Керъл Хигинс Кларк
Картината (33)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
Вторник, 27 декември

Ибън се надвеси над Беси:

— Ставай!

— Искаше ми се да те изритам от леглото — изкиска се Беси сънено. — Хъркаше толкова силно през нощта, като че ли в устата ти беше забоксувал самосвал.

— Нека този, който е без грях да хвърли първия камък — — изрецитира Ибън. — От твоята половина на леглото също се чуваха звуци, които определено не подобаваха на една дама, но да си ме чула да се оплаквам.

— Никоя дама няма да тръгне с теб.

Настъпи дълга пауза. Лежаха без да мърдат, крайниците им се бяха схванали. Накрая Ибън промълви:

— Знаеш ли, сега сме само двамата. Трябва да се опитаме да направим нещо.

Беси се отдръпна колкото може по-далеч от него. Чувстваше, че прическата й бавно се разваля.

— Никой не знае, че ме няма. Мислят, че съм при братовчедка ми във Вейл. И дори не знам дали си е вече в къщи. Оставих й само едно съобщение. Ако не се прибере през следващите няколко дни, няма да липсвам на никого.

Ибън пое дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Очи, които не се виждат, се забравят.

— Ти си идиот.

— Съжалявам, Беси. Разбирам чувствата ти, но съм тук по-дълго от теб. Човек започва да гледа философски на нещата.

— Кой можеше да предположи, че ще свърша в една торба със Сократ? — промърмори Беси на себе си.

— Продължавай, забавлявай се — прошепна Ибън, — но ако не направиш нещо, за да се примириш с положението си, скоро ще започнеш да се притесняваш повече.

— Хич и не мисля за примирение — гласът на Беси се повиши и Ибън изшътка.

— Не им давай да разберат, че си разстроена — предупреди я той. — Няма да помогне, уверявам те.

С по-спокоен глас Беси започна отново:

— Не мога да приема факта, че и двамата сме отписани. Защото ние сме, нали? Нали не мислиш, че ще ни пуснат живи от тук? Не, нали? Можем да свидетелстваме срещу тях.

Ибън изпитваше желание да почеше наболата си брада. Не се беше бръснал вече повече от седмица. При нормални обстоятелства тази почивка би му доставила удоволствие. Бръсненето беше такава досада, но сега би дал всичко за леген топла вода, малко пяна и хубаво остро ножче за бръснене. Ех, колко хубаво щеше да бъде! А защо не и душ? Ще трябва скоро да му дадат тази привилегия, човешко е все пак.

— Не се отчайвай, Беси — каза бавно той. — Ще измислим нещо. Както знаеш, бях добър играч на времето си…

— Точно за това говорят всички в града — прекъсна го Беси.

— Благодаря, Беси — въздъхна Ибън. — Срам ме е да призная, че престъпих закона…

— И не един път. Сега всички мислят, че си един неблагодарен мухльо, който изигра Кендра и Сам Ууд, когато му се довериха.

— Но аз, все пак, не съм го направил, нали? Единственото, което казах е, че мога да използвам опита си да отвлека вниманието на хората. Повечето хора са страшно разсеяни и човек просто трябва да се възползва от това — той снижи глас. — Да погледнем нещата в очите. Уилийн не е Айнщайн. Мм-м, да. Отвличане, отвличане, отвличане и хоп — чантичката ти е изчезнала от облегалката на стола, дори и в най-добрия ресторант. Хоп, и любимата ти огърлица е само спомен.

— Не мисля, че бижутата или портмонето на Уилийн ще ни помогнат много, Ибън — изсумтя Беси.

— Не говоря за това.

— Тогава за какво говориш изобщо? — гневното шепнене на Беси, определено беше дразнещо. — Хванали са ни двама загубеняци, които най-вероятно ще ни убият. Ще трябва да се измъкнем някак от тук. Разбрано!

— Има една стара поговорка, Беси: „Ако можеш да си задържиш главата, когато всички около тебе губят своите и обвиняват теб за това“… — той млъкна веднага, когато чу вратата на спалнята да се отваря.

— Как беше първата ви нощ заедно? — попита Уилийн с изморен, провлечен глас.

— Уилийн, наистина трябва да ме пуснеш да взема душ — рече Ибън с патетичен тон.

— Джуд е там в момента — отговори тя практично.

— Моля те — изхленчи Беси. — Лежа до него. Аз също бих се изкъпала, но поне го направих вчера.

Уилийн се почеса по носа.

— Нямаме много пешкири тук. Тези, които използваме, са малки и скъсани и с тях не можеш да подсушиш даже и бълха. Луксозна почивка в Аспен, а?

„Пешкири“ — помисли си Ибън. — „Таман си бях купил няколко! Точно две торби. Една от тях, срам ме е да си помисля, занесох в къщата на Кендра, за да не използвам нейните хубави кърпи. Другите така и не занесох в апартамента си на следващия ден. Те все още са в багажника на колата!“

Колата, която е паркирана отзад! Ибън ги беше купил от любимия си магазин Мишмаш във Вейл. Беше отишъл там в петък, за да напазарува за Коледа. „Не че имам на кого да подарявам толкова подаръци“ — помисли си той натъжен, но обичаше тази традиция.

Мишмаш беше едно от онези места, където се продават най-разнообразни неща — от декоративни чинии с рисунки на Скалистите планини и пластмасови глави на кучета на пружини, които се поставят на задното стъкло на колата и се клатят така, че подлудяват шофьора на превозното средство, до нестандартни кърпи, бельо и чорапи. Понякога отнемаше доста време, за да си избереш нещо от ужасно изглеждащите стоки, забутани в дъното на кошовете, но с малко търпение той обикновено си тръгваше с поне половин дузина прилични покупки и поне три-четири чифта чорапи. А този път — със зелените кърпи.

Бутиците на Аспен бяха станали толкова изискани, че не можеше да се намери магазин в пределите на града, в който продаването на всекидневно бельо да се счита, че си струва грижите. Аспенчани сигурно си го доставяха по пощата чрез фирми, търгуващи по каталог или пък обикаляха наоколо, за да си го намерят. „Това ми било прогрес“ — помисли си Ибън.

— Никога няма да се сетиш, Уилийн — каза той възбудено.

— Не, най-вероятно няма — съгласи се тя, търкайки очи.

— Имам цяла торба с чисто нови кърпи в багажника на колата. Ако отидеш да ги вземеш, всички ще сме доволни.

Уилийн го погледна и се намръщи:

— Не знам.

— Моля те, заради мен — включи се и Беси.

Уилийн повдигна рамене и каза:

— Защо не? И аз бих била доволна да използвам нови кърпи.

Ибън и Беси чуха как задната врата се тряска, как Уилийн минава през двора и отива до гаража, където беше скрита колата на Ибън. След няколко минути се върна.

— Предполагам, че харесваш зеления цвят, ъ? — коментира тя. — Знаеш ли, понякога е хубаво да купуваш два цвята, които да се допълват един друг.

— Тъй като никога не съм имал постоянен дом — отвърна Ибън с отпаднал глас, — така и не научих триковете на декорацията.

— Стига с твоите мрачни истории — сряза го Уилийн. — Чакай да поговоря с Джуд.

Когато Джуд излезе от банята, Уилийн го дръпна за мизерната кърпа, увита около кръста му.

— Нашите гости искат да влязат под душа.

Джуд се изхили:

— Ще ги пуснем да отидат. Хей, Ибън — извика той, — искате ли да се изкъпете заедно?

— НЕ! — извика Беси отвратена до дъното на душата си.

Джуд добре се посмя на реакцията й.

— Хайде де! Няма ли малко сексуална страст в тази стая?

— Абсолютно никаква! — изкряка Беси.

Ибън погледна към нея.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Искаш ли да влезеш първа в банята?

— Не, ти повече имаш нужда от мен.

Те трябваше да изчакат, докато Уилийн си вземе душ, след което нямаше вече почти никаква топла вода. Ибън и Беси все пак направиха това, което искаха и след като се оправиха, им беше позволено да седнат на кухненската маса. После изядоха закуската си с пластмасови лъжици под зоркото око на Джуд. Въздухът беше мразовит и това, което можеше да бъде уютна фермерска къща, изпълнена с привлекателни миризми, сега напомняше на Беси по-скоро на изоставена съборетина. „Как са докарали това място до такова положение?“ — чудеше се тя.

Уилийн седеше на счупен люлеещ се стол на няколко крачки от масата и си пилеше ноктите. Звукът подлудяваше Беси. Минаваше направо през нея, като пръсти върху черна дъска. Ноктите на Беси бяха винаги късо изрязани до кожата, за да не й пречат в домакинската работа. Те изискваха минимум грижи, никаква суетност, както и повечето неща, които Беси харесваше.

Уилийн явно се сети нещо и попита:

— Чудя са дали тази пералня работи. Има малко пране, а и не използвах пешкирите на Ибън, защото мразя да използвам пешкир, преди да е изпран. По тях има чужди микроби.

„Ама за нас стават, нали?“ помисли си Беси.

Джуд отвори шкафа под мивката и откри почти празна кутия от прах за пране.

— Тук има малко сапун, Уилийн. И аз имам някой неща, които се нуждаят от пране.

— Дъвчащи бонбони — каза Уилийн като остави пиличката и се отправи към спалнята.

Беси и Ибън ядяха в пълна тишина, като се изключи тракането, хрускането и пукането на зърнената им закуска. И двамата дъвчеха бавно, наслаждавайки се на времето, през което им беше позволено да седят и да имат друг изглед. Дори гледката на лепкавата гарнитура беше по-добра и за двамата от зяпането в четирите стени на спалнята. Накрая Джуд започна да става нетърпелив.

— Хайде, побързайте, вие двамата — нареди той.

Те бързо погълнаха остатъка от храната и след като им беше позволено да посетят още веднъж банята, бяха ескортирани обратно в стаята за задържане. Джуд извика на Уилийн да му помогне.

След като завързаха Ибън, Уилийн остави останалото да свърши Джуд. Тя се върна в спалнята им и събра панталоните, чорапите и бельото му, както и няколко свои лични неназовими облекла от пода. Торбата от Мишмаш, съдържаща двете останали кърпи, беше на креслото в хола. Минавайки от там, тя я грабна и я занесе с останалото пране при пра-историческата перална машина близо до задната врата. Набута всичко вътре, изсипа остатъка от сапуна и затвори капака. След няколко минути дърпане и блъскане на двата единствени бутона, беше възнаградена от звука на течаща вода.

— Voi-lah — извика високо. — Какъв блестящ живот живея.

Джуд я обви отзад с ръцете си:

— Като свършим с тази работа, ще отидем на някое прекрасно местенце.

— Надявам се да е така.

— Какво искаш да кажеш с това „Надявам се“?

— Ако не оправим тази работа…

Джуд запуши устата й с ръка.

— Ще оправим тази работа. Без проблеми, без усложнения… — той кимна с глава по посока на гостната. — И няма да има свидетели, за които да се притесняваме.