Керъл Хигинс Кларк
Картината (44)

ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ТРЕТА

Жералдин лежеше в леглото си, затрупана от възглавници и завита с юрган до брадичката. Обичаше да спи на студено и беше отворила прозореца, за да я държи будна докато чете дневника на дядо си.

Очите й бяха изморени. „Чела съм цял ден — помисли си тя, — а трябваше да ходя в плевнята да търся още лични вещи на фамилията Спуунфелоу за откриването на музея в навечерието на Нова Година. Те обещаха да изложат всичко ценно, стига да го получат до неделя“.

Но нищо не е по-важно, беше решила Жералдин тази сутрин, от това да се види дали дядо й е писал за онова нещо.

Тя реши да прочете само още една страница, преди да изгаси лампата. „Няма нищо интересно на тази страница в сравнение с цялата интрига — каза си Жералдин. — Вече знам, че дядо ми е харесвал времето, прекарано във фермата за ряпа. Описал го е много добре“. Тя свърши страницата и въздъхна. „Време е да признаеш, че е нощ“.

Обърна страницата, за да си отбележи докъде е стигнала, когато собственото й име й привлече вниманието и тя прочете първия ред. Смразяващ крясък излезе от устата й.

— Юпииииии!

Това беше!

Без да обръща внимание на главоболието или факта, че очите й вече почти не виждаха, тя прегледа страницата със скорост, на която би завидял и човек, току що преминал курс за скоростно четене. Всичко беше тук. От началото до …, до … Жералдин обърна страницата и преглътна. Информацията, която вече имаше й изясни някой неща.

— Боже Господи, Боже Господи! — извика тя, като продължи да чете. — Никога не бих се сетила.

Когато възвърна самообладанието си, тя скочи от леглото и изтича до кухнята, където си наля водна чаша уиски. „Сега е един след полунощ местно време на източния бряг — помисли си тя. — Няма смисъл да се обаждам на следователя до сутринта“.

— Но много ми се иска! — извика тя във въздуха. — Не искам да губя нито минута повече.

Тя тръсна назад глава и преглътна огнената течност.

— А-а-а — изохка тя. — Това може да ме поуспокои, но аз не го вярвам.

Тя знаеше, че това ще бъде най-дългата нощ в живота й, от този момент до осем часа сутринта, когато можеше да се обади по телефона.

Жералдин забърза към леглото и взе дневника. „Умората ми изчезна — помисли си тя. — Няма да спя цяла нощ. Броенето на овце няма да помогне. Сигурно няма толкова овце в Австралия, които да ме изморят“.

Изведнъж въздействието на това, което беше прочела се стовари върху нея и тя започна да плаче. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Моля те, Господи, не позволявай да стане твърде късно — подсмърчаше тя. — Моля те поне част от това да се оправи. Дядо, ако ме чуваш, благодаря ти, че си бил такъв добър човек. Благодаря, че изпрати онзи любопитен репортер, който намери картината ти зад онова колело. Иначе никога нямаше да започна да търся в плевнята, известна като бунище. Амин.

В този момент нощната лампа на Жералдин премигна.

— Знаех си, че чуваш — прошепна тя. — Сега те моля да ми помогнеш.