Керъл Хигинс Кларк
Картината (42)

ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ПЪРВА

Ибън и Беси лежаха тихо в бавно стъмняващата се стая, звукът от работещата пералня беше слабо заглушен от стената на спалнята.

— Не мога да повярвам, че вече цял ден слушаме това нещо — каза Ибън. — Мислиш ли, че ще направят телевизионен филм за нас, ако излезем от тук живи?

— Предполагам, че ще искаш в твоята роля да играе Пол Нюман — подразни го Беси.

— Обзалагам се, че Елизабет Тейлър ще моли да играе Беси Армбъкл — отговори Ибън в същия дух.

Звукът от приближаваща се кола накара и двамата да млъкнат.

— Ето че идват — каза Беси сухо. — Бони и Клайд.

— Запази вярата, старо момиче, запази вярата.

— Ти имаш наглостта да ме наричаш стара.

— Такъв е изразът.

— Ти дори не знаеш на колко години съм.

— Вярно е.

— Според вестника ти си на петдесет и пет.

Ибън трепна.

— Не обичам да изопачават възрастта ми — той смени темата. — Продължавам да се притеснявам за Реган Райли.

— На никого, когото познаваш, не си сторил добро. Трябва само да се надяваш, че тя не губи надежда — Беси сви устни. — Старо момче.

Те чуха отварянето на задната врата и гласа на Уилийн.

— Какъв е този звук?

— От пералнята е — каза Джуд.

— Ще спрат това нещо най-сетне — прошепна Ибън.

 

— Цял ден ли е тракало това нещо? — Уилийн отвори капака и видя смачканите заедно зелени кърпи и панталона на Джуд в купчина от пяна в единия край на машината. — Нямам търпение да се измъкнем от тук — проплака тя, като бръкна в студената вода, за да презареди прането.

— Сигурна ли си, че трябваше да слагаш всичко това заедно? — каза Джуд нетърпеливо.

— Аз да не съм ти частната перачка? Имаше сапун само за едно пране. — Уилийн пусна капака и след няколко секунди на стенание от вътрешността на машината, се раздаде звук на енергично въртене на барабана, набиращо скорост. Късото остро фучене на влизащата в машината вода, която трябваше да отмие сапунения остатък, беше още едно доказателство, че машината отново работи. — Ще ти кажа нещо, Джуд. Всички, които срещаме, си паркират задниците в хубави хотели, а ние се тикаме в това бунище. А тези двамата… — тя посочи с глава спалнята за гости. — Сигурен ли си, че си обмислил всичко добре?

— Казах ти, че съм сигурен, по дяволите! — извика Джуд. — Още само две нощи, преди да се махнем от тук. Моля те, помагай ми.

Уилийн влезе в спалнята и затръшна вратата след себе си.

В съседната стая Ибън чувстваше как сърцето му започва да бие по-бързо. Той знаеше, че не е на хубаво, когато хората започнат да се карат за плана. „Изнервят се — помисли си той, — а ние имаме само още два дни“. Погледна към Беси, чиято коса сега падаше извън грижливо направените плитки.

— Беси — прошепна той, — трябва да се опитаме да вземем една от твоите фиби. Може би ще мога да я използвам, за да отворя ключалките на белезниците.

— Те не са от типа, който просто пада. Може сега и да не си личи, но са доста стегнати.

— Когато онези двамата излязат отново, ще се опитам да взема една със зъби.

— Какво? — прошепна тя възмутена.

— Няма повече майтапи — каза Ибън със страшно сериозен глас. — Време е да направим нещо или никога няма да се измъкнем от тук живи.

Сълзи се появиха в очите на Беси и тя разбра, че той е прав.

— Добре, Ибън — тя се обърна с лице към възглавницата и усети как една сълза се стича по носа й. „Ако умра — помисли си тя, — ще отида при родителите си“. Това беше единственото успокоение, което можеше да намери в един от най-тежките си мигове.