Керъл Хигинс Кларк
Картината (22)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Беси беше щастлива да се измъкне от града за няколко дни. „Достатъчно — рече си тя. — Работих много през миналите дни между партито и приготовленията за Коледа, и провала с откраднатата картина. Не съм робот и нервите ми са на скъсване“.

Този шегаджия, маскиран като самото въплъщение на доверието и доброжелателството, Дядо Коледа, наистина я беше ядосал. „Да бях го огледала по-внимателно, но като видях, че ботушите му са чисти, това ми беше достатъчно. Имах и други грижи“.

Беше средата на следобеда и тя почиваше в стаята си, чакайки да стане време да слезе долу и да хване автобуса. Гледаше един от ежедневните сериали. „Не знам защо ги харесвам — помисли си. Откакто работя за това семейство живея с тези лайна“.

Беси работеше за семейство Грант от седем години, откакто Ивон и Лестър бяха дали обет за любов и вярност до края на живота си. Беси им даваше година, в краен случай две и беше изненадана и доволна, че те се задържаха и тя успя да си направи пенсионна осигуровка. Като се изключи надменността на Ивон понякога, не беше трудно да се работи за тях. Хаваите, Аспен и Ню Йорк не бяха чак толкова лоши места, въпреки че все пак се дразнеше от факта, че Грант никога не й купуваха билет първа класа. „Аз най-много се нуждая от него“ — винаги си мислеше тя.

Под тъжните фрагменти на музиката от „Да обичаш или да не обичаш“, показваха как една двойка се събира отново след като той се бе изгубил в джунглата цели седем години. „Не бих се събрала отново с такъв глупак“ — промърмори Беси, нищо, че избърса една отронила се сълза. Когато прегръщащата се двойка изчезна, на екрана се появи снимката на Ибън Бийн.

Беси скочи на крака и се втурна към телевизора, сякаш имаше значение ако Ибън можеше да чуе ругатните й, отправени към него. Усърдният говорител отново повтори, че Ибън е бил във Вейл в деня на втората голяма кражба и че е възможно вече да работи с партньорка.

Сърцето на Беси започна да тупти. „Боже мой, Боже мой“ — помисли си тя. — „Не мога да повярвам, че може отново да ми се случи. Трябва да изчезна оттук. Ще отида да пийна нещо, преди да взема автобуса“.

Докато се луташе из стаята, събирайки нещата си, тя улови отражението си в огледалото. Яка жена с кафяви коса и очи, беше трудно да се каже дали е в края на четирсетте или в началото на шейсетте. Беше на петдесет и шест. Не беше се женила никога, но беше намерила удовлетворение, докато работеше за четири различни семейства през последните трийсет и пет години. Да има собствен дом беше почти немислима и далечна мечта, нещо, за което можеха да си мислят другите хора, но не и Беси.

Тя рязко дръпна ципа на продълговатата си многоцелева платнена пътна чанта и бързо се огледа из стаята за нещо пропуснато. „Ако забравя нещо, Кармел ще ми го прати“ — помисли. Беше оставила съобщение на телефонния секретар на братовчедката си, че ще я посети за няколко дни. Кармел винаги я беше карала да си вземе малко почивка. А тя е човек, с който може да си поговори. Беси не можеше да повярва, че е станала втора кражба.

Взе чантата от леглото. „Да тръгваме, Мери Попинс“ — каза си тя.

Петнайсет минути по-късно седеше в едно от удобните кресла в бара близо до спирката на автобуса. Мястото й не беше толкова близо до камината, колкото й се искаше, но за да си намериш едно от онези хубави места трябваше да дойдеш твърде рано. Всъщност днес не й пукаше. Обикновено се забавляваше да гледа как всички се пъчат като пуяци в модните си ски-облекла, но днес набързо си поръча джин-мартини и едва забелязваше какво става около нея. Един пианист си изливаше сърцето в ъгъла, но крака на Беси отмерваше три пъти по-бърз такт.

Една двойка влезе през входната врата и се приближиха до сепарето вдясно от Беси.

— Джуд, какво ще кажеш да седнем тук? — попита жената.

Те седнаха и мъжът си кръстоса краката по онзи неприятен начин, със стъпалото на единия крак върху коляното на другия и с подметката на каубойския ботуш насочена към Беси. Мина около минута преди да забележи, но когато го видя, замръзна на мястото си. Върху подметката на обувката висеше оръфана оранжева лепенка. Тя плъзна поглед нагоре по нея и позна сребърната ивица отстрани. Това беше обувката на дядо Коледа! Тя беше абсолютно сигурна, че е същата, която беше огледала. Но този мъж не беше Ибън. „Трябва да се обадя на Реган Райли“ — помисли си тя.

Скочи бързо, прекалено бързо и точно когато сервитьорката дойде с питието й.

— Промених си решението — каза тя.

— Но напитката е вече готова…

— Ще я платя — отвърна Беси и извади няколко банкноти от портмонето си. Остави ги с треперещи пръсти на подноса на сервитьорката. Искаше да се добере до телефона колкото можеше по-бързо.

Докато се обръщаше да тръгне портмонето й се изплъзна от ръцете. То се приземи в краката на мъжа с каубойските ботуши. Когато се сви да си го вземе, той се наведе да помогне. Лицето й беше на сантиметри от подметката на крака му, когато очите им се срещнаха. Кафявите му очи се стрелнаха между лепенката и Беси. Цялото й тяло потрепери, когато през лицето му премина проблясък на разпознаване.

— Благодаря ви — прошепна тя и се забърза към телефона, портмонето и чантата й се развяваха след нея. Изрови телефона на Реган Райли и го набра.

Отговори някакъв служител, който й съобщи, че Реган е навън. Може ли той да предаде съобщението?

— Аз съм Беси Армбъкъл. Много е важно да говоря с нея…

Една ръка се пресегна и прекъсна разговора. Уилийн и Джуд стояха точно зад нея.

— Скъпа, отиваме на разходка — каза той. — Бъди добра и нищо няма да ти се случи. Само се опитай да вдигнеш шум и няма да ти казвам какво ще стане.

Беси окачи телефона на вилката и тръгна между тях през страничната врата към паркинга.