Керъл Хигинс Кларк
Картината (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСТА

Жералдин Спуунфелоу седна в скърцащия си стар люлеещ се стол, завързвайки износените си обувки на висок ток. Тя обичаше да става рано сутрин и да диша ободрителния планински въздух. Беше преживяла целия си живот в Роуринг Форк Вали и се почувстваше част от земята, от Аспен, от всичко, което ставаше в града. Тя олицетворяваше идеала на Аспен за себеутвърждаване, което обикновено означаваше, че всеки е длъжен да чуе мнението ти, независимо дали иска или не.

Дядото на Жералдин, Бъртън П. Спуунфелоу, беше един от първите откриватели, които преминали континенталната граница в началото на осемдесетте години на миналия век и се установили в Аспен, известен тогава под името Ют Сити. Той заградил участък от земя и направил удар със среброто, което лежало отдолу. Вълнуваща ера, докато през 1893 правителството на САЩ сменило паричния стандарт от сребро на злато.

— Това направо ме разби, Жералдин — винаги казваше той, докато тя се гушеше в скута му и слушаше всичките стари истории за ранните пионери. — Искаше ми се да отида във Вашингтон и да ги убия, но си останах тук и оцелях. Ето какво ще трябва да правиш през живота си в трудни моменти и можеш да си сигурна, че те ще бъдат много. Горе главата и оцелей.

Жералдин успяваше да извади палеца от устата си, колкото да каже „Да, дядо“, да намери друга част от покривката, за да се избърше и после слагаше отново бузката си на приятно бодливата страна на дядо.

Оцеляването за него означаваше да живее от средствата, които вече беше натрупал. С част от тях той отвори ново заведение в града, от което продължаваше да печели още пари. Ожени се и му се роди син, бащата на Жералдин. Когато жена му, благословената и свята Уинифред, умря от воднянка, той и синът им Феликс заживяха сами, докато и Феликс не си намери жена, Имоджен. Тя се нанесе при тях, донасяйки в къщата женствеността, която толкова липсваше.

В тази стара викторианска къща построена в подножието на планината Аспен, Жералдин и нейният брат Чарлз отраснаха под вниманието на двама грижовни родители и техния обичан дядо. Огромните открити пространства бяха под носа им и те опознаха предимствата на езерата, планините и реките, далеч преди някой да измисли списанието Фийлд Енд Стрийм. Беряха малини, хранеха прасетата, пилетата и зайците, дояха кравите и се возеха в магарешки и кучешки впрягове. Жералдин стана истинска мъжкарана, учейки се да не изостава, докато Чарлз тичаше пред нея в планината, забавяйки се единствено пред вида на някой прекрасен камък, който трябваше само да посегнеш и вземеш, за да го захвърлиш по близкото дърво.

Докато Жералдин беше малка Аспен беше здраво свързано общество. След сребърната криза през 1893 година населението беше сериозно намаляло и хората, останали в града, се подкрепяха взаимно през спокойните години, които продължиха до 1940 година.

Вечери с вафли, свинско печено, църковни вечеринки, игри на канаста около радиото, докато децата си играеха наоколо — всичко това беше част от живота. Доброволната пожарна служба организираше пикници, понякога минаваше дори някоя театрална трупа, за да достави малко развлечение.

Сега Жералдин продължаваше да живее в същата къща, единственият жив член на фамилията Спуунфелоу. Това, че никога не се ожени, означаваше, че никога не се беше местила оттук. „Никое порядъчно момиче не напуска дома си преди да се е оженило“ казваше майка й. Когато стана на петдесет и седем години си помисли дали да не си вземе апартамент в града, но родителите й не бяха съгласни. Въпросът беше забравен и никога не се постави отново, защото и двамата умряха няколко години по-късно. На шейсетгодишна възраст Жералдин най-накрая получи ергенската си квартира.

Беше самотна понякога, но следвайки съвета на дядо си оцеля и постигна много. Понеже нямаше семейство, тя се включи активно в обществения живот на града, политическите спорове и недоволства. Беше си спечелила приятели и врагове от всички възрасти и не пропускаше нито една градска среща.

Откровеността и настоятелността бяха ценени черти в Спуунфелоу. „Прави живота си разнообразен“ — й казваше винаги дядо й. Жералдин следваше съвета му. Още през 1956 година бе повела бригада, която под прикритието на нощта беше свалили всички реклами по магистрала 82, защото загрозявали красотата на природата в Аспен. Оттогава нови реклами в Аспен така и не се появиха. Групата на Жералдин ги беше забранила. Наскоро тя участва в група, която обикаляше с коли около кметството, надувайки клаксоните си в протест срещу построяването на платен паркинг в Аспен. Шумът, който Жералдин вдигна, достигна 114 децибела.

През юли списанието „Аспен Глоуб“ публикува серия от статии, разказващи за потомците на първите жители на Аспен. Жералдин беше сред първите. Бяха я интервюирали и снимали в дома й, гордо застанала под триметровия портрет на дядо си, който висеше на стената в трапезарията. Беше го поръчал когато откриваше заведението си. Облечен в празнични дрехи, той стоеше пред салона, опрян на бастуна си, горд като паун.

Когато репортерът бе поискал да разгледа имението и го заведоха в плевнята, беше забелязал друга картина. Откакто Спуунфелоу нямаха животни, плевнята беше превърната в склад за лични вещи. „Човек никога не знае кога може да му потрябва нещо“ — беше другият семеен принцип и всичко — от брачното легло на дядо, до съдовете и приборите от миналия век, беше захвърлено тук.

Репортерът, Тед Уймз, силен млад мъж, който се считаше за специалист по история, се беше заровил наоколо. „Невероятно, казваше той, просто невероятно“. Когато измъкна голямото парче платно от картина, едва не припадна. Пред него беше друга картина на дядото, който го гледаше право в очите. Беше от миньорските му дни. Слизаше надолу по планината заедно със свой приятел миньор. Следваше ги колона от работници със светещи фенери в ръце.

— Знаете ли какво е това? — попита той Жералдин с треперещ глас.

— Картина на дядо ми. Но аз повече харесвам тази в къщи. На тази лицето му е мръсно.

— Мис Жералдин, мисля, че това е картина на Бийсли.

— Кой е Бийсли? — беше попитала Жералдин.

Когато статията беше публикувана, огромно място в нея беше отделено на факта, че Жералдин даже не е знаела, че притежава безценна картина. Беше една от липсващите картини на Бийсли и беше наречена „Завръщане у дома“. Бийсли бе художник, пътувал от един миньорски град в друг през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век и отразил в платната си духа на времето. Картината беше автентична и оценена на три милиона долара.

Правейки си сметката накриво, асоциацията „Спасете миналото на Аспен“ се събра и направи план. Целият антураж, воден от Тед Уймз, най-активният в организацията, се изкачи в планината до къщата на Жералдин за кратко посещение. Причината, разбира се, беше да се опитат да измъкнат от ръцете й картината за новия им музей, който щеше да бъде отворен в началото на годината. Но първо трябваше да отдадат почитта си на Бъртън Спуунфелоу.

— „Завръщане у дома“ отразява духа на ранните години, които, разбира се, са били толкова важни за дядо ви — с тих и почтителен глас й беше казал един от тях. — Да я окачим в нашия музей би било заслужена почит за него.

— Ами неговият портрет? — практично бе попитала Жералдин. — Защо не го искате?

— Ами-и-и — беше казал един от членовете на комитета, — ние не искахме да бъдем егоисти. Мислехме, че ще искате да я задържите.

— Ако ви дам „Завръщане у дома“, ще искам специална стая в музея, посветена на моя дядо. И в нея ще висят и двете картини.

За десетки от секундата членовете на комитета се бяха съгласили единодушно, изтъквайки колко хубава е идеята. Те казаха на Жералдин за организираното от тях коледно парти, което според тях щяло да бъде най-голямата атракция на сезона в Аспен. Тя трябвало да дойде и да бъде почетен гост. Жералдин, под влияние на изключителното си гражданско съзнание, предложи да участва в подписката и всички приходи от билетите да бъдат предоставени на музея. „Аз нямам на кого да оставя парите си и тъй като споменът за дядо е жив…“

Членовете на комитета за малко не паднаха от столовете си.

Няколко седмици по-късно отново й се обадиха, за да я осведомят за последните си планове за партито и музея.

Сега те бяха решили да преобразят всички стаи, за да изглеждат така, както биха изглеждали в края на миналия век и посетителите да почувстват, че са в старо миньорско селище. Може би Жералдин има някои дреболии в плевнята, които би желала да дари.

— Плевнята не е чистена от десетки години — отвърна им тя. — Това е добро извинение.

— Нещичко, каквото и да е, което може да има историческа стойност. Аз мога да ви помогна, ако желаете — беше настоял Тед Уймз.

Жералдин бе отхвърлила предложението.

— Искам да остана насаме със спомените си — категорично му заяви тя. — Когато съм готова и се почувствам зле, ще ви се обадя за помощ.

Сега, докато ставаше от люлеещия се стол, вдървените й кокали я караха да чувства всеки ден от седемдесет и пет годишния си живот.

— Да тръгваме, момиче — каза си тя. — Денят тече. Ако искам да направя нещо в този плевник, трябва да започвам.

Вече беше направила няколко интересни открития, като стари плювалници, които са били използвани в салона и чифт избелял работен комбинезон, който, мислеше си тя, може да се изложи като символ на работническата етика.

Жералдин мина бавно покрай портрета на дядо си, изправен пред заведението и го поздрави, както правеше всяка сутрин. Искаше да го запази в къщи чак до нощта на партито.

— Ще идвам да те посещавам всеки ден — каза тя на глас докато си закопчаваше жакета.

Отвори входната врата, пристъпи в предверието и се наведе да вдигне вестника. Беше вече готова да го захвърли в дневната, когато видя заглавието.

— По дяволите! — изръмжа тя и се върна обратно в къщата, за да се обади по телефона.