Керъл Хигинс Кларк
Картината (31)

ГЛАВА ТРИЙСТА

Жералдин седеше в стола си от часове увита в шал и погълната в опита си да разшифрова историята на живота на дядо си. Беше й ужасно трудно. Ситни букви, избеляло мастило, отвратителен правопис, задраскани думи, които почти бяха пробили дупки в изсъхналите крехки страници, приличащи на пергамент-всичко това допринасяше за бавното й напредване и я караше да дава честа почивка на изморените си очи. Потокът от мисли, прескачащ от една тема на друга без никаква рима или причина, наистина я вбесяваше.

— Какъв си мисли, че е бил? — промърмори на себе си тя, докато обръщаше внимателно следващата страница и нагласяше увеличителните си очила. — Джеймс Джойс?

Моментното й раздразнение се смени с чувство за срам от самата себе си и уважение към дядо й, докато четеше, че едва на двайсет години ходел да бере ряпа в една ферма в горен Ню Йорк. Устните на Жералдин се движеха докато четеше. „Бях малко кльощаво момче със закърпени панталони, което се опитваше да живее. Дори след толкова години, откакто имам заведението си, гледката на ряпа още може да ме разплаче“.

Жералдин вдигна замъгления си поглед от книгата. „Той беше толкова добър към мен — помисли си тя. — Толкова внимателен. Кой друг, ако не дядо, имаше таланта да стане един от най-преуспяващите хора в Аспен. Той го беше постигнал най-много с година и половина образование в училище. А какъв разказвач беше! Дали му прякор Сребърният Език, след като го поканили да говори на годишния пикник по случай четвърти юли“.

Тя погледна към портрета му. „Не искам да проявявам неуважение към теб. Но може да ми отнеме дни, за да разбера дали си писал за онова време или не. Мисля, че намерих някой да ми помага, но тя ще остане само една седмица тук. Иначе, дядо, ще трябва да прекарам часове в четене на подробности за всеки ден от целия ти живота, който изглежда си описал в този дневник“.

„Кога ли го е писал?“ — чудеше се Жералдин, връщайки се към спомените му. Трябва да е било късно през нощта. По време на половингодишното си пътешествие с него беше разбрала, че страда от тежко безсъние. „Сигурно е използвал онези тихи часове около полунощ, за да излива душата си на хартия. Аз пък най-много мразя като се събудя в три часа посред нощ и не мога да заспя отново — помисли си тя. — Изнервям се прекалено много, за да мога да свърша каквото и да било“.

Около полунощ, използвайки очилата, за да си отбележи страницата, тя затвори книгата и я отнесе в спалнята. Сложи я на нощното шкафче до леглото си. „Надявам се, че е вътре — рече си тя. — Надявам се. Надявам се. Надявам се“.

Докато заспиваше си каза, че от това което е прочела досега излиза, че дядо й е писал за всичко. Което означава, че със сигурност е написал и за онова.