Керъл Хигинс Кларк
Картината (27)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Когато неочакваните й гости си тръгнаха, Жералдин се върна в плевнята да поработи още известно време. Надяваше се, че не е направила грешка с щедростта си към този приятел Луис, но хареса Реган. Изглеждаше свястна и умна, не като онези хипита, които нахлуха в Аспен през шейсетте, и не правиха нищо друго освен да свирят на китарите си и да пеят за мир.

Беше близо пет часа когато Жералдин установи, че се е вкочанила и й е студено. Освен едно ведро, което дядо й вероятно е използвал през младите си години, този следобед беше безплоден. Всичко, което намери, беше боклук. Чисто и просто боклук.

Жералдин беше готова да се прибира, когато нещо я накара да се изправи на пръсти и да провери дали рафтът, който беше чистила през последния един час, е съвсем чист. Имаше ли там още нещо? Светлината на лампата, окачена отгоре, не беше достатъчна да разпръсне тъмнината там, където рафтът се срещаше с наклонения покрив.

Тя извади фенера от колана си. Носеше го, за да открива вероятни съкровища, стаени под купчини какво ли не. Насочен към полицата, тънкият лъч светлина разкри дебела книга, нещо като счетоводна книга или фото-албум.

Жералдин придърпа един стол, стъпи на него и протегна ръка. Рафтът беше толкова дълбок, че тя едва успяваше да докосне с върховете на пръстите си края на книгата. С много усилия най-накрая успя да я измъкне. Освети корицата, като се надяваше да намери стари снимки на дядо си и на семейството й. Избърса праха отгоре и ахна, когато видя инициалите на дядо си, изписани със сребро, блещукащи на фона на червенокафявата кожа. Б.С.

Когато отвори първата страница очите й се напълниха със сълзи.

„Историята на моя живот“, от Бъртън Спуунфелоу.

С двете си ръце тя я придърпа към себе си. Почти забравяйки да угаси лампата и да заключи вратата на плевнята, тя се втурна към къщата и си наля малко Уайлд Търки. Запали огъня, намести се в люлеещия се стол, който беше любимото място на дядо й и погледна към портрета му, който толкова много обичаше — изправен, в най-хубавите му дрехи, подпрян на бастуна си. Тя вдигна чашата си за наздравица.

„Както ти би казал, почтени дядо, «Долу колебанието».“ Жералдин глътна уискито на един дъх и си избърса устата. „Сега вече съм готова да разкривам тайните ти“. Особено една, за която тя се надяваше, че е написал.