгъс. — От това което всички ми казват излиза, че наистина са направили много.

— Съвсем определено — съгласи се Елен. — Те са основали Аспенската скиорска корпорация, Музикалния фестивал в Аспен, Центъра по околна среда в Аспен. И накрая благодарение на тях Аспен бе превърнат в Национална историческа област.

Вече бяха на няколко мили от града и тя се отклони от главния път и зави по малък, мръсен, неотбелязан път, който се кривеше и завиваше в продължение на половин миля.

— Накъде, по дяволите, сме тръгна ли? — попита Енгъс вгледан напред.

— Каза ми, че искаш усамотеност и красива гледка. Това ти и предлагам.

Най-сетне тя спря и посочи с ръка. Съвсем в полите на планината, в края на дълъг черен път, имаше малка викторианска къща, заобиколена от високи, вечно зелени дървета. На пътеката, която заобикаляше къщата отзад, се виждаше кола.

— Зад нея има плевня — каза тя. — Къщата се нуждае от ремонт, но възможностите са безкрайни.

Енгъс въздъхна и започна да разглежда, опитвайки се да си представи какво може да направи с това място. Виждаше го през всички сезони. Разбира се, къщата изглеждаше занемарена, но с малко боя и поправки можеше да го устрои напълно. „Трябват ми само три месеца и ще я постегна“ — помисли си той.

— Изглежда, че домакините са си в къщи — намекна той.

Елен игриво го плесна по ръката.

— Стига, Енгъс, казах ти, че не можем да направим това.

Енгъс обърна умолителен поглед към нея. Бялата му коса изглеждаше къдрава на слънчевата светлина. С пародично възмущение той се обърна към нея.

— Мисля, че ти каза, че всички тук са приятелски настроени.

 

В къщата Джуд и Уилийн бяха на път да се побъркат.

— Кои са тези? — попита Уилийн. — Какво правят тук, Джуд?

— Откъде да знам? — отговори остро той. — Зная само, че искат да продават къщата, но в договора пише, че няма да я показват, докато ние сме тук.

Беси и Ибън тъкмо ядяха, когато колата спря в края на пътеката и се виждаше от прозореца на дневната. Паникьосани, Уилийн и Джуд ги отведоха отново в стаята им и им завързаха устите с две кърпи.

— Не се опитвайте да правите каквото и да било — предупреди ги Джуд.

— Те отварят вратата на колата — Уилийн за малко да изкрещи. — Ще отида да им кажа, че в къщата е страшна бъркотия.

— По дяволите! — изкрещя Джуд. — Не исках да знаят кои сме ние. Добре, излез и ги разкарай оттам.

Уилийн облече якето си, обу ботушите и излезе навън през предната врата, която иначе въобще не използваха. Тя се завлече по пътеката до колата.

— Здравейте — каза с най-сладкия си глас, — мога ли да ви помогна?

Енгъс й стисна ръката.

— Енгъс Людвиг. Не искаме да ви притесняваме. Желая да купя тази къща.

— Аз съм Елен Гефке, агентът, който продава къщата — обясни бързо Елен. — Господин Людвиг пожела да го доведа до тук. Искаше просто да се разтъпче. Не искаме да ви безпокоим.

— Бих ви поканила — каза Уилийн с половин уста, — но едни наши приятели ни бяха на гости миналата нощ и ще ви призная, че още не сме почистили.

— Това не ме притеснява… — започна Енгъс.

— Ние напълно разбираме — сряза го Елен. — Ще разгледаме къщата, след като си тръгнете.

— Благодаря. Беше ми приятно — каза Уилийн, отхвърляйки кичур коса назад. Върна се обратно в къщата, като на всеки няколко крачки се обръщаше да им помаха, за да е сигурна, че си тръгват.

Като се прибра отново вътре, тя свали палтото си, остави го на дивана и седна до него.

— Джуд, става прекалено опасно.