Керъл Хигинс Кларк
Картината (21)

ГЛАВА ДВАЙСТА

До три часа следобед викът на природата у Ибън се беше засилил. Всъщност беше адски силен. Уилийн и Джуд бяха излезли в девет, след като му бяха дали закуска и отново го бяха завързали за леглото.

Той все още беше доволен, че ги беше обидил. „Трябва да извършат кражбата под прикритието на нощта и да си държат устите затворени дотогава“ — каза си той. Въпреки че си имаше тази малка радост, той все още беше много депресиран.

„Не мога да повярвам — мислеше си той, докато гледаше телевизора, който му бяха оставили в спалнята. — Направо не е за вярване как спешната нужда да се облекчиш може да изтрие почти всички мисли от вселената“.

Докато гледаше телевизора, Ибън не можеше да повярва, че Джуд и Уилийн го бяха оставили включен заради него.

— Може би ще чуеш как някои хора се кълнат, че са те видели — беше казала Уилийн, докато търсеше контакт. — Не мога да обещая, че ще бъдеш добре приет, но просяците не могат да избират.

— Аз не просех — кисело отвърна Ибън.

Уилийн не му обърна внимание.

— Този телевизор е боклук. Няма дистанционно управление. Така че ще гледаш една и съща програма цял ден.

— Как понасяте такова нещо? — попита я Ибън.

— Аз и Джуд винаги се караме за дистанционното управление. Ти, понеже си сам, няма да имаш този проблем, нали?

— Това е едно от големите удоволствия да си сам — отвърна Ибън. — Джуд винаги предизвикваше сбивания в телевизионната стая в затвора. Никога не искаше да гледа това, което искаха другите.

— Сигурно го е правил от злоба — небрежно отвърна Уилийн като се изправяше.

Сега, докато гледаше малкия черно-бял приемател върху шкафчето, той отново беше тема на новините, предупреждаващи всички да внимават за него. Къдравият говорител изглеждаше объркан и обезпокоен.

— Ибън Бийн може да е въоръжен и опасен. Бъдете внимателни — предупреди зрителите той. — Ако разполагате с някаква информация, моля обадете се на…

— И муха не съм убивал през живота си — прошепна Ибън и очите му се насълзиха. „Няма да плача — помисли си той, — защото ще трябва да заровя лицето си в смрадливата възглавница, за да си избърша сълзите“.

Беше ужасно да слуша, че полицията го издирва навсякъде, когато беше само на три-четири километра от нея. Толкова близо и толкова далеч. Както толкова много неща в живота му.

Ибън не се и съмняваше, че Джуд и Уилийн ще успеят да откраднат картината от партито на Луис. Явно всичко беше добре планирано и от малкото, което беше дочул, разбра, че те са част от нещо по-голямо.

Дали те бяха извършили онази работа във Вейл? Ибън не мислеше така главно заради това което бе дочул вчера. Макар че изглеждаше в техния стил, а говорителят, поклащайки глава с отвращение, съобщи, че в случая вероятно са замесени мъж и жена. „Така че сега сигурно се опитват да разберат с кого съм се свързал. Ха“ — рече си той. — „Не съм се срещал с никого, откакто се преместих в Аспен. А толкова голяма част от живота ми преди това, ако не се брои времето в затвора, премина в бягство“.

В новините през деня даваха примери за престъпното минало на Ибън. Като този, когато открадна скъпоценностите на семейство Уелингтън. Едно от колиетата, кръг от безупречни диаманти, всъщност бе подменено, вероятно от завистлив роднина, с пробити, нискокачествени камъни, на една десета от истинската им цена. Със сигурност не си струваше трудното спускане по водосточната тръба от покрива до спалнята. И разбира се, никой нямаше да повярва, че хубавите диаманти са вече били откраднати още преди да стигнат до него.

Когато новините свършиха, Ибън се извъртя на една страна и се сви в позата на зародиш, както обичаше да спи. Може би защото последният му контакт с майка му беше в тази поза в утробата й.

Ибън си пое дълбоко въздух. „Защо ме държат жив? — мислеше си той. — Какво ли са измислили? Докато бяха заедно в затвора се носеше слух, че Джуд е убил двама души, но така и не го доказаха. Какво го спира да убие и мене? Естествено, сега те двамата са доволни, че аз съм обвинен за техните деяния“.

Изведнъж кръвта на Ибън замръзна. „Дали пък няма да направят така, че да изглежда, че аз съм виновен за кражбата на празненството и после да се отърват от мене? Това трябва да е причината да ме държат жив! Как ли ще го направят? Да изгорят къщата с мен заедно с някои от по-евтините неща вътре?“

Ибън чу да спира кола на паркинга отвън. Де такъв късмет да е някой случен шофьор, който пита за посоката, на когото да извика за помощ. Вместо това чу как се отваря вратата и Уилийн извика с носовия си глас:

— Идваме да те разходим, Ибън.

Тя и Джуд се появиха на вратата.

— Днес се сприятелихме с доста хора — каза Джуд. — Ще ни завидиш, Ибън. Взехме адресите на цял куп богаташи, които ни казаха да им се обадим ако минаваме през града.

— Май ще ги посетим неочаквано — изхили се Уилийн. — Когато няма да са си в къщи.

— Да — потвърди Джуд, — сега се връщаме за още малко приятели, но се сетихме, че ще е по-добре да те облекчим в случай, че не се върнем преди вечеря.

— По-лошо е от това да имаш куче — промърмори Уилийн.

— Млъквай — отвърна Джуд.

Двамата се загледаха в Ибън като в ценен експонат.

„Чувствам се като агне на заколение — помисли си Ибън. — Трябва да намеря начин да се измъкна оттук“.